
Това си мислех онзи ден... Как хората се отдалечават, капсулират се в някаква своя, мъничка вселена и режат от корен приятелства, които са твърдели, че са истински... Не знам защо. Всъщност знам, но не искам да го приема. Не искам да приема, че просто са ме използвали, а когато дойде момент да потърсиш една минимална частичка помощ, насреща получаваш отказ, мълчание, игнор... Даже отказът сякаш е най-добрият вариант, защото всичко е някак ясно. А ако се преструват, че те няма е толкова унизително... Обаче хората имат "услужлива памет", забравят онова, което не им изнася. Забравят малките услуги, помощта, която са получили. А емпатията или ако щете съчувствието са "срамна" болест. Слабост. Не подхождат на времето.
Извинете ме, но ми е болно, заради нещо, което ме касае и ми се искаше да го напиша...
Но си мисля и друго - щом някой ни загърбва, значи просто не е "нашият" човек. Не е приятел. Приятелите не правят така. Моралът обаче вече е като "фаст фууд". Консумираме и изчезваме. Все едно и хората са така - използваме ги и ги хвърляме.

