Аз пиша, ти четеш...

Много благодаря за споделеното мнение, Vondito! За мен е радост и чест, че историйките ми ти харесват! 🌹❤ Споделям специално за теб и последната кратичка историйка, дано и тя да ти допадне! 😇 Иначе, всеки си има вкус, но аз предпочитам градивната критика пред нападките.

Аниш, благодаря за линка! След малко ще прочета разказчетата ти. 😊 Може да го пробвам и аз този сайт.

.......

155 Думи: Детелината

 Лора разтвори дебелата книга на сто петдесет и петата страница. Погали с любов хербаризираната там четирилистна детелина, която баща ѝ беше откъснал за нея малко преди смъртта си. Не вярваше, че тя носи щастие, но си я пазеше за спомен и често, гледайки я, се връщаше в най-щастливите си мигове. За нея нямаше по-важен човек в живота от баща ѝ. Без неговата усмивка, подкрепа и съвети се чувстваше изгубена. Душата ѝ опустя, а в дома ѝ се настани мизерията. С минималната си заплата майка ѝ трудно изхранваше трите по-малки деца, а порасналата Лора не можеше да си намери работа заради инвалидната количка, с която се придвижваше. Социалната помощ, която получаваше, не допринасяше кой знае колко за семейния бюджет. Тя бавно постави малката хартийка до детелината и затвори книгата.
 Същата вечер пусна телевизора точно в 18.45ч. Топчетата започнаха да падат в сферата и Лора с изненада чу всичките шест числа, отбелязани върху хартийката, сгушена до детелината.

На мен кратките разкази много ми харесаха. Интересно ако ги беше написал някой от прехвалените ни български автори като Георги Господинов (който за мен лично е нечетяем) дали пак така бихте плюли? Съмнявам се...

Плюене? Просто обективност.
Навремето и аз се опитвах да пиша. Нещата ми си стоят все още на десктопа, невидели бял свят. Особено критична съм към себе си и мисля, че има какво да се желае.Някой ден може да пусна сборник с разкази за деца.

Публикувай нещо тук, направи първата най-важна крачка...

Публикувам една "приказка" която написах преди десетина години, още преди да имам деца с уговорката, че нямам претенции за качество. Мисля по- натам да нанеса някои корекции, защото има неща, които не ми йаресват, а ако допадне на аудиторията , някой ден може да я издам с красиви илюстрации. Очаквам да кажете дали бихте я купили за своите деца.
Самотното глухарче
В една далечна гора, където човешки крак не стъпва, имаше една слънчева поляна. Всички обитатели на гората знаеха, че там е царството на Глухарчетата. Знаеха също, че зиме глухарчетата спят дълбоко под земята, а дойде ли пролетта- се раждат с нови сили, готови да заиграят със слънцето.
Така беше и през онази пролет. Март едва пристъпи прага на гората- и ето, малките цветчета се надигнаха от топлите си зимни легла.
Жълтурчо за пръв път виждаше света наоколо. Беше малък и много неопитен. Не можеше да разбере защо трябва по цял ден да се препича на слънце. Беше се родил под един стар дъб, когото всички наричаха Дядо Дъб. Наричаха го така, защото беше над стогодишен и събираше в себе си много мъдрост и опит.
Жълтурчо с интерес гледаше как цялата поляна се изпълва с неговите братя и сестри. Чуваше се страшна глъчка- всички разговаряха помежду си, някои се смееха, други спореха, а трети сладко си бъбреха с пчеличките, докато щедро им отдаваха цветния си прашец.
 Малкият Жълтурчо се беше появил последен на полянката и любопитно наблюдаваше ежедневието на едрите цветове. Чувстваше с емалко самотен, тъй като около няго нямаше други глухарчета. Нямаше кой да му разкаже за живота и за това, че до лятото вече няма да го има. Старият Дъб знаеше истината, но все още не можеше да пречупи детската му душа. Жълтурчо се допитваше за всичко до него. С времето се бяха превърнали като истински дядо и внуче.
Една сутрин Жълтурчо се събуди от нещо странно. Нощният дъждец беше окъпал гората в сребристите си капчици.
- Дядо, дядо, събуди се!- извика Жълтурчо с крехкото си гласче- Нещо се случва!
Старият Дъб се засмя и спусна клончето си, за да го погали.
- Това е дъжд, детето ми. Небето ни изпраща безценните си сълзи, за да се нахрани земята, за да се нахраним и ние и за да порастнеш и станеш голямо глухарче!
Жълтурчо въздъхна облекчено. Знаеше, че щом Старият Дъб е до него, няма от какво да се бои.
Така минаваше времето. Постепенно жълтата поляна взе да сменя своя облик. Едно по едно глухарчетата сменяха веселия си жълт цвят с бяла пухеста коронка. Нещо се случваше...
От ден на ден настроението ставаше все по- унило и мрачна тишина се настани на мястото на някогашните цветчета.
Жълтурчо се натъжи. Старият Дъб режи, че е неизбежно. Трябваше да разкрие истината на крехкото цвете. Спусна клонче към него, прегърна го и му заговори с бащинска любов:
- Мило мое дете, всеки, роден на тази земя, един ден я напуска. Едни я напускат завинаги, а други се раждат и умират всяка пролет. Приеми го като топъл, дълбок сън. Ние всички го наричаме така. Така е устроен светът, дете мое. Още малко ти остава. Коронката ти вече е бяла и скоро ще се разпилееш по цялата гора. Но помни, най- важното нещо, което притежаваш е тук, до мен. Това са твоите корени. Докато те все още са в земята, ще се виждаме всяка пролет. Недей да тъжиш. Твоят живот наистина е кратък, но не го губиш завинаги. Ето, аз вече съм много стар и вероятно ще живея още дълги години, но напусна ли този свят, това ще е завинаги. А ти сякаш ще спиш дълбок сън. Недей да тъжиш. Аз ще бъда тук и следващата пролет. Такава е волята на Майката Природа. Не тъжи, дете мое, още си много мъничък и с времето ще свикнеш. Помни, аз много те обичам и ще те чакам. Докато корените ни са в тази земя ние винаги ще бъдем заедно.
Жълтурчо наведе тъжно глава. В този момент задуха силен вятър и разпиля бялата му коронка. Всяко пухче танцуваше своя последен танц непокорно и непримиримо. От Жълтурчо остана само привитото му стъбълце.
Гъста смола бликна от кората на Стария Дъб. Това бяха неговите сълзи.
- До другата пролет, мъниче!- Въздъхна той и питрвори уморените си очи.

Това е една необикновена приказка за обикновените неща. Никога не забравяйте, че дори и най- обикновената тревичка изпитва емоции. Природата има душа. Обичайте я и я пазете!

Много се радвам, че са Ви харесали тези кратки разказчета, които са предизвикателство към мен самата. Благодаря! 🍀❤  Пиша и по-дълги, които също се надявам да се харесат. От години усещам в себе си желанието да пиша, но нямах достатъчно вяра, че ще се справя както ми се иска. Постепенно вдъхновението ме навести и срам не срам, споделям написаното на различни места из нета, без претенции да е нещо велико. Пиша със сърцето си и идеите понякога се появяват по странни начини. 😇 Като ей тази история:
...........

Паричката

- Изчакай ме тук. Няма да се бавя много, обещавам. – беше казала Мама и Калоян я чакаше вече час да излезе от “Малкият театър”, където имаше среща с режисьора на новото представление. Като едно послушно, добро момче, той си разглеждаше големите портрети на актьорите по стената на славата пред театъра, броеше ги и си измисляше разни игри, за да не скучае. Момче с неговата фантазия трудно можеше да скучае в каквато и да е ситуация. Майка му го намираше на невероятни места и често го сварваше да си говори с въображаемите си приятели. Все се надяваше, че ще израсте този период, че те ще си отидат от самосебе си, но очакваният момент все не идваше. Най-честият гост в къщата им и неизменен другар в игрите на Кало беше Гого. Мама имаше усещането, че някой ден това момченце ще се материализира пред очите ѝ. Знаеше толкова много за него, че ѝ се струваше невероятно да е само във фантазията на сина ѝ. Отдавна посещенията при психолози бяха прекратени, нямаше полза от тях. Гого и компания не искаха да си тръгнат от живота им. Понякога дори си мислеше, че ще ѝ липсват, ако това се случи.

Калоян почувства жажда и тръгна бавно по тротоара към магазинчето, откъдето често си купуваше любимия кайсиев сок. Подхвърляше монета от левче в ръцете си, подскачаше и си тананикаше. Беше ловък и с бързи реакции, но въпреки това паричката му се изплъзна и се затъркаля надолу по плочките. Той подтичваше след нея, но тя се оказа по-бърза. Прескачайки всички дупки, накрая се блъсна в едно стъпало и спря, издрънчавайки на цимента. Момчето се наведе усмихнато да си я вземе, но видя как нечия чужда малка ръка го изпреварва.

-  Хей, дай си ми паричката! Моя си е! – пресегна се Калоян към непознатата  детска ръка.
-  Аз си я намерих, за мен си е! – отвърна звънък, момичешки глас, чийто притежател скри монетата в дясната си ръка.
- Значи, ще ме оставиш без сокче! – констатира с тъга момчето и седна на второто стъпало, оглеждайки с любопитство черните, дълги коси и изпокъсани дрехи на момичето.
-  Майка ти ще ти купи сок, не плачи! На мен нямаше кой да ми купува.
-  Нямала си мама и татко? – без да се замисли, че говори в минало време я попита той.
-  Имах, но не се грижеха за мен. Пияници са и двамата. Всеки ден чакаха да изкарам пари навън, за да имат за пиене. На мама все не ѝ стигаха за мляко за братчето ми и ми се караше, а после го оставяше да плаче и сядаше на терасата да пие. Татко скитосваше с приятели и приятелки, а щом се прибереше ме биеше, крещейки че не става нищо от мен и щом не нося пари, няма да ям.
-  Все още ли са така?
-  Днес плачат за мен, но не вярвам от утре да спрат да пият. Може да си имат друго момиченце някога.
-  А ти как се казваш? Аз съм Калоян.
-  Тина се казвам. Ти как ме виждаш? Днес цял ден хората ме подминават, а ти спря заради паричката и ме видя.
-  Както виждам и татко, и Гого, и други приятели.
-  Не ги познавам твоите приятели.
-  Мама казва, че само си ги измислям.
-  И татко си ли измисляш?
-  За него тя и докторите казват, че ми е много мъчно, за това си мисля, че е с мен и му говоря. Не разбират, че наистина разговаряме, съветва ме и ме пази.
-  Сега тук с нас ли е?
-  Да, и каза, че му е много мъчно за случилото се с теб. Какво се е случило? Цялата си в червено! Това кръв ли е?
-  Кръв ли? Къде?
-  Ето тук, по главата ти! И ми се струваш някак крива...
-  Кало, какви ги говориш? Не съм крива! Много ме заболя главата когато паднах, но вече съм добре. Нищо не усещам. Ако ще ме обиждаш, махай се!
-  Няма да се махам. Ще помоля мама когато дойде да ти помогнем...
-  Ще ми дадете парички и ще се прибера с пълен джоб вкъщи, за да не ме бият днес? – с надежда прошепна Тина.
-  Не, ще...
-  Калояне! Защо не ме чакаш пред театъра? Аз какво ти казах? – високата фигура на Мама се надвеси над седящото момче.
-  Мамо, мамо, това е Тина. Тя е боса! Хайде да ѝ купим обувчици, че у тях ще ѝ вземат всичките парички!
-  О, не! Сега пък Тина! Всеки ден някой нов се появява. – Мама хвана ръката на Калоян. – И това левче на стъпалото твоето ли е?
-  Не е на стъпалото, мамо, а в ръката на Тина. Тя ми го взе. Май е по-жадна от мен. Тина, кажи ѝ!
-  Хайде, тръгвай! Твоята Тина не мога да я чуя.
-  Права е, Кало. Тя няма да ме чуе. Не иска. – уверено и с по-силен глас каза Тина, подтичвайки след момчето и Мама. – Когато разбере, че не я лъжеш, кажи ѝ, че имам братче. Само тя може да го спаси. Не тъгувай за мен, но трябва да тръгвам.
-  Недей, Тина! Остани, моля те! – задърпа се Кало. – Тъкмо си намерих приятелка и искаш да ме оставиш!
-  Остави я, щом иска да си върви. Ти се качвай в колата, че закъсняваме за обяда с баба ти! – заповяда Мама, отваряйки вратата на автомобила.
-  Мамо, ти не разбираш! – разплака се Калоян. – Тина и татко казаха, че е време да ми повярваш, за да помогнеш на братчето ѝ...
-  Не намесвай отново баща си, моля те! Стига! Вече две години се опитвам да ти обясня, че го няма, не можеш да разговаряш с него, защото е...
-  Тати не е звездичка на небето, мамо! Не е! - Калоян се тръшна сърдито на задната седалка и захлупи лице в ръцете си.

 
Всяка събота Калоян и Мама обядваха в дома на баба Митка, единствената, която вярваше в историите на внука си. Мама не искаше да приеме доводите на възрастната жена, че е възможно едно деветгодишно момче да вижда и чува неща, които възрастните не разбират или не могат също да усетят. В началото баба Митка се забавляваше, казвайки, че всяко дете си има въображаеми приятели и с годините те изчезват. Единственият ѝ син катастрофира преди две години и тя намери утеха в грижите за внука си, започвайки да му вярва, когато той ѝ разказваше за татко си. Като ѝ припомняше случки от детството на загиналия мъж, за които нямаше как да знае, освен от самия него, жената прегръщаше с любов и благодарност милото си малко момче. С времето повярва, че щом Калоян е с нея, синът ѝ също е там, с тях.  Мама пък твърдеше, че все някога може да са му разказвали за баща му като дете и упорито не приемаше, че мъжът ѝ се навърта наоколо. Като дух. Намираше начини да разсее Калоян с други неща, с различни игри и забавления. Вземаше го често със себе си в театъра, за да насочи мисълта му другаде. Правеше всичко възможно да излекува детето си, вярваше Мама.

 
Мусаката на баба беше много вкусна. Както са вкусни винаги нейните гозби. Тримата вече няколко часа играеха на “Не се сърди човече”, насядали на мекия мокет в хола, с пълни стомаси, смеейки се задружно и правейки се на сърдити когато някой загуби играта. Победите на Калоян бяха с две повече от тези на любимите му жени и беше на път да отбележи трета, когато Мама се вторачи в телевизора и усили звука.

-  ... Малкото момиче е намерено мъртво на поляната пред блока. Тина е живеела на четвъртия етаж с родителите си и малкото си братче, откъдето е паднала. Съседи разказват, че често са чували крясъци и детски плач от апартамента на семейството, но никой не се е месил, защото бащата има агресивно пиянство. Тина е била принуждавана да проси по улиците, като най-често граждани са я виждали на стъпалата на една стара сграда, недалеч от “Малкият театър”. Разследва се възможно убийство.

 
Мама извади от джоба си паричката, която беше дала сутринта на Калоян. Завъртя я между пръстите си, а горчивите ѝ сълзи закапаха по нея.

-  Кало, искаш ли да купим обувчици на Тина? - едва промълви Мама.
-  Даа! – силно я прегърна момчето.
-  А искаш ли да си имаш братче?
-  Благодаря ти, мамо! – зарови разплаканото си личице в рамото ѝ Калоян.

 

26.07.2022 Ким Джаксън

На мен ми харесаха, както аз ги наричам "кратказчета"-та ви. И аз по едно време пишех. Нямам ги в момента, че съм с нов комп, но имам едно качено в нета.

Вяра

- Вяра, ах ти умнице, превърнала си се във феичка. Колко си красива! И какви нежни крилца имаш! Как пърхат, пърхат... Спри, спри, внимавай, ще разлееш мастилото на стария Божо, ще му съсипеш творенията! Неее... Видя ли сега какво направи! Виж как свъси вежди и се размърмори, а големия му червен нос се сбърчи ядосано. Търси те, усеща, че си ти, но не може да те види и се кара на мен. Винаги аз съм виновна, винаги! Хайде идвай навън, там поне не можеш да вършиш такива пакости.

Вяра, Вяра, къде си? Ето те! Но какво, какво сега – кученце. Ама много си смешна! Как си ги избираш тези превъплащения! Бау-бау, нищо не ти разбирам! Много си пъргава, чакай меее, аз не мога да тичам толкова бързо по полянките. Ето я и дебеличката Миси. Поседнала е на зелената тревичка и нагъва баничка. Ох, как е заголила пухкави краченца. Но... Неее, неее, нееееее! Как можа, Вяра! Вярно, че са апетитни розовите ѝ прасци, но така не може! Това е лошо, много лоша беля направи! Сега ще ми се сърди цял живот заради теб! Прибираме се, невъзможнице! Стига игра за днес! Вяааарааа, къде се скри отново! Веднага ми се покажи! Веднага! Аааа, ето те! Капчица роса. Хи-хи! Това ми харесва! Колко си свежа и чистта. Как хубаво се приплъзваш по това голямо, гладко и зелено листо! Внимавааай! Ще капнеш! Ееех, палавнице, нямаш спирачки! Падна на миглата на Роза, която чете книжка под дървото. Виж как премигва, стресна се. Но защо ме гледа лошо? Това беше освежаващо!

Доктор Стефанов наблюдаваше пациентката Людмила Иванова за втори ден. Видя как блъсна мастилницата на Божидар-писателя, после направо не можа да повярва на очите си как като същинско куче Людмила захапа крака на горката Миси и веднага след това ловко се покатери на стария дъб и наплю последната си жертва. Това е най-странният пациент, който беше поемал. Вчера се запозна със случая ѝ и внимателно прочете досието. Тридесет и седем годишна, самотна майка. Преживяла е най-тежката трагедия – загубила е рожбата си – дъщеря на 7 години, Вяра Иванова.

- Оооох, че ми се спиии! Вяра, как е облачето ти? Има ли нужда да го разпухкам? Дообреее... Лека нощ, съкровище! – Людмила погледна с умиление ангелчето с бели крилца и златни къдрички и затвори очи доволна с усмивка на уста както всяка вечер.

Kim29, хареса ми разказът ти за петела. Хареса ми не буквалността му. Малко е като притча, Езопов почти тип. Въобще туйтър форматът - 150 думи мисля е много добър! Хубава тема 😊.

Акаша, хареса ми "Вяра"! Интересен начин да се представи болката на една майка! Поздравления! ✌😊

Ierldan, хубаво ми е на душата, че някой схвана, че "Петелът" си има и история между редовете! Много се запалих по този нов за мен формат и продължавам! Благодаря! 🍀

VickyTaylor, ако ми се наложи да обяснявам на дете що е то смъртта, да, бих му прочела приказката за "Самотното глухарче". 😊