Бихте ли искали да знаете ако вашият мъж е бил донор на сперма?

Магдена, за теб разбрах. Питах И останалите. Ако се поставим от другата страна, може и да разберем.

Кое да разберем?
Мотивите на донорите мога да ги разбера, а предполагам - и другите могат. Да "разберем" тези, които смятаме гените за важни, че не са важни, няма шанс.

Вижданията на другите.

Крис, какво общо имат това с темата?

За да се съгласиш на ползване на донорска яйцеклетка или на осиновяване в повечето случаи означава, че си позлвал всякакви други начини за да имаш собствено дете и те не са били успешни, и си отчаян вече. Всеки опитва до последно да има собствено дете. Това е краен, компромисен вариант и няма как да е изначален избор, и никой не го мисли ей така за спорта в спора онлайн.

Бих ползвала донорска сперма ако съм над 33-35 и нямам сериозен партньор до себе си за да имам отново Собствено дете.

Вижданията на другите ние ги разбираме (с изключение на съждението "гените са без значение").
Вие и ти лично, Крист, струва ми се, не разбирате нашите.

Имам чувството, че нещо трябва задължително да се случи на човек, за да погледне нещата от друга страна.
Ако използвате донорска яйцеклетка, за да имате дете, такива чувства ли ще имате към донорката? Че е някакво низко човече, което си е захвърлило..."своето"?
На мен това ми е лицемерно, съжалявам. Значи не бихте дарили, защото това е знак за нещо лошо, но пък иначе бихте взели..??

Аз бих взела - само ако няма друг вариант - и не бих дарила, точно така. Но не защото това е знак за нещо лошо. Дотук обяснявах защо.

Не говорим за мъжки фактор, а за мъж и жена, които нямат шанс за собствена яйцеклетка.

Това вероятно е към мен.
Аргументът, който винаги се прокрадва, е че си неспособен на емпатия към позицията "целта оправдава средствата" поради някакъв недостиг на страдание - не си ревал, не си чакал, не си се срутвал от безсилие и отчаяние и затова - не разбираш и нямаш право да сложиш някъде граница на морално допустимото. Това допускане е крайно погрешно - много жени им се налага да си изяснят вътрешната позиция по тези въпроси именно когато им станат актуални докато чакат да се случи това, на което се надяват - преди това са си безгрижно либерални по въпроса,  тя тази безгрижна освободеност е съвсем е типична по теми, които не те пресират в момента.

Елунария.не отговори на въпроса ми защо избираш незнанието. Иначе изказванията как тия яйцеклетки иначе отивали в тоалетната не дойдоха от хората, на които им е важно какво се случва с клетките им.

Аз съм пряко пресирана от темата, не крия.

Естествено, че и гените имат значение.
Все пак дори при даряването на донорски материал се отхвърлят дарители, които страдат от психични заболявания, дарители с тежки хронични заболявания, а мъжете могат да ги дисквалифицират дори за проблем с очите.
Значи все пак гените имат значение и никой не иска дефектен материал.
Това по никакъв начин не обезценява грижите на семейството за дете, заченато с донорски материал.
Всичко е важно.

Крист, знам, че сигурно не звучи така, но не искам да те нараня с думите си.

Негодуванието ми е към идеологическия пласт, който покрива и ЗАкрива материалната реалност, срещу готовността да отричаме фактите. Нормално е да обичаш детето, което си износил и родил, дори и да си износил на 100 процента чужд генетичен материал - така или иначе той е винаги на 50% чужд - от бащата. Нормално е обаче и да се вълнуваш за всяко дете, което се е появило от твоя яйцеклетка и сперматозоид и отричането на това - под предтекста на благородството, под натиска на убежденията - върви срещу естественото.

Затова съм на същата позиция като Магдена  - бих приела, не бих дала. Зад двете неща стои една и съща позиция - свое е.

Хората са различни, аз напълно вярвам, че има такива, които дават генетичен материал, защото за тях искрено това е клетка като 400-те милилитра кръв, които даряваш. Така го усещат, не е задължително да е под натиска на наложеното схващане в обществото. И това наистина помага на други.
Вярвам и че има такива, които не биха родили с чужда яйцеклетка или, ако става дума за мъж, не биха гледали генетично чуждо дете - при тях пък е друго.
Нищо от това не е низко или неестествено според мен, в границите на нормата е и едното, и другото.

Изоставянето на родено дете е липса на отговорност и морал. Моралът е нещо, което се формулира, оформя и от обществото, не само от чувствата.
Последните наистина и те се влияят от обществото, де, даже не е нужно да е под натиск.

Аз така разбрах аргумента на Обич - винаги се е смятало за осъдително да отвхърлиш, изоставиш, зачеркнеш потомството си, а сега изведнъж се оказва, че сме луди да сме привързани към гените си и да ни пука как се развиват и какво се случва с тях.

Тук все пак не става за някаква клетка, заминала си с цикъла - а за клетка, която ще стане пълноценен човек. Човек, който може би ще има моите очи, моята усмивка, може би ще му се отдават нещата, в които аз съм добра, и ще се разболява от нещата, към които аз съм предразюположена - защото е дошъл от моето тяло. И на когото, един ден, ако му притрябва бъбрек, шансът е да е съместим с мен, а не с този, който го е отгледал. Каквото и да се случва, тази връзка е неунищожима. Да, може на някой да не му пука за нея - хора изоставят и бебета, и деца. Но тя пак съществува, чисто обективно, и за много хора е важна.

Иначе разбира се, че грижите са супер важни. Неслучайно осиновените деца предпочитат осиновителите си - от тях те са получили грижа, любов, внимание, към тях са привързани. Но биологичната връзка също я има - както и любопитството към биологичния родител.

За родителите не коментирам - то за животинка да се грижиш, се привързваш супер много, камо ли да износиш и отгледаш човек.

За донорството - на този етап, не бих дарила, надявам се и да не ми се наложи да приема. В някакви ситуации, вероятно може да приема, но ще е защото са ме притиснали обстоятелствата, а не защото това е желанието ми. А конкретно за даряването - признавам си, не мога да си представя да оставя мое дете на неизвестна съдба.

Много ясно помня спора по темата по време на лекциите ни по поведенческа генетика и Възрастова психология преди години когато беше поставен въпроса кое е по-важното за развитието на едно дете; генната заложеност или средата?

Литературата по психология често говори за конвергенция на двата фактора-генният и обществено-социалният, които са почти наполовина като важност в изграждането на бъдещата личност. Т.е. не можем да отречем средата, културната парадигма и възпитанието, но също толкова важни са и гените, онаследяването и генетичната родова памет.

При по-задълбочени изследвания на спецификите при индивида лично за себе си реших, че не мога да поема тази отговорност и няма да мога да живея с тази мисъл, че мое дете ще е отгелждано от чужди му хора.

Мисленето ми се припокрива на 100% тук с това на Лъвица.