Süßes oder Saures ?!? или 239-та маскирана немска тема

Веч абс. те разбирам   , защото и ние имахме много тежък период и знам какво е съвсем свястно дете да се окаже само срещу всички. При нас родителите на едно бяха инициатори. На който и да не му се вярва има откачени родители, които нарочват деца. Има и страхливи учители и директори, които си пазят местата. За късмет беше края на основното у-ще  и после се разкарахме , но още го ппомним . Няма да обяснявам на какви гадории е способна една откачена майка, която има време да се закачи и да участва с разни инициативи в живота на учениците , като помощник на занималнята, а в паузата пази, а обяда разъдава и каквото остане си пакетира ... и ако тази има зъб на някое дете и семейство и ако е способна да напада деца. Идея си нямате.

При нея тарторка на класа беше дъщерята на един шеф на автобусни превози и той предлагаше за всички екскурзии на училището безплатно автобуси и затова търпяха всичките ѝ изцепки. После се цупеха, че местя детето в друго училище.

Зачудих/ замислих се от вашите дискусии дали непукизъм / Resilienz / необръщане на внимание на обиди от други не е процес, който се учи и дали се отразява това дали децата са гледани вкъщи или са ходили на градина като малки.

Пример с пояснение: при мен самата децата се подиграваха повече и аз по-тежко го изживявах в началото. Не е имало причина - не съм била нито глупаво дете, нито дебело, нито съм била слаба в спортовете (типични мотиви за подигравка, нали). За сметка на това сестра ми ходи на детска градина, била е винаги и по-пълничка, и зле със спортове, но не е имало толкова подигравки. Мисля си, че може би тя ги е парирала в зародиш, защото от 3-годишна е сред други деца и й се е налагало, за разлика от на мен.

Давам само два примера без много обяснения, за да не става излишно дълго, но имам и други аналогични в обкръжението си.

Тук има немалко от вас работещи с деца, както и такива с деца на различни възрасти и вероятно всеки си има свое мнение, просто от това, което пишете, това се замислих. Някак съм склонна да се съглася с Белла, че справянето със ситуации, решаването на конфликти, се учи и се замислих дали не започва от съвсем малък.

Уточнявам, че не го пиша да начуквам канчета, просто ми стана любопитно дали има общо такава зависимост поне в повечето случаи...

Няма връзка. Има деца ходили на градина и пак търпяли тормоз в училище или квартала. Аз съм такова дете и чувствителна си бях и колко сълзи пролях.  В 7 клас с 4 очи гледах да избягам от училището си, изпитите ги приемах като спасение. Майка ми направи всичко възможно поне в класа да не ме обиждат. Но прякорът в квартала си остана.

До характер на детето е или до характер на родителите, не знам точно. Аз тормоз никога не съм търпяла. Инстинктивно винаги съм била на принципа, "В крайна сметка, по-добре другият да не спи." и съответно никога не съм позволявала да ме тормози някой. Предполагам, че така са ме научили, а и родителите ми бързо вземаха нещата в ръцете си.

Дъщеря ми в българско училище имаше проблеми с едно дете. Учителката нищо не направи, вместо това ми обясняваше, че така било в живота, глупостите за игнора и т.н. Няколко пъти я питах дали ще направи нещо, нищо не направи. Накрая пресрещнах детето и майка му и на него му казах, че ако още само веднъж опита да тормози дъщеря ми, ще се отдам с всички средства на тормоз на него и семейството му. Майка му се развика, казах й да си вика на воля колкото иска. Една моя приятелка направи същото, тук в Германия, но само с детето. В едни храсти го вдигнала за якето и му казала разни неща. Подейства и в двата случая.

Акъл не искам да давам, но не е честно да лъжеш детето си, че с игнор нещата се оправят. В живота не е така. Нещата като се оставят на самотек, имат тенденция само да се влошават. И не получаваш никога каквото заслужаваш, а каквото си вземеш.

Написах си крайното мнение, което за мен е абсолютно праволинейно, защото ми е кофти за деца като на Рейна или Вечерница. Нещата не са въобще сложни.  Ама баща й имал автобуси, пък на другия не знам какво имал. Много важно. Като не става, в крайна сметка сменяш училището. Това е само училище. Неприятен период, който ще мине, но няма нужда да остави трайни поражения. Има крайно успели хора, които никога не са ходили на училище, а най-богатите, при всички случаи нямат университетски дипломи. С дипломите сме шерпите по офисите.

Моите са от ходилите на градина и пак имаха проблеми. Докато не се намесих аз. При малката директно докопах девойчето, дето я тормозеше, в коридора и й обясних какво точно ще се случи ако продължи, но аз работех в училището. При баткото обаче беше дълъг и труден процес, при който не се размина без психолог. Но му казах, че ако го дразнят, предизвикват, бутат или удрят, той е напълно в правото си да върне удара. Никога да не започва бой, но може да върне. И така приключихме с драмите. Сестра му е по-голям непукист, нещата се промениха за нея, той си е все така чувствителен.

И аз съм на това мнение. Ама трябваше много вода да изтече да го науча. Но все пак има едни 10%, които са просто досадни, тях ако ги игнорираш, наистина спират.

Но гледам, че все родителска намеса е имало в повечето позитивно завършили случаи... Записвам си, за някой ден напред. И, Рейна, може би топката е при теб и ти желая успех с този важен "пас".

Аз също имам пример от една близка, чието дете(африканци са) е имало големи проблеми със съученик. Разговори с класни, директори, родители - неколкократно - без успех.
Еми най- накрая един ден го видяла само и му казала, че ако продължава ще си има проблеми и спряло.
Та явно и това действа понякога...

А колко по-лесно е, ако ти го кажат родителите.

A, те родителите много неща казват, ама като ми пееш, Пенке, ле...

Аз съм съгласна със Софт.
По повод всички коментари по-горе се замислих. Възпитала съм сина ми, че авторитет и уважение се печелят, не става по заслуги, да се отстоява такъв какъвто е. И знае, че винаги ще бъда с него при външна атака-с цялата си обич и сила, без значение на колко години е.
Нямам търпение да решавам проблеми с разговори и со кротце, со благо. Реагирам съответно на нанесените удари, както преценя. Синът ми получаваше паник атаки- абсолютно непредизвикани. Работихме с психолог /той беше вече пълнолетен/. Там се научи как да ги овладява (нелечими са). И причина не се откри. Живее си супер щастливо и пълноценно с тях.
Знам, че са много родителите и децата от другата страна. Дъщерята на Мм беше с много тежко детство, не мобинг, ми мобингще. Майка й в един разговор с мен /исках да помогна заради Мм/ каза - а, ми тя си е такава смотана, нищо й няма. В момента детето се лекува от хранително разстройство. А майка й твърде късно регистрира родителските си грешки.
Та истории всякакви. Аз от целия си живот едно знам-не оставям детето си само /не физически/. А е почти на 26...аз имам обич и сила да задвижа АЕЦ, той го знае. Това е достатъчно. Има много приятели и тук, и в Бг, има гадже, но който и когато да го попита кой е най-добрият ти приятел, отговорът ще е мама.

Много изтормозени деца, то май повечето са минали през това.
Криси сложно е, и характер и гени и възпитание, околна среда, възприятия и разбирания на родителите, ценностната им система. Братя и сестри както си забелязала не си приличат, но не е до ходене и не на градина. Напоследък се улавям, че когато обсъждам някаква тема с някого (извън форума тук) и се започнат едни примери, сходни истории и тнт и губя интерес към самата тема защото всъщност осъзнавам колко индивидуално е всичко/всички.
След смъртта на майка нещо омекнах, не ми се разправя вече, гледам да е по-дипломатично. Осъзнавам и че онова терористче си има причини да се държи така. В много редки случаи е вродена злобата и насилието. Както се казва Hinter jedem Verhalten steht mindestens ein Gefühl, und dahinter verbirgt sich mindestens ein Bedürfnis (Nähe, Verbindung, Freiheit, Autonomie).

Hinter jedem Verhalten steht mindestens ein Gefühl, und dahinter verbirgt sich mindestens ein Bedürfnis (Nähe, Verbindung, Freiheit, Autonomie).

Рейна, така е. Точно затова трябва да се намесят специалисти, защото не се знае и на агресора какво му е в душата. В крайна сметка, най-вероятно,  твоето дете е отнесло това, което е било негов проблем.
То не е за пръв път в живота, но е кофти за потърпевшите.

Аз си спомням за тип мобинг, когато бях в 8-9 клас, дразнителката беше от съседен клас. Реших да я игнорирам тотално, бях убедена, че това ще помогне и го спазвах стриктно. Имаше ефект, траеше известно време, но  подминавайки я като пътен знак, тя постепенно загуби интерес към моята персона.
Аз обаче имах среда, приятелки и много-много не й се връзвах.
Проблемът е, когато си сам и нямаш подкрепа. Повечето Schulverweigerer са именно без среда и когато от училището, класът няма подкрепа, става зле.

В училището на моите момчета са набляга на темата за мобинга в първите им класове, по учебен план. Мисля, че и в други училища също се работи над това целенасочено.
Неслучайно едно от водещото мото на училището им е "miteinander". Не, че няма никакъв мобинг, но се полага старание да се говори за това и да се обсъжда как би могло да се избегне. Провежда се и под формата на игри, в които се разчита един на друг.

За мобинга голяма роля играе и разнородното общество- не само с различните финансови възможности, а и различните култури, в случая в немското общество. Известно е, че различното трудно се толерира от деца и тийнове. Мигрантските деца от своя страна може да имат по-трудна адаптация.
Тази неравностойност също е повод за повече конфликти, независимо дали си от страната на агресора или жертвата.

Бибитке да, miteinander, докато става дума само за отношения между деца. В момента в който се намесят възрастни става miteinander както ни изнася.