FIFA World Cup Qatar 2022 (20.11 - 18.12) - тема за коментари

За световното през 2010-та бяхме направили футболна тема, мисля , че една от най- ранните . Беше страхотно, обсъждахме и се забавлявахме…даже и срещи в София си уреждахме , във фейсбук имахме група…Тайно се надявам сега да срещна “стари познати” от тогава !  

Валентин Деницов е роден на 18 април 1956 г. До 4-годишна възраст живее в Донбас, където баща му е миньор. На 4 родителите му забелязват проблеми в опорно-двигателния апарат. На 8 му поставят коварната диагноза, която и днес го е приковала към дивана вкъщи. "Но пък духът ми е жив и здрав", отбелязва той. През 1969 г. се установява в санаториума в Котел.

"Там се отвори нова страница в моя живот, защото се запознах с бъдещата си съпруга. Бяхме нещо като гаджета. Казвам нещо като гаджета, защото тогава върховната наслада беше да се държим за ръце и други такива скромнички неща", спомня си Деницов.

Завършва икономически техникум в град Луковит, а после дълги години работи като проектант.

На 20 години се жени за ученическата си любов, от която има две деца - Райна и Данчо. Инвалид е от 28-ата си година, което не му пречи да развива интересите си - телевизия, литература и футбол, футбол, футбол...

На 13 години едно болно момче и приятелите му в санаториума пишат до всички отбори в "А" група. Молят за снимки или картички. Отговарят им само от един отбор. Пожелават им да пораснат здрави и да станат отлични футболисти като Петър Жеков и Димитър Якимов.

Има 20 големи албума с над 15 000 снимки, статии, интервюта и негови коментари по страниците.

"Само като си помисля колко много труд е коствало всичко това и колко много часове. В момента се чудя как ли ми е стигал животът дотук с времето, прекарано всичко това да го изрежа, да го подредя, да го намацам с лепило... Все пак и работех, и семейство имах, и деца създавах...", връща се назад във времето Валентин Деницов.

През годините е изгледал над 4500 мача. "Един от първите ми най-ярки спомени за срещата ни с футбола - беше мач през 1964 г. Късна пролет, началото на лятото. Вероятно сме се връщали от почивка в Китен и сме спрели в Стара Загора. Играеха "Берое" и ЦСКА. "Берое" би 5:4. Един от играчите на ЦСКА - Никола Цанев, тогава ми стана тотален любимец. Вкара 4 гола. Но "Берое" победи. Това зрелище ме грабна. После, ровейки се в най-различни статистики, прозрях, че този мач е бил най-вероятно нагласен.

Защото на "Берое" му трябвала на всяка цена победа, за да остане в "А" група, а на Никола Цанев му трябвали 4 гола, за да стане голмайстор на България. Така или иначе, нагласен или ненагласен, този мач ме грабна. Същата година "Локомотив" (София) стана шампион. Затова едни от първите снимки, които започнах да колекционирам, бяха на футболисти на "Локомотив". Тогава Никола Котков, Спиро Дебърски, Димитър Пенев, който беше съвсем млад играч, бяха в "Локо" (София). Естествено, и на звездите по онова време - Димитър Якимов, Гунди, Тодор Диев, Борис Гаганелов - ядрото на националния отбор. После дойде 1966 г., първият ми сблъсък с телевизията. Гледах мачове от световното първенство. Осъзнах какво могат футболисти като Боби Чарлтън, Роджър Хънт, Еузебио, унгареца Флориан Алберт, Воронин от тогавашния Съветски съюз. Лека-полека до такава степен се запалих, че вече не можех без това. Снимките, които си запазвах тогава, започнах да си ги подреждам в тетрадки и справочници. Попаднаха ми много интересни черно-бели албумчета със световни звезди като Ди Стефано, Пеле, Гаринча. Хубави, направени снимки, въпреки че са черно-бели. После дойде полуфиналната епопея ЦСКА - "Интер" за купата на европейските шампиони, когато италианците с мъка стигнаха до финала. Завършиха наравно и там, и тук. Класираха се чрез трети мач, какъвто бе регламентът", сеща се Валентин за моментите, които са го грабнали и са го накарали дълго време да е омазан с лепило, за да съхранява спомени от тях.

"После дойде моята ера в санаториума в Котел, където имаше изобилие от изостанали списания "Наша родина" и някакви вестници. Започнахме да изрязваме, да лепим. Тогава, през 1969 година, ни дойде тази гениална идея - да пишем до всички клубове от "А" група да ни изпратят картички, снимки. Да ги притежаваме, беше нашата голяма цел. Странното е, че ни отговориха само от ЦСКА. Оттогава съм много запален цесекар. Пазя писмото.
Желаят ни да оздравеем и да станем футболисти

Все пак бяхме болни деца в санаториума. Това беше голямо събитие. Тези снимки, естествено, си ги пазя до ден днешен. След това започнаха в България да излизат вестници като руския "Футбол-Хокей", като "Старт", от който имам изключително много изрязани снимки. Дойде събитието от 1976 година, когато се ожених. Моята съпруга започна да ме снабдява с какви ли не цветни списания - чешки, полски, френски. Като се има предвид, че тогава една наша заплата беше от порядъка на 80-90 лева, представете си какво е да даваш по 5-6 лева на седмица за списания, които след това бяха нарязвани на парчета и облепвани с лепило", продължава Деницов.

И не спира да говори на един дъх за страстта си: "Това колекциониране, изрязване и лепене продължи около 30 години. От 1964 година до подвига на нашите национали през 1994 година. Започнах да изоставям тази своя страст, когато и в България се появиха футболни списания, вестници. Те сами по себе си бяха готови албумчета. Почнах да си събирам списания наготово. Без да изрязвам, без да се трудя много. Но времената, през които се събираше всичко, от днешна гледна точка възприемам като златния век на футбола. Имах възможността да гледам лебедовата песен на Пеле.

Ама, Боже, как пееше този човек - 1970 година на световното първенство, когато Бразилия взе завинаги купата "Жул Риме", тъй наречената "Златната Нике". След това се появи тоталният ми любимец за всички времена Йохан Кройф. Имаше играчи като Гюнтер Нетцер, като Волфганг Оверат. Да не говорим за Марадона. Имам си претенции към него, но не мога да отрека високата му класа. Сега такива играчи няма. Едно от малкото неща, за които съжалявам в моя живот, е, че моите деца няма да могат да видят на живо такива звезди, които вече се превърнаха в легенди."

С всички тези енциклопедични познания изглежда напълно логично, че е написал и книга за световните първенства по футбол. На как се е решил да я създаде?

"Всъщност през живота си никога не съм писал нито ред до този момент. Един ден моята дъщеря беше вкъщи и се интересуваше от някаква информация, свързана с футбола, за да го напише в интернет, да си попълни нейна си страница. Аз започнах да й обяснявам това, което тя искаше. Но леко се разпалих и започнах да й разказвам това, което знам. Тя тогава ми каза:

“Това, което ти е в главата, къде мислиш да го носиш?”

И ме посъветва да напиша някой ред. Седнах като на шега. Човек не знае какви чекмеджета има в главата си, но мислех, че ще стане някакво репортажче от десетина страници. А то се получи нещо много интересно. Оказа се, че човек наистина трябва да опитва. Не съм можел да пиша, защото не съм се опитвал. Опитах, а то взе, че се получи. Поне според мен. Може би ще ми е първа и последна книга в живота. Но поне представих нещата през моя поглед", разказва авторът.

Той анализира с тънко чувство за хумор и препратки към миналото сегашното положение на българския футбол. "Мислим си, че сме някаква панацея - че трябва на всяко световно или европейско да сме се класирали. Но както казваше един английски колега - българите защо се притесняват, като загубят на футбол? Ние, англичаните, трябва да се притесняваме. Българите трябва да се притесняват, ако ги надиграят на хоро."

Защо не върви футболът ни? Ще ви дам за пример 1967 година, когато шампион на България е "Ботев" (Пловдив), носител на купата е "Левски", а ЦСКА и "Славия" играят полуфинали в европейските клубни турнири. Тогава как няма да имаш национален отбор? Бихме Италия 3:2 месеци преди тя да стане европейски шампион, направихме равен със световния шампион Англия на "Уембли". Отбори като Швеция ги млатехме когато и както си искаме с 3:0 и 2:0 в квалификации. Тогава всичко бе постигнато със собствени усилия - от вътрешното първенство. През 1994 г. нашите вече играеха в "Барселона", "Щутгарт", "Порто", "Хамбургер", но разковничето е и в силния наш шампионат", завършва Валентин Деницов - човекът, който носи частица от футбола в себе си.

Италия-Испания - 1:1 сл.пр. и 1:0. 120 минути не стигат за излъчване на полуфиналист от тази двойка. Налага се още един цял мач (жребият е несправедливо решение, а идеята за дузпите още не се е родила). Първият мач е прекрасен. По-често атакуват италианците, отправят и повече, и по-опасни удари, но и испанците не се предават. Кулминацията настъпва минута преди края на мача. При оформеното вече 1:1. Дузпа за Италия! Един срещу друг застават две легенди - Джузепе Меаца и Рикардо Замора... О, миг поспри! Нека ви разкажа за един от най-големите куриози на световния футбол: Няколко години преди този мач се играе един друг - Италия-Чехословакия. Минути преди края - дузпа за Италия. Меаца срещу Планичка. Удар и... вратарят спасява. Взрив от аплодисменти. Чехът е щастлив. Влиза във вратата да си вземе... каскета (винаги пазел с него), отхвръкнал след плонжа му. И о, ужас! Съдията свири и сочи в центъра - гол! Ми да! Планичка е отишъл за каскета си, гушнал спасената топка, забравяйки в еуфорията си, че след пропусната дузпа играта не спира. А защо ви разказах за куриоза ли? Не заради шокирания и ужасен вратар, а заради нападателя. До там, докъдето спряхме мига, Меаца никога не е пропускал да отбележи гол от бялата точка. Дори и единствената невкарана дузпа от него, пак си е гол. Да се върнем на мига. Меаца се засилва, силен удар в горния ляв ъгъл, Замора обаче се мята като котка и спасява виртуозно. И отново се намесва съдбата. При падането си след спасяването, Замора чупи ръката си и на другия ден, при преиграването, вече няма кой да спре Меаца - гол, 1:0 и Италия е на полуфинал. Явен Божи пръст.