FIFA World Cup Qatar 2022 (20.11 - 18.12) - тема за коментари

Всъщност, на поредния световен футболен форум домакин трябваше да бъде Колумбия, но намирайки се в политически, икономически и организационен "колапс" тази държава се отказа само 26 месеца преди първенството. ФИФА изпадна в цайтнот, но в последния момент реши проблема, като се довери на Мексико, където вече бяха провеждали Световно преди 16 години. Това решение, в края на краищата не учуди никого. В Мексико футболът е не по-малко "начин на живот", отколкото в Бразилия, Аржентина или Уругвай. От друга страна, държавата разполага с великолепни стадиони и добра инфраструктура и в столицата Мексико Сити, и в Гуадалахара, Леон, Монтерей... А и с безценен опит от 1970 г. Не на последно място трябва да се изтъкне благоразположението на шефовете на ФИФА. И така: Мексико стана първата страна в света, приютила на два пъти световното футболно семейство. И домакините напълно оправдаха доверието, въпреки многобройните трудности и несгоди, които ги преследваха непрекъснато. Включително и тежкото земетресение, с което ги сюрпризира природата през месец септември 1985 г.

Тази 1985 година сякаш бе обявена "някъде там" за "годината на дявола" и той с упоение се бе заел да си гледа работата. Ту се появяваше като зловещият Велзевул и "сееше" смърт и разруха, ту отнякъде се чуваше подигравателния, побиващ тръпки, смях на Мефистофел и въздухът се изпълваше с "ухание на сяра". Във футбола трагедията ни сполетя на финала за Купата на шампионите (Ювентус-Ливърпул - 1:0) на стадион "Хейзел" в Брюксел. След като години наред английските "футболни фенове" (кавичките не са случайни, нито са правописна грешка) тероризираха всичко живо, когато излизаха извън границите на Албиона (интересна работа: в Англия е истинско удоволствие човек да отиде на мач - пълни стадиони, всички пеят, веят знамена, цари дух на уважение, само там се ръкопляска на противника, накрая всички заедно си тръгват в мир и спокойствие, независимо от изхода на двубоя... Обратното! Извън Острова голямата част от тези "джентълмени" се среща под формата на озверели мутанти, пияни, агресивни, преобръщи коли, трошещи магазини, биещи невинни хора... Толкова ли мразят останалия свят?) този път надминаха себе си. Надминаха и най-страшните предчувствия и страхове "благодарение" на ненормалната им агресия още преди мача загинаха 39 души, предимно италианци, привърженици на "Юве". Изтъкваха се много причини за трагедията като неадекватна полицейска охрана или необмислено разпределение по трибуните на двете агитки и т.н., и т.н. но за мен нещо много гадно се случваше с човешкия род, нещо извратено, отвратително... А решението на организаторите от УЕФА мачът да се играе, въпреки жертвите, окончателно ме убеди, че този път няма как да не ни изведе направо в ада. Всъщност, всеки път, когато науча че дете е починало тъй като родителите му нямали 60 000 за животоспасяваща операция, разбирам, че светът уверено върви към своята гибел. А няма ли надежда? - ще ме попитате вие... Има! И тя е във вас, младите. Не се мразете, обичайте се, не бъдете лицемерни и го спасете този свят! А футболът? Е, ако си отиде светът, ще си отиде и той. Но не преди това. Ще се радваме на прекрасната игра, ще обичаме любимия отбор, независимо от хулиганите (ще ги пазим с пълно бойно снаряжение, ако трябва на принципа: "запалянко, полицай, запалянко, полицай...").

А у нас, усети ли се "пръстът на Дявола" през 1985 г.? Усети се! “Кутрето” му! Трагедията се случи след финала за нашата купа между ЦСКА и Левски. Ама, май не беше от преизподнята, нито от Лукавия. По-скоро се роди от скудоумието на най-висшия и най-страшния (от днешна гледна точка и най-смешния) държавен (а защо държавен - дявол знае!) орган, наричащ себе си: "Политбюро на ЦК на БКП". Та, в мача между вечните врагове (както твърде високопарно ги наричаме) и след него, момчетата си спретнаха един здрав балкански въргал, та май и купата строшили, се говореше... абе нещо недопустимо за тъпия виц, в който живеехме. Споменатият вече клюмнал орган (повечето му членове бяха около 70 годишни) излезе с жестоки, но справедливи наказания: “Грандовете” (и така ги наричахме, с нашето дебелоочие) бяха разформировани и извадени от елитния ни футбол (появиха се през есента като "Средец" и "Витоша"). Действащите лица в мача бяха отстранени от "физкултурното и спортно движение" за прояви несъвместими със социалистическия морал за различни драстични срокове. Доживотна "присъда" получиха треньорите Манол Манолов - Симулията и Васил Методиев - Шпайдела [двамата специалисти и бивши изтъкнати играчи, с определени заслуги в родния футбол, дори бяха изтрити под голямото М в новоизлязлата по оново време "Голяма футболна енциклопедия" по случай 40-годишнината от "Деветосептемврийската социалистическа революция". (Докъде стигнах, а малки, а големи скоби, но се сетих за стария ни социалистически герб. На него се мъдреха едни числа 681-1944 - нима чугунените глави не разбираха, че така гербът прилича по-скоро на некролог, с изпразнено от смисъл съдържание: раждане-смърт? Явно не!)], както и новоизгряващата българска звезда, юношата Христо Стоичков и утвърдилите се вече имена Пламен Николов, Емил Спасов и Емил Велев. Не щеш ли, след 12-годишно отсъствие България се класира за 5-и път на Световно първенство. Рогатият, така беше разбъркал нашата група в европейските квалификации, че накрая ние бяхме изплували най-отгоре. А групата ни хич не беше лесна. Най-важната за класирането ни победа се получи в София срещу Франция с 2:0. Гледах и не вярвах на очите си, как с головете на капитана Георги Димитров - Джеки и Наско Сираков надиграваме категорично най-убедителния Европейски шампион в историята. На Европейското първенство през 1984 г. във Франиця, домакините победиха 5-те си съперници с общо 14:4 (на финала 2:0 срещу Испания). А “петлите” се водеха в София от най-великия европейски футболист  през 80-те години на ХХ век. Единственият с 3 поредни "Златни топки" (1983-1985) и неповторим Мишел Платини. И така: Аз бях  в стрес! (В шок щях да съм след 8 години!) Разбира се, за успеха в квалификациите добра работа свършиха и другите домакински победи срещу Югославия с 2:1 (голове на Пламен Гетов) и ГДР с 1:0 (гол на Стойчо Младенов), както и ценната точица в Белград (0:0). След задължителните 2 победи над Люксембург (4:0 и 1:3), дойдоха и загубите в Париж 1:0 и в Лайпциг 2:1, но както изясних между редовете и другите грешаха. И се класирахме! Явно някаква любов необяснима ни свързваше с Мексико - 2 Световни първенства и ние все сме там. И надухме тромби и фанфари, а ефирът се пронизваше от крилати фрази на най-известния габровец в българския футбол Иван Вуцов, треньора на националния отбор тогава: "Шъ съ борим и шъ съ бийм!" А какво стана с наказаните ли? "Бетонните" глави великодушно им простиха. След 9 месеца (и слава Богу!). Нямаше начин! Голяма част от момчетата бяха много необходими на Вуцата и на гениалните му прозрения за пакетното придвижване по терена. Пазете се! Идваме! За "честта, майко, юнашка!"

А 10 от 24 участници на Мондиал 82 не успяха да се класират за Мондиал 86. Но силите в световния футбол вече бяха толкова изравнени, че никой не се учудваше, дори когато отсъстваха отбори с традиции като Австрия, Югославия, Чехословакия или... Холандия (уф пак ли?). След близо 400 квалификационни срещи, оставаха само още 52, но точно те щяха да дадат отговорите на големите въпроси.

Всички сте гледали и знаете какво представлява откриването на едно голямо първенство. Впрочем това тържество се наблюдава от стотици милиони. И сега нямаше да говоря за него (нямам толкова дар слово), но имаме специален повод. Гледката, както винаги, е очароваща и зашеметителна (и как иначе - та нали в нейното създаване участва творческия елит на един цял народ). С помощта на най-съвременните технологии, хиляди багри, с песни и танци е пресъздадена историята на маите и ацтеките, стотици мариячи възпяват съвремието на Мексико... Лека-полека идва ред на кулминацията: 100 000 зрители се "взривяват", а целият стадион-гигант "Ацтека" се премени в бяло, зелено и червено - цветовете на домакините, на световния шампион Италия и на техния съперник в мача на откриването на Мондиал 86 БЪЛГАРИЯ. Да! Националите ни имаха изключителната чест да участват в първия мач на шампионата, непосредствено след тържественото откриване. На терена на легендарния стадион гордо пристъпваха капитанът Георги Димитров, вратарят Борислав Михайлов, Наско Сираков, Пламен Гетов, Ники Арабов, Сашо Марков, Живко Господинов, Божидар Искренов, Аян Садъков, Стойчо Младенов и Ради Здравков. За съжаление, играта, която милиони почитатели на футбола от цялата планета наблюдаваха по телевизионните екрани, не беше кой знае колко привлекателна. Специално за БНТ, след мача кралят Пеле, безкомпромисно в прав текст, каза следното: "Футболът ви е наивен и демодиран. Понякога затруднявахте италианците, но то бе по-скоро плод на тяхното великодушие." Не искахме да се съгласим с него, още повече когато 8 минути преди края една атака за нас по дясното крило, завърши с точно центриране на  Здравков и още по-добро отиграване на Сираков, който с глава върна попадението на Алтобели. 1:1 срещу действащия Световен шампион, при невероятно напрежение и партийния натиск за достойно представяне, не бе за пренебрегване. За нас си беше твърде респектиращо.

Казах ли ви, че в нашата първа група имаше още един доста скорошен (а може би и бъдещ) Световен шампион - Аржентина, начело с намиращия се в апогея си Марадона (шегувахме се, че е българин под прикритие, кръстен на двете си баби). Затова заложихме всичките си надежди за първата победа на Световно първенство (от 5 участия!?) на втория си мач с Южна Корея. Уви! Останахме си само с надеждите. В един рядко виждан проливен дъжд поведохме през първото полувреме с гол на Пламен Гетов и... изравнихме през второто с "нехващащия ръжда" български патент - автогол на световно, на иначе блестящия във всяко отношение като футболист, Джеки Димитров 1:1. Тук, в България вече бяхме бесни. Във всяко едно отношение. По-скоро ни беше мъчно. Много мъчно! И след 5 Световни първенства за света си оставахме това, което бяхме в действителност - аутсайдер. Как ставаше, все така, че печелехме отделни, дори "кръвопролитни" битки, а "вечно" губехме войните - един Господ знае. Сложих вечно в кавички, защото знам че на този свят няма нищо вечно. И, помнете ми думата, ще дойде ден, български Великден! И ще видят те! (На кого ли се заканвам?) Но явно този ден все още е далеч, защото в последния ни мач в групата с Аржентина правим нещо като нищо (знаете ли колко съм се смял, когато в един тълковен речник срещу думичката "нищо" прочетох: нещо, което не съществува - значи и нищото е нещо). Въобще не се постарахме да окажем какъвто и да е отпор. Аржентинците пък само разходиха раираните синьо-бели фланелки. "Мушнаха" ни 2 гола чрез Хорхе Валдано и Хорхе Буручага и ни оставиха на мира. Определено спазиха принципа: Срещу слабаци не се печели авторитет, затова не бива да се пилеят излишни сили. Всъщност, фаворитите в групата ни спестиха почти всичките си сили и в другите мачове. Яваш-яваш се справиха с Южна Корея (3:1 за Аржентина, 3:2 за Италия), а помежду си сътвориха едно гросмайсторско реми още на втория ход 1:1. Лесно се класираха напред, но (о чудо!) и ние за първи път в историята ни на световните първенства прескачахме груповата фаза и се класирахме за елиминациите. Кой казваше, че не бил добър новият регламент в който и най добрите трети отбори в групите продължават. Разбира се, трябваше да благодарим и на мързела на нашите съперници, които не ни биха много или поне толкова, колкото заслужавахме. Така или иначе оцелявахме като 1 от 4-те "печеливши губещи", т.е. от 4-те трети класирани в групите, които допълваха великолепната дузина до 16-те осминафиналисти. В онзи момент, имайки предвид състоянието на отбора ни, се чудехме да се радваме ли, или да плачем.

Световното първенство си е световно първенство и още в груповата фаза имаше знаменити мачове. Предложиха ни се и интересни срещи с развръзки, които учудваха. Изяви на довчерашни "аутсайдери", които възхищаваха. Да щрихираме най-важното.

Във втората група, соченият за най-слаб отбор в предварителните прогнози (коефициент за титлата 5000), пълният дебютант на световно Ирак се представи далеч над очакванията. Вярно е, че загуби и 3-те си срещи, но с 1 гол разлика. Дори вкара гол на Белгия - при загубата с 2:1. А Белгия имаше отличен тим на това Световно първенство. Но тук беше и домакинът Мексико, който се възползва максимално от традиционното домакинско
съдийско побутване именно срещу Кулеманс и компания - 2:1 Тук беше се озовал и нашумелият отбор на Парагвай. В Библията, сещам се, имаше един пасаж: "... и всички вкупом съгрешиха, и всички непотребни станаха." В случая, май си бяха потребни: Мексико-Парагвай - 1:1 и Белгия-Парагвай 2:2 и всички вкупом се класираха за елиминациите.

В трета група мнозина родни специалисти, "заподозряха" бъдещия световен шампион - СССР. Повод им даде невероятно силната игра на "Сборная" при разгрома с 6:0 над Унгария още в първия кръг. Във втория Съветите направиха едно статегическо реми с Франция - 1:1 и вече класирали се излязоха срещу Канада с резервите. Това даде възможност за проява на може би, най-добрия футболист на СССР за всички времена - Олег Блохин. "Златната топка" от далечната 1975 г. не се посрами и показа, че големият си е голям независимо на колко години е, и помни отлично добрите стари времена - гол и голов пас за крайното Канада-СССР 0:2. Радвах се за Блохин, но от друга страна се питах: "Не направи ли тактическа грешка, небезизвестният Валери Лобановски, треньор на СССР (и на предизвикалия фурор в Европа "Динамо" Киев, разкъсал мадридския гранд "Атлетико" с унищожителното за мадридчани 0:3 на финала за Купата на купите само месец преди Световното първенство), пускайки нетитулярите си в този трети кръг. На пръв поглед всичко е за добро: тези, които щяха да изнесат тежестите на първенството имаха време за почивка и възтановяване. Но не се ли нарушаваше ритъма на отбора, неговата боеспособност. Имаше и друг при това проверен начин за пестене на сили. А това е важно, когато си тръгнал на дълъг поход. Философи, психолози, всякакви други "лози" често задават въпроси от сорта на “какво губим, кагато печелим” или обратното. Важни въпроси! Но да не се задълбочаваме толкова много. Напред!

Европейските шампиони, французите, също тръгваха на дълъг път. Съставът им от предишното Световно първенство бе останал почти непокътнат, а това означаваше много повече опит и класа и като се имаше предвид бронзът от 1982 г., ясно накъде сочеха мераците и мечтите. "Петлите" се държаха досущ като останалите фаворити за титлата или поне, считащите се за такива: Тръгнаха на сигурно, но без излишен разход на енергия - само 1:0 срещу Канада (какво ли търсеха северняците от Страната на кленовия лист на футболен, вместо на хокеен Мондиал). Такива бяха намеренията им спрямо безнадежната в тези дни Унгария, но маджарите се засилиха с рогата напред. И вместо да излязат предпазливо срещу Европейският шампион, излязоха да се надиграват с петлите, с което доста ги ядосаха. Платини и сие се развилняха - 3:0, а унгарците, въпреки мача Канада-Унгария 0:2 (ех, ако беше хокей) трябваше да си вървят. Оставахме ние, само защото за победа все още се даваха 2 точки, а не 3, и затова, че нашите фаворити Италия и Аржентина бяха по-благосклонни от техните Франция и СССР. (Сещам се за онзи симпатичен виц, в който се разказва как една жена хванала мъжа си в изневяра и му "свила перките", но на някакъв прием след това, заявила на всеослушание пред другите съпруги: "Обаче, нашата любовница е най-красивата!"). Една част от нас гледаше унгарците ехидно и назидателно: "Да бе мирно седяло, не би чудо видяло!", но другата, и то май по-голямата беше на мнение, че на тях са им останали "няколко капки" повече чест и достойнство.

В четвърта група между "добрите" и "лошите" зееше цяла пропаст. Без конкуренция бяха Бразилия, но това за тях си бе една позната роля. Няма да се уморя да повтарям: Те са магьосници, феномени, могат абсолютно всичко с топката. И дори и най-големите им врагове изпитват наслада, когато ги гледат на терена. Селесао е истинска машина за футбол, затова светът непрекъснато си задава един и същи въпрос преди всяко едно световно: Кой ще спре Бразилия? И преди всяко едно световно те са основният фаворит за титлата. На това световно също не правеха изключения. Дори Аржентина с магьосника Марадона и действащият Световен шампион Италия бяха зад тях в прогнозите преди световното като втори и трети фаворит за титлата. Този път отговорът на въпроса кой ще спре Бразилия идва не от кой да е, а от Краля на футбола - Пеле: "Ние сме най-добрият отбор в света, но ако не стъпим на земята ще се провалим. 1950 и 1982 г. трябва да бъдат за урок и да не се увличаме." - предупреждава той. Изглежда думите му са не само чути, но и добре усвоени от футболистите, защото Бразииля потегля с лекота към световната титла (че за какво друго, нали всяко едно класиране след първото място за тях е равносилно на катастрофа), но без излишни фойерверки, а и без гол във вратата си - 3 победи с чисти мрежи  (1:0 срещу Испания, 1:0 срещу Алжир и 3:0 срещу Северна Ирландия). Другият отбор в тази група, който явно е уцелил ваксата е Испания. Испанците винаги, преди всяко Световно първенство са постоянна величина макар и не сред топ фаворитите. На това световно шансовете за титлата освен на трите големи фаворита, но и на следващата група претенденти: Англия, Германия, Франция, СССР се оценяваха като по високи от тези на Испания, защото постоянно "изпускат нещата" и мисиите им завършват с фиаско. По всичко изглежда, че този път няма да се излъжат и ще стигнат далече. И ние повярвахме, гледайки играта и победите им с 2:1 срещу Северна Ирландия и с 3:0 срещу Алжир. На арабите и ирландците силиците им стигнаха само за едно самоубийствено 1:1 помежду им, което сътвориха още в първия кръг, което впоследствие изпрати и двата отбора директно към вкъщи. С това бе хвърлена и лека сянка върху постижението на великолепния вратар Пат Дженингс, който на 41-годишна възраст (рекорд на Световно първенство) бе най-добрият в отбора си и спаси Северна Ирландия от много по тежки загуби срещу Испания и Бразилия.

В пета група един дебютант "разказа играта" на останалите. Ще се учудите като разберете, че това е отборът на Дания: "Как така, дебютант?" Вярно е. Датчаните винаги са разполагали с отлични играчи за "златната среда". Е, съобразяваха се с тях в квалификациите, но само толкоз. До ХIII Световно първенство, когато ги нарекоха "Червеният динамит". Да, именно тук те спечелиха своето прозвище. Силно впечатление правеха не толкова победите, а начинът, по който бяха постигнати. Дания ни върна сладките спомени по отминалото време на "тоталния футбол". Приближиха се на една ръка разстояние до него. В първия кръг на Световното първенство срещу Шотландия "викингите" само ни загатнаха какво могат и какво още да очакваме от тях. "Гайдарите" се отърваха с 0:1, но както се казва: "резултатът не отговаря реално на показаното на терена". Защото целият мач беше една непрекъсната буря пред вратата на Лейтън. Който направи чудеса от храброст за да паднат гайдарите минимално. Вторият им мач бе срещу традиционно един от най грубите отбори на световните първенства Уругвай. И на този Мондиал Уругвай не правеха изключение, още в 19-та минута Босио извади такава балтия, че моментално видя картона с червен цвят. Не! Съдията Рамирес не го проверяваше за далтонизъм, направо го изхвърли от играта с директен червен картон. После датчаните, разпраха някогашния двукратен Световен шампион като стар чаршаф - Уругвай-Дания 1:6. Едва ли за такава тежка загуба уругвайците трябваше да търсят причина в числено намаления си състав, още повече, че в третия кръг техните палачи се подиграха не с кой да е, а с Германия - да, Германия-Дания 0:2 би бил изненадващ резултат само за тези които не са гледали как играят Дания в първите два кръга. А немците през цялото време бяха в пълен състав. Как ли се чувстваха те, като знаеха, че техен човек от няколко години се бе заел с трудната задача да променя отборния манталитет на датчаните. Да! Именно немецът Сеп Пионтек бе треньор на Дания. Като контрапункт, ще ви спомена, че най-добрият български треньор Димитър Пенев отказа твърде примамлива оферта от чуждестранен национален отбор, само защото евентуално би се наложило да кръстоса шпаги с нашия. Но, по принцип ние имаме друг начин на мислене (все още) от западняците. При тях водещото е професионализмът (бизнесът). Да се върнем на Бундестима. Мъчително бе да се наблюдава още по-мъчителното му промъкване към елиминациите: "Мършаво" реми с Уругвай 1:1, последвано от изключително трудна победа на косъм над Шотландия 2:1. Като прибавим и загубата от Дания, равносметката е: "Мъка! Много мъка има по този свят." Но не за първи път немците тръгваха по този начин, а после стигаха далече. Дали и сега нямаше да е така? В решителния двубой за последното вакантно осминафинално място пък се изправиха Уругвай и Шотландия. Този мач влезе в историята с директният червен картон който получи Батиста само секунди след началото на мача, най бързият червен картон в историята на световните първенства за зверска балтия срещу звездата на Шотландия Гордън Страхан. И видя директно картона с червен цвят вдигнат от Жюел Киню, за когото по онова време не подозирахме че ще стане най мразеният човек в България само 8 години по късно. Заради скандалното му съдийство в полуфинала срещу Италия на Мондиал 94. Но до магическото ни футболно лято имаше още 8 години. След като рано, рано урусите останаха с 10 души се прибраха дълбоко в собствената си половина и забъркаха такъв "бетон", че шотландците въпреки огромното си игрово превъзходство, така и не откирха "шифърът на сейфа" - 0:0. За кой ли път мак-овете не успяха. Дори и под ръководството на бъдещият Сър Алекс Фъргюсан. За когото по онова време не подозирахме в каква треньорска легенда ще се превърне. Сякаш някаква прокоба тегне над този отбор. Но прословутите пиячи на уиски трябва да се сърдят и на себе си: След незврачно представяне в първите си две срещи, трябваше да проявяват чудеса от храброст, едва когато ножът бе опрял до кокала. И си оставаха само с храбростта. А урусите хванаха последният вагон за елиминациите като един от най добрите трети. Но пък кой ти гледа дали си в първия или последен вагон, щом си хванал влака.

Ни в клин, ни в ръкав голямата бомба избухна в VI група. Скромният тим на Мароко който преди световното бе смятан за един от трите най слаби отбора на първенството заедно с Канада и Ирак, абсолютно изненадващо и сензационно спечели групата и то в страховита компания. А детонацията отнесе страшната, европейска, триглава ламя. Светът познаваше глави като Полша, Португалия и Англия. Спомням си една карикатура: три дърти петли се бяха вперили в една черна дъска, на която едно новоизлюпено пиле онагледяваше с показалка лекцията си. Явно петлите бяха забравили за новата азбучна истина в световния футбол за старите лаври и за можещите, и неможещите. А те бяха от неможещите. Полша пристигнали на световното с голяма кошница като действащи трети в света и вечният фаворит Англия не можаха да победят амбицираните африканци (0:0 и 0:0), а самоувереният тим на Португалия не можаха да не загубят и то убедително с 3:1. Хак да им е! Побърканите фаворити пък си спретнаха така "въртележка" помежду си, че чак свят да ти се завие. Вижте сами: Португалия бие Англия (1:0), Полша бие Португалия (1:0), а Англия, притисната до стената, разбива водача в групата при жребият като трети в света Полша с 0:3 (всъщност неразрешимият проблем за "Дружина Полска" се казваше Гари Линекер, който ги би почти сам с хеттрика си в рамките на 20-тина минути. Сложната комбинация изхвърли зад борда точно тези, които с упорство наричахме мореплаватели, т.е. португалците. Те имаха абсолютно същия актив като нас (е, с победа срещу родината на футбола), но останаха на последното 4-то място в VI-та група, а ние бяхме почти 3-ти и горди осминафиналисти. А там ни чакаха домакините.

Чакаха ни на "Ацтека" пред 120 000 фанатизирани техни сънародници. Именно мачът Мексико-България  откриваше елиминациите. Може би за пръв път и последен във футболната ни история играехме пред толкова много зрители. При това, враждебно настроени. Не бяха никак любезни и техните представители там долу на терена, по-точно на дъното на врящия котел. Биха ни по всички правила на играта. Българите, по-скоро треньорът им, бяха подготвили такива тактически изненади, от които мексиканците трябваше направо да се изприщят. Уви! Изприщихме се ние. Двамата леви защитници и центърнападател в ролята на либеро, определено изненадаха и нас. Загубата с 2:0 приехме като нещо съвсем нормално. За съжаление! Едничката ни гордост от мача се крие във факта, че позволихме Негрете да ни забие един от най-красивите голове в историята на Световните първенства. Неговата перфектна странична ножица още е пред очите ми. Така се представихме на ХIII Световно първенство. Личното ми огорчение беше твърде голямо и затова си позволих да насоля нашите юнаци повече отколкото трябваше. Нека все пак изброим имената на момчетата, които за пръв път на Световно първенство изиграха 4, а не 3 мача: Б. Михайлов (той ще дочака нашия звезден миг, беше най-добрия от нашите в Мексико), Р. Здравков, Н. Арабов, Ал. Марков, Г. Димитров, Аян Садъков, Б. Искренов, Н. Сираков (и той ще бъде перла в короната ни след 8 години), Ст. Младенов, Ж. Господинов, Пл. Гетов, Пл. Марков, П. Петров, Ат. Пашев, Треньор: Иван Вуцов.

“Де го чукаш, де се пука”! Кой би могъл да предположи, че най-интересен, а и най-качествен осминафинал ще бъде вторият между СССР и Белгия. Но то затова футболът е най-страхотната игра на този свят. В деня в който нашите национали отпаднаха от световното бе изигран един от мачовете на първенството. През цялото времетраене на двубоя СССР изглеждаше като по-знаещия и по-можещия отбор. Белгия едва-едва догонваше и в играта, и в резултата. А как стана така, че на “последната права” не само настигна съперника си, но и го изпревари с едни гърди. До края на мача и двата отбора разполагаха с достатъчно физически сили и скорост. А все пак Белгия спечели. С 3:4. Причината се корени предимно във факта, че докато руснаците вкарваха и пропускаха, белгийците само вкарваха. Математиката е безпощадно точна наука и в случая е категорична: коефициентът на ефективност при 4 от 5 е близо 2 и половина пъти по-висок от този на 3 от 10. Така че представителите на най-голямата държава в света трябваше да се сърдят предимно на себе си. И по-малко на един от двамата странични съдии, чиито неадекватни решения, породени от личните му интерпретации на правилото за засада навредиха повече на тях и по-малко на белгийците. Непременно трябва да отбележим, обаче, изключителните прояви на други двама “странични” - става дума за крилата на двата отбора Игор Беланов и Ян Кулеманс, на които бяха възложени главните роли. Беланов вкара 2 гола, но пропусна дузпа. Кулеманс също отбеляза на 2 пъти, като втория път бе за последно, но победно в този незабравим мач. Така приключи първия ден в елиминациите. В нашите медии настроението беше траурно защото един след друг отпаднаха и нашите национали и големият ни брат. Но световното вече и без нас продължаваше да набира скорост защото във втория ден на елиминациите играеха два от трите големи фаворита за титлата.

Бразилия-Полша – 4:0. При този резултат няма какво толкова да се коментира. Бразилия се развихри, а поляците упорито запазиха стремглаво-низходящата си крива на представяне на XIII Световно първенство.

Отличникът Аржентина срещу слабака Уругвай. Срещата се очакваше с интерес, защото в това класическо южноамериканско дерби с традиции и стара давност, никога не се знае кой-кого. Възможно ли беше в този момент уругвайците да изиграят ролята на прът в колелата на набиращата скорост аржентинска машина, както го бяха правили неведнъж преди това. Но стана ясно как смятат да стане тази работа, след като повториха упражнението на мача си с шотландците: бетонираха се и завардиха всички подстъпи към вратата си в очакване на дузпите още от първата минута. По този начин предоставиха цялата инициатива на Мaрадона и компания. На какво ли разчитаха урусите? На дузпите? Когато съперникът е цял мач пред вратата ти, рано или късно ще сгрешиш. И после как ще им го върнеш без дори едничък удар по посока на неговата врата. Но ето, времето си минаваше, а уругвайците не грешаха. Какво ли не опитаха гаучосите: и скоростни атаки по фланговете, и пробиви на Марадона, и дълги разигравания с цел мамя, мамя, мамка му и прасе и опити с глава в бетона. Не се пропукваше! И тогава аржентинците прибягнаха до хитрост: освободиха от всякакви задължения Паскули и го пратиха като “троянски кон” в сгъстената отбрана на врага. Да стои там и да чака единствения миг. И онзи го дочака! 1:0 в последната минута на първото полувреме. Точно преди Уругвай да свърши половината работа. Това така ги съкруши че урусите нямаха нито сили, нито морал да отвърнат на удара. 1:0 за Аржентина. А така най-боли.

На предишното Световно първенство мнозина специалисти предричаха финал между Италия и Франция. И ние го искахме! Не се получи. Франция не дойде на срещата и Италия сравнително лесно стана световен шампион. Но ето че 4 години по-късно сблъсъкът се състоя. Световният срещу Европейският шампион. Още на 1/8 финал. Нещата обаче бяха променени. Сега Франция изгледаше пораснала и много по-силна, а Италия, прехвърлила зенита си, бе напълно безлична. И срещата им заприлича на добрата стара, но в нов вариант приказка: “Стояла си свраката на ниския клон и държала голямо парче сирене в човката си. Не щеш ли, по пътя се задала лисицата. Накипрена, напудрена, с коронка на главата. Наскоро, само преди 2 години, била обявена за първенец на европейската гора. Като я видяла, свраката си казала: “Сега като ме почне... колко си хубава, какъв глас меден загорски имаш и т.н., докато си отворя човката и тя ми вземе сиренцето, ама на, тоя път – няма го майстораааа!” Докато траели размишленията, лисицата се приближила, светнала 2 шамара на свраката, взела сиренцето и си заминала. А ошашавената сврака се опулила и си помислила: “Лелеее, колко са съкратили хубавата приказка!” Да! Франция лесно победи Италия с 0:2. Двата “шамара” бяха зашлевени от Платини и Стопира, а овакантеното “сиренце” остана за “празничната вечеря”, ако някой друг не го тафеше по пътя занапред.

Въпреки сензационното представяне на Мароко в груповата фаза, и спечелената група с Полша, Португалия и Англия всички очаквахме, че ще е лесно препятствие за немската “машина”. Истината се оказа друга – чисто и просто никой и никога не беше виждал, сигурно нямаше и да види по-безидеен и немощен немски отбор. Пълният с гръмки имена състав, воден от съвременния цар Мидас – вездесъщия “Кайзер” Франц Бекенбауер, сега като треньор, направо не приличаше на себе си. Освен по несломимата воля за победа, която дойде и този път. Победа, както се казва “с клизма!”. Късният гол на новоизгрялата звезда Лотар Матеус, с удар от 25-30м., “препарирал” вратарят на Мароко (африканският отбор затвърди “шестицата” и премина убедително в по-горен клас), реши нещата – Мароко-Германия 0:1. В българския филм “Кит” имаше един диалог, колкото смешен, толкова и поучителен: - Абе риба, риба, ама цаца! - Абе цаца, цаца, ама риба! Така че германците, въпреки лютата ми критика биха могли да ми се изрепчат: – Абе с клизма, с клизма, ама сме на четвъртфинал!

Парагвай-Англия. “Гуараните” се опитаха да покажат това, на което са способни, но имаха пред себе си един безкрайно мотивиран и амбициран отбор. Пък и някак си и те, както поляците преди тях, не успяха да намерят “път към сърцето” на Гари Линекер и центърнападателят не прояви капка милост – 2 гола и голов пас, оползотворен от мощния чернокож Барнс – безпроблемно и класическо – Парагвай-Англия 0:3

В последният осминафинал съвсем неочаквано на фона на показаното до момента “Червеният динамит” се самовзриви срещу Испания. “Черната котка”, която предизвика “лумването на пожара в мазето” на датската “къща” се казваше Емилио Бутрагеньо. Дали, ако той сам не им бе забил цели 4 гола, мачът щеше да завърши 1:1, а не крайното Дания-Испания 1:5? Силно се съмнявам, след като датчаните изглежда бяха забравили всичките си “оръжия” в съблекалнята. Определено не бяха разбрали правилно какво означава кампанията на Световното първенство и силите им се бяха изчерпали. След мача камерите уловиха нахилената физиономия на световноизвестния испанец Хулио Иглесиас, който оживено коментираше: “Видяхте ли какво направи съотборникът ми Емилио!”. Не се смейте! Хулио (който за по-младите е само баща на Енрике, но за нас той е истинската звезда) е бил трети вратар на “Реал” Мадрид (в годините на голямата му слава), а Бутрагеньо бе капитан на същия отбор (макар и 30 години след това).

Четвъртфиналите на това Световно първенство надминаха всички очаквания. Колко изравнени сили, какъв драматизъм... В 3 от 4-те мача имаше продължения, които не стигнаха за излъчването на крайния победител. Такова чудо никога досега не беше се случвало. 450 минути, вместо 360. Та това си е още един цял мач първокласен футбол: какво по-голямо удоволствие за нас – запалянковците. Като се прибави и непредвидимостта и очарованието на дузпите... кеф!

Според очакванията, истинската Бразилия и европейската “Бразилия”, т.е. Франция изнесоха страхотен мач. Мач, за който трудно се разказва. Просто трябва да си го видял. Водени от блестящите си лидери Мишел Платини и Артур Антунеш Коимбра – Зико, и двата отбора ни демонстрираха феерия от красота. То не бяха скоростни атаки, виртуозни отигравания върху една “носна кърпичка” и ювелирни удари от близо и далеч, то не бяха перфектни двойни подавания, “чешки улички” и фантасмагорични спасявания на вратарите, особено на французина Жоел Батс. Имаше и пети, и “боц”-ове, и волета, и ножици, и меллета... Паднаха и два брилянтни гола. По един във всяка врата. Голове, вкарани именно от неподражаемите водачи. Кулминацията настъпи броени минути преди края на редовното време: “Петлите”, които вече трудно удържаха напора на “кариоките”, си устроиха невероятно приключение – ах, този безпомощен в момента Патрик Батистон, каква класическа дузпа предизвика. “Край” - казахме си ние - “французите изтеглиха “късата клечка”. “Не!” - каза си безпогрешният Жоел Батс и взе, че хипнотизира капитана Зико. Косъмът, на който висеше голът, не се скъса и в продълженията. Нови дузпи. Този път Зико бе точен, но сбъркаха другите звезди – Сократес и Жулио Сезар. И Платини. Мисля си, че на резонния въпрос: “Защо при дузпите най-добрите най-често се издънват?”, отговорът не е толкова труден: ние милионите, които знаем как, но не можем, възлагаме изключителни надежди върху плещите на малцината, които и знаят, и могат, т.е. на звездите. И те ги сбъдват! На 90%. Но има мигове, в които огромната отговорност се превръща в непосилна тежест точно в най важните в кариерите им моменти и психиката на тези момчета, които без ропот си носят кръста, направо изпушва. И те грешат. Човешко е да се греши – са казали древните. “Но не и аз!” - сякаш им отвърна Луиз Фернандес, който едва не полудя с победната дузпа и накара дори “мислещия за самоубийство” свой капитан да се ухили от ухо до ухо. 3:4 за французите. И те за трети път в своята футболна история бяха на полуфинал. А големият фаворит за титлата бе елиминиран.

Както би могло да се очаква, най-скучния четвъртфинал сътвориха домакинът Мексико и Германия. Мексиканците направо се бяха парализирали от страх, а както всички знаем, на страха очите са големи. Да ги пита човек защо толкова се бяха “опулили”. Та срещу тях стоеше отбор, който, колкото и странно да беше, регресираше от мач на мач. Този път даже не стоеше, а седеше и много приличаше на прочутата статуя на Роден “Мислителят”. С тази разлика, че по-скоро бяха като онзи, който седял и мислел, а по някое време, като се огледал, видял, че само си седи. Каквито и да бяха причините, и двата отбора не предприеха нищо неочаквано, с което да се изненадат един друг. Цели 2 часа. По-умните от нас отдавна бяха обърнали гръб на телевизорите, пиеха си ракийката, бодяха си салатката и си говореха за страхотният мач който направиха Бразилия и Франция,
освен както обикновено за работа, за началство и за служебните си подвизи (пак по навик за жени и за коли   щяха да си говорят на работните си места). Впериха се отново в своя “Рубин”, “Електрон” или “Велико Търново” (Джей Ви Си, Сони, Хитачи и Панасоник бяха все още само японски думи за 99,9% от нас – т.е. точно толкова, с колкото БКП печелеше поредните си “избори”) едва когато дойде времето за дузпите. Струваше си! Защото след 120-минутното 0:0, това бе най-смайващото печелене с дузпи. (Като изключим финала за Купата на шампионите същата година, когато в Севиля, след нулевото равенство, “Стяуа” победи “Барселона” насред Испания с 0:2 при дузпите. Румънският вратар Дукадам спаси 4 удара от бялата точка на каталунците.) Немското хладнокръвие се котираше точно 4 пъти повече от мексиканската емоционалност. Тони Шумахер хвана дузпи на Кирарте и Сервин, а мексиканският вратар не хвана нищо – 1:4 (?!) за Германия.

1/4финал номер 3 ще остане завинаги в историята на футбола. Въпреки че това беше единствения приключил в нормалните 90 минути. “Ненормален” беше самият мач. Може би заради “библейския” си характер, който придоби с последния съдийски сигнал. Нищо не предвещаваше в началото колко много ще се говори след това за доброто и злото, за бога и дявола. Аржентина овладя нещата и в игрово, и в териториално отношения. Англия се бранеше. И изведнъж, в началото на второто полувреме, в рамките само на 2 минути, името на един човек гръмна в целия свят, а на стадиона сякаш еднновременно заклокочи вулкан и стана земетресение. В епицентъра стоеше той, несравнимият, единственият, незабравимият Дон Диего Армандо Марадона. Последователно гениалността му роди най-скандалния и най-знаменития гол в историята на футбола. Първо Диего скочи за една топка, заедно с английския вратар Питър Шилтън и с ръка (?!) я заби в мрежата. След мача Марадона каза, че ако е имало ръка, това е била Божията. Всички видяха “ръчната” топка, но не и главният и страничният арбитър. Както би могло да се очаква, един от тях беше българин. Не, страничният съдия не се казваше Юда Искариотски, а Богдан Дочев, но в онзи момент това нямаше никакво знчение, защото той пръв призна гола за редовен. Французите казват “Шерше ла фам” (Търсете жената). Не знам защо се пропуска първата чат на поговорката, която гласи: “Във всяко зло...”. По онова време цялата поговорка в западния свят бе перифразирана така: “Във всяко зло търсете... българите!” Визирам шумотевицата оносно т.нар “български чадър” и особено българската следа при покушението срещу Папа Йоан-Павел II. (Двама “мъдри” шопи спорили по въпроса за папата с типичния за тях черен хумор. Единият: - Я мислим, дека сме се омърляле, оти само нашенец че си остави работата недовършена. Другият: - А па я мислим, дека таа работа не че да биде. Та малко ли са тука за тепанье, ми че оди по светот да тепе!). Та наш Богдан допълнително наля масло в огъня, но нейсе. В следващия миг Марадона пое топката в собствената половина, прекоси с нея триумфално целия терен, преодоля 7 от английския тим плюс вратаря и я заби в мрежата. Свръхестествен, извънземен гол! Естествено, след мача се изсипаха безброй коментари, но най-точен беше френският “Л'Екип”: “При първия гол, ако Марадона си бе признал играта с ръка, щеше да стане по-велик от Наполеон. Уви! Не си призна. При втория, той преодоля цяла Англия, заедно с всичките й бивши колонии!”. Второто полувреме се игра само на една врата. Тази, пазена от  Пумпидо. Но дали аржентинците щяха да позволят това, ако на светлинното табло не светеше: Аржентина-Англия – 2:0. Това, както се казва, е друг въпрос. Факт е, че натискът на англичаните непрекъснато се увеличаваше и 10-тина минути преди края Линекер намери брод – 2:1. Тогава в наказателното поле на “гаучосите” завря и закипя, но капризната топка точно сега взе да доказва, че е от женски род и не пожела да премине голлинията. Времето изтече и Аржентина стана полуфиналист. Дали, ако не беше зачетен гола с “Божията ръка”, изходът щеше да е същият? Според мен, вероятно да! Общото ми впечатление бе, че Аржентина е по-добрият отбор и щеше да играе другояче и да спечели отново. Но горчилката за англичаните си остана. Окончателно! Накрая в очите на английските джентълмени имаше сълзи, а в очите на аржентинците проблясваха лукави пламъчета: отмъщението им за 1966г. граничеше със злодейство. Дяволска работа!

Другите четвъртфинали, както вече споменах, се играха по 120 минути. И се изпълняваха дузпи. До пълна победа, въпреки че според правилата на ФИФА в аналите на световното първенство и в активите на отборите, официално резултатите оставаха да фигурират като ремита. Един от мачовете беше невероятно скучен и тъп, другият – невероятно интересен и красив. Третият остана завинаги в историята с Божията ръка и голът на ХХ век. И двата  дело на Марадона в рамките на няколко минути. Между всички крайности стоеше двубоят между Белгия, изиграла най-зрелищния мач в осминафиналите и Испания, постигнала най-убедителната победа на осминафиналите. И двата отбора, обаче, бяха достигнали до тавана на възможностите си и сега оставаше да решат помежду си кой от тях ще се прибере в родината си само с почести и кой ще прибави към тях и медали. Горенаписаното предопредели и игровото им поведение през цялото време – белгийци и испанци се вкопчиха в средата на терена и в много моменти приличаха на овни, които се удрят с все сила с главите си, но без да се нараняват сериозно. Според природните закони неминуемо един от тях щеше да отстъпи, но според футболните това не се случи цели 2 часа. Проявяваната от време на време испанска хитрост и белгийска рационалност им помогна само да си разменят по 1 гол и толкоз. При дузпите равностойното “кюскане” продължи в същия ритъм, но накрая белгийският вратар Жан-Мари Пфаф се оказа героят, а испанецът Елой – грешникът. Общо 6:5 за Белгия. Цялата им нация имаше изключителен повод да празнува. И да почерпи: “червените дяволи” бяха достигнали своя Еверест.

Франция се класира със силна игра за трети път на полуфинал. И за трети път го загубиха. Някаква зла орис ли ги оставяше все на една ръка разстояние от заветния финал? Всъщност, тя май си има и друго име: Германия! Още ли им отмъщаваше за вече далечната 1958 и онова трагично 3:6? Докога ли ще им държи влага? Още в началото на мача Андреас Бреме “гръмна ефектна бомба” от пряк свободен удар, с която откри резултата, а в самия край, влезлият през второто полувреме Руди Фьолер, “го закри” - 0:2. В останалото време, докато французите играеха футбол, то германците приличаха повече на черноработници, които извършват тежък физически труд. Ама как само работеха! Здраво и сякаш със упоение. Треньорът им, великият Бекенбауер, врял и кипял в стотици битки, знаеше, че неговите момчета явно отстъпваха във футболните си умения и въобще не тръгна да се надиграва с френския отбор. Също така знаеше, че физическите сили и воля за победа на питомците му, са в излишък. Знаеше и какво хич няма да се хареса на “петлите” и затова, въпреки че имаше моменти тип “грабвайте телата!”, през по-голямата част от мача накара своите работяги просто да им дишат във врата – по един, по двама, че и по трима. И успя! Доведе до финала един отбор, който изобщо не заслужаваше това. Не и в Мексико през 1986 година. Виждате ли защо в ония времена си мечтаех да сме “слаби” като ФРГ.

Ако някоя стара врачка беше казала на аржентинците преди Cветовното по футбол, че дори няма да се изпотят, срещайки по пътя си отбор, чието име започва с буквата “б”, те със сигурност нямаше да й повярват. Щяха да си мислят за страшния хищен звяр с 3 златни глави Бразилия. Но те не срещнаха голямото “Б”, а две по-малки. Лесната им победа срещу България не беше никаква изненада. Но тази срещу Белгия... И то на полуфинал! След мързеливо нулево първо полувреме, през второто се разигра Марадона, ама така се разигра че направи знаменит мач. Направи ги на луди белгийците. Вкара и два великолепни (и напълно редовни) гола, гъбаркайки се с цялата противникова защита на Белгия по уникални начини и заедно, и поотделно, и спорът бързо приключи. Белгийците изглеждаха толкова доволни от факта, че са достигнали до последния ден на Световното първенство, та накрая с широки усмивки си разменяха фланелките с тези на техните победители. Известни недоразумения между тях предизвика само синьо-бялото райе с номер 10 кой да го вземе. Спечели го Демол и съм сигурен, че и до днес фланелката на Диего заема най-видно място у дома му, като най-скъп спомен от знаменитото за Белгия мексиканско лято на 1986.

Малкият финал, за радост, се превърна в едно малко “бижу”, а това не е често срещано явление. Французите, верни на себе си от миналото Световно първенство, излязоха на терена само с 4-ма титуляри, но този път резервите решиха да докажат, че неслучайно са тук и са достойни заместници на основните играчи. Белгийците също бяха с идеята да не се предават без бой и се получи. Без никаква мисъл за защита, двата отбора доведоха нещата до 2:2 в 90-та мин. след голове на “петлетата” Ферери и Жан-Пиер Папен (в следващите няколко години той ще е една от най-котиращите се френски звезди, ще е носител и на “Златната топка” за 1991г.) и “червените дяволи” Ян Кулеманс и Нико Клаесен. В продълженията френските момчета, които до този момент не бяха изразходвали бликащата си енергия, имаха много повече въздух и вкараха още 2 гола чрез Женгини и Аморос – 4:2 за Франция.

В предпоследния ден на юни стадион “Ацтека”, изпълнен със 115 000 зрители, очакваше гигантски двубой. Ние пред телевизорите също. След финала мнозина специалисти, включително и телевизионните ни коментатори възкликнаха: “Мач като мач!” Въобще не съм съгласен с тях. Вярно е, че и двата отбора не показаха някакви чудеса, но мачът беше много интересен, премина през всякакви най-причудливи перипетии: от лек водевил до тежка Шекспирова драма. Още в началото бяхме зашеметени (най-много германците) от извънредната тактическа новост, приложена от аржентинския треньор Карлос Билярдо, извървял за броени дни трънливия път “от говедаря до Спасителя”: Диего Марадона заигра като опорен халф (?!). Германската “щафета” в лицето на Матеус и Карл Хайнц Фьорстер се озова в небрано лозе. Как да пазиш човек, който всъщност пази теб? При това Диего се оказа изключително послушен – стриктно изпълняваше указанията на своя шеф и през целия двубой почти не мина центъра на терена. И все пак голямата разлика между Германия и Аржентина се казваше именно Марадона. Защото, макар и далеч от противниковата врата, “компютърът” в главата на безспорно един от двамата най велики футболисти, щракаше ли щракаше. И в 22 мин. “посланието” му бе разбрано правилно от едните и неправилно от другите: пряк свободен удар, Марадона “копва” топката”, аржентинския “германски” защитник Браун е изпуснат, подлага глава и 0:1 за Аржентина. Прекалената загриженост на немците към гения даде неочакван за тях резултат. След това Диего отново се върна назад и продължи своята “приспивна песен”. Преди световното бяха задали на Билярдо хипотетичен въпрос: “Ако не разполагахте с качествени защитници и халфове, но имахте 10 еднотипни нападатели като Марадона, какво щяхте да правите?” Отговорът беше сериозен: “Щях да пусна в игра и 10-мата и нямаше да има кой да ни спре!” Сега треньорът показваше на целия свят как може да стане това. В 56 мин. “кралският” нападател на “Реал” Мадрид Хорхе Валдано настигна една “невъзможна” топка и всичко изглеждаше решено – 0:2. Не и за германците. Да загубят финала в две последователни Световни първенства? Това е нещо твърде необичайно за техния характер. Още повече, че вече нямаше какво да губят. И те зарязаха Марадона и се втурнаха на щурм. Ролята на стартов пистолетен изстрел изигра влизането в игра на Руди Фьолер. В 73 мин. в меллето пред аржентинската врата, предизвикано от него, най-съобразителен се оказа Карл Хайнц Румениге, който отново имаше нещастието да е с недоизлекувана травма през време на цялото Световно първенство – 1:2. А в 83 мин. самият Фьолер с глава доведе “гаучосите” до инфарктното за тях 2:2. Момчетата на “Кайзера” решиха, че сега е времето да довършат съперника си и натиснаха пружините до скъсване. Ще се стигне ли до сензационния обрат? Ето, май ще падне заветния хълм. И в този миг привидно задрямалият Марадона избухна: гениалният му пас в дълбочина изведе по неподражаем начин Буручага сам срещу Шумахер, дясното крило “плъзна” топката покрай вратаря и германците с ужас, като на забавен каданс гледат как топката прекосява голлинията и се настанява кротко в мрежата – 2:3. Това е краят! Не – началото! На пищните всенародни тържества в цяла Аржентина. Децата на Андите и на пампасите са на  седмото небе. Хлябът, свободите, човешките права и други “маловажни” проблеми, разтърсващи аржентинското общество по онова време, мигом са забравени. И как не! Аржентинците си имат своята втора световна титла и истински футболен бог – Диего Армандо Марадона.

Безспорен номер 1 на Мондиал 86. Извънземен футболист с удивителна техника, с гениално умение да вижда, както никой друг, всичко и всички на зеления килим, с бепрецедентно съчетание на ярка индивидуалност с качества на водач и обединител. Да! Диего е от типа “играч=отбор”. Той израства в “Архентинос Хуниорс”, после за по 2 години е с жадуваните екипи в “Бока Хуниорс” и “Барселона”. Но намира своя пристан в “Наполи” (и навсякъде за рекордни суми – няма как, великолепен е). Този абсолютно средняшки клуб веднага става шампион (за първи път) на Италия, след това дублира титлата, печели и европейски трофей. Има защо да приемат Марадона за месия. Дълго ще се помни как след един мач срещу “Ювентус”, завършил с разгромното 5:0 за клубът от Неапол, италианските вестници, известни с остроумното си перо, писаха, че “снощи “Старата госпожа” се е споминала внезапно, сполетяна от тежък и силно обострен, неизлечим Марадонит”. Уникален за гледане футболист който е цяла епоха в развитието и историята на футбола.

Подгласник на Марадона на Световното '86 стана французинът Луис Фернандес. Той нямаше блестящи футболни доспехи, но бе непоколебим като храбрия оловен войник през цялото първенство. А както знаем, всеки редник носи в раницата си маршалски жезъл.

Третото място си оспорваха двама нападатели – на СССР Игор Беланов, който в края на същата тази 1986 ще грабне “Златната топка” на “Франс Футбол” и англичанинът Гари Линекер, който стана голмайстор на “Мондиала” с 6 гола. Реални претенденти за “Златната обувка” на световното първенство бяха и Диего Марадона, бразилецът Карека и испанецът Бутрагеньо, но те останаха “в подножието” с по 5 гола.