Анкета за детската агресия

Много добре казано 
Само, ако може да направя едно уточнение, ако не възразяваш - родителите не се справят добре с разбирането на децата си, не просто с възпитанието. Възпитанието е функция на разбирането. 
А повечето родителите в момента наистина трудно разбират децата си. Но по-интересното е, че това неразбиране се научава. Научава се от самото начало на родителството (та и от преди това). А пък после се търси някой, който да помага... Създава се истинска суматоха.

И понеже се вдъхнових, ще понапълня още малко тази тема с мисли по въпроса, баш както ги чувствам

Това писание не е за хора със слаби сърца, затова моля, ако се чувствате такъв или такава, не се ангажирайте да го четете  и още по-малко да се въвличате в ненужни философски и не дотам философски спорове. Това писание, също така, не е упражнение по стил, нито предизвикателство за някого. То е просто наблюдение, написано от мен, в стил, който харесвам и избирам за случая.


И така, ето нещо за агресията, която всъщност започва далеч преди детската градина.
Кога?
Най-рано с първата мисъл “Аз съм бременна!”
Как?
Ето как.


Първа част:
Агресия на страховете от първия миг. Обикновено не закъснява и автоматично следва мисълта “Аз съм бременна!”
 
 - Боже, готова ли съм за това? – Започва страхът от неизвестното, красиво изразяван в недоверие към себе си и Вселената. - Ами, ако не съм...
 - А ще успея ли да износя бебето? – Развихря се страхът от аборти и преждевременни раждания. На никого не се казва в ранните месеци. Нищо не се купува преди раждането или поне преди деветия месец. - Ами, ако не успея...
 - А ще бъде ли здраво бебето? – Кажете “Добре дошъл” на страха от малформации, болести и други вродености. - Ами, ако е увредено... да не дава Господ... (тук се чука здраво по дървени предмети, в това число и глава)
 - А ще мога ли да родя нормално изобщо? – Страхът от жестоко, злополучно раждане започва да се вихри и да се възпроизвежда в търсене на добър (каквото и да значи това) лекар. Лекар, забележете, не акушерка. – Ами, ако стане нещо...

Доста агресивно и недоверчиво отношение от самото начало има към себе си бъдещият родител, не мислите ли?


Втора част:
Агресията на възрастните спрямо бебето веднага след раждането.

Да, в повечето случаи (малко странно предвид огромното количество страхове на квадратен сантиметър) все пак раждаме, раждаме естествено и раждаме съвсем прилично, здраво дете.
Какво се случва тук обаче. Малкото същество, което току-що е излязло от утробата на майка си и точно от този миг е започнало да преживява най-трудното нещо в живота си – превъплъщаването и осъзнаването на себе си като самостоятелна, сътворяваща единица – бива най-безцеремонно отделено от нея. Всъщност излъгах. Съвсем церемонно е. Мерят го, теглят го, тестват го, опаковат го в някакви дрехи и го поставят под наблюдение поне шест часа, далеч от единственото познато нещо за него – шумът на сърцето, под което се е люпило цели девет месеца. Миризмата и топлината на тялото, от което току-що се е появило през два от тези шест часа най-често се помещават в някакъв коридор, а в останалите четири ги настаняват в някакава стая. Общото между коридора и стаята е, че и двете са твърде далеч от бебето, което копнее за въпросното тяло. Копнее да се сгуши в топлата му, изтощена от раждането, но нежна, неагресивна майчина гръд. Гръд, която дори и в този момент дава. Дава няколко първи капки белезникаво-жълтеникава, безценна течност, предназначена да успокои малкото, объркано същество, че все още има връзка с единственото тяло, което то познава. И също да защити физическото му тяло от агресивността на новата среда, в която то вече се намира.
Да, ама не. Бебе ще трябва, първо, хубавичко да почака и, второ, да се научи, че благините в живота се получават по строга система (в случая според часа и частта от денонощието). Вероятно от него се очаква да знае това още преди да се е родило или, ако случайно е било пропуснало този пренатален урок, незабавно ще му бъде преподаден. 

Доста агресивен старт за детето, не мислите ли?! 

Трета част:
Агресията спрямо бебето в първия месец от живота му вкъщи.

Ето, най-сетне вкъщи. Я, да видим какво имаме тук сега. Мхм. Бебешко креватче и бебешка стая, романтично избрана, макар и закупена от таткото или бабата по време на престоя в болницата. Сладки розовки или синички нещица, произведени след умно разработената маркетингова стратегия на някой предприемач.
И така, убедената от себе си или от доброжелатели, мила майка в това, че ще разглези своето новородено, ще го свикне (и после лошо), ще го научи (на какво ли обаче?) и дори ще го задуши с тялото си, отново го отделя от себе си, като го слага в негово собствено креватче и дори в собствена стая. Разбира се, аз няма да повдигам въпроса дали бебето изпитва необходимост да има своя собственост, различна от майчиното тяло, в този един момент от живота му. То все пак трябва да е научило по време на пренаталните уроци, че има правила, които трябва да се спазват!
И така, започва ужасният първи месец вкъщи. То се буди, защото не е било в час по време на урока за времето и часовника. Тя става, защото го обича и въпреки непрестанните съвети да го остави да си поплаче, за да му мине, тя все пак избира, ако не да има смелостта да му даде да стигне до близостта и гърдата, за които реве, то поне да го напои с водичка и да му даде бибка (маркетингово проучена). То плюе въпросните каучукови или силиконови устройства, но нея я учат, че трябва да е упорита. За доброто на детето е. Става, ляга, става, ляга. Побърква се. Единственото, което иска е да спи. Но продължава да настоява. От това настояване, в опитите да намери подходящия заместител, печелят почти всички производители на залъгалки, докато накрая някой от тях се окаже “сполучлив” и в последствие дори бива рекламиран от самата нея като такъв. И, о, успех! То най-сетне се научава да заспива самичко в леглото си.

В действителност бебето е решило да направи компромис със себе си и този път да научи втория урок по агресивно поведение и налагане на волята на едно човешко същество върху волята друго човешко същество.


Четвърта част:
Състезанието започва! Готови! Старт!

Колкото и добър ученик да е било, бебето ви едва ли до тук е усвоило достатъчно добре уроците по агресивно поведение, които сме му преподали (обикновено нецеленасочено или поне не с тази цел) Това е така, защото то не изпитва никакъв страх по рождение и Божественото у него е истински чисто.
Но, и ние – обществото - няма да се предадем лесно. Започва най-хитрият от всички уроци по агресия – класическата надпревара със собствените ни очаквания, която се изразява в сравнения, даване на оценки, лепене на етикети,  награди, наказания и едностранчиво тълкуване на детското поведение.

Я, да видим сега за какво иде реч:
“Вашият говори ли вече? Нашият каза първото изречение на седем месеца.”
“Ооо, още ли не е проходило?”
“Е, сто пъти й казах да не пипа печката. Такъв инат е ти казвам. Като за момче.”
“Ти защо акаш още в гащите, бе? Имам чувството, че напук ми прави това дете. Всичко опитах и нищо не помага”
“Злоядо е.”
“Много агресивно дете е.”
“Толкова е капризна, направо не знам вече.”
“Браво на тебе, Петърчо. Много добро дете е. Много е кротък. Иван обаче никак не слуша. По цял ден тича, граби играчките на другарчетата си, бие се, а тетрадките са му целите в червено.”
“Защо, бе, маме, не искаш да го изядеш, толкова се трудих да го сготвя?”
“Ако не си подредиш играчките, няма да излизаш!”
“Той е малък и не разбира”
“Престанете да се карате! Веднага се сдобрете!”


Започва ли да звучи малко по-свързано?

Сигурно етапите могат да се разделят и по друг начин. Сигурно могат да се раздробят още и съответно да се увеличат. Едва ли има значение. Това, което исках да покажа чрез това разделение на точно тези четири части е, че в момента ние тук си говорим само за четвъртия етап и, че той далеч не е първият. И, че ако има първи, то той се корени много по-дълбоко. И, че ние говорим за  това как да помогнем на “агресивните деца” и как да направим така, че броят им да намалее, а в същото време прилагаме агресия срещу себе си и срещу всяко новородено и продължаваме да си вярваме, че това няма нищо общо.

Аз вярвам в свободния избор и в свободната воля. Затова далеч не искам да налагам някакъв модел на поведение или на каквото и да било. Но не избирам да подкрепя нито морално, нито дори и финансово като данъкоплатец, назначаването на психолози по градините с надеждата, че ще се реши въпросът. Ако някой от самото начало е направил, макар и несъзнателно и нецеленасочено агресивния избор и продължава да вярва в него, то работата на психолога ще се превърне от образователна в превъзпитателна. А това нарушава свободния избор. Още повече, че очевидно процесът не започва в градините, а далеч по-рано.

Ако някой е готов да разшири светогледа си и вярва, че за това ще му помогне психолог или какъвто и да е психо-, той ще го потърси и ще го намери. Вярно е, че у нас малко се знае за работата на тези специалисти, но аз казах в другата тема, че бих подкрепила разни кампании, от които хоата да научат за възможността. От тях по би имало смисъл.

Иначе напълно разбирам искрения порив на Сание да пожелае да помогне на тези деца и на техните родители. Но не можеш да дадеш нещо на някого, който не желае да го получи. Когато хората гледат на резултата като на причина и не могат да погледнат по-надълбоко, значи просто още не са готови за това. Това, което всеки един може да направи, е да погледне в собствения си дом и да види какво може да направи в него според собственото си ниво на разбиране.

Аз например имам доста работа да върша в моя си дом и това го осъзнах в един ключов момент. Ако някой се порови из профила ми, може и да попадне на не една тема, в която размахвам Закона за закрила на детето и други подобни опити да помогна на пердашени деца, например. Но истината е, че всичко опира до ниво на разбиране и ние нямаме право да превъзпитаваме другите, които все още не разбират нещата така. Това, което можем да направим е да се опитаме да погледнем по в дълбочина нещата толкова, колкото можем. И да се научим да помагаме на хората на нивото, на което те търсят помощ, а не непременно на нивото, на което ние можем да им я дадем. 

Ох, Деметра, нямам време да те изчета минах диагонално по постингите ти, но обещавам да се върна

Не знам дали човек се учи да бъде родител или при някои това е просто закодирано, но знам че има хора, които разбират децата, и хора които не ги разбират.
Първите ще откликнат на призива, втория ще го подминат с презрение и ще кажат, че това не се отнася до тях.

Когато се поосвободя ще ви разкажа една случка от преди 2 дни, когато намерих едно момченце. Да, буквално го намерих да скита само в дъжда, доста далеч от блока, където живее. И за реакцията на майка му, когато съпруга ми го заведе у тях.