Тежка раздяла

Мисля, че го обичам, да.
Зоната е, че след караниците и обидите, все пак знам, че той е някъде там около мен и имам някакво рамо.
След няколко години, може би, да. Но през тези няколко години…

Значи ви е тежко, заради раздялата, но не ви е тежко, че не приспивате вечер момиченцето си. Горкото дете. Не пишете, че го обичате него,  а ни напишете защо не обичате детето си. Къде ви е майчиният инстинкт. Депресии щели да дойдат, докато още сега детето реално е без двама родители. Страх от това да останете без него, но никакъв страх за детето, което ще расте с неприемливите ви взаимоотношения, ако останете с него.  Какви депресии, майка сте, осъзнайте се, един час даже не можете да си позволите да сте в депресия, родител сте и носите отговорност за живота и здравето на детето си.

не съм родител, но не мисля че авторката не обича детето си
А и какво лошо има да е при баба? Много е травмиращо като малко дете да гледаш скандали
Като се разделят и майката е вече свободна ще си го гледа и всичко ще е наред

Аз не бих се навила да гледам внуче, докато дъщеря ми се "разделя" с мъжа си.

Здравейте!
Пиша тук, защото просто искам да излея, това което преживявам.
За повечето вероятно е банално, ежедневно и досадно.
Но за мен е раздяла с бащата на детето ми, когото обичах безрезервно 7 години.
Всичко започна, както при всички- приказно и необяснимо перфектно.
Роди ни се дете, нещата се промениха коренно.
Превърна се в грубиян, посягаше ми, обиждаше ме, игнорираше ме и всичко което можете да се сетите.
Не ми е изневерявал или поне не знам, но всичко останало е на лице.
До много скоро вярвах, че аз съм виновна за всичко, прощавах, извинявах се след всеки скандал, забравях всичко и сляпо вярвах, че ако аз променя всичко което него го дразни нещата ще тръгнат в друга посока.
Е, не. Промених се. Спрях да съм обсебваща, както ме определяше той, спрях да показвам, че той е центърът на моя живот и щастието ми зависи от него, но не, той не се промени.
Всичко ставаше по-зле и по-зле.
Е, имали сме моменти на затишие, но никога щастливи мигове. Наистина никога.
И така дойде моментът,  в който се реших на категорична раздяла.
Да, обаче ми е ужасно тежко. Чувствам се пред разпад. Държа се заради детето. Тя е малка, но разбира всичко. В момента е при баба си, за да не вижда какво се случва. Ние сме в процес на раздяла, още живеем заедно, той не съм сигурна че осъзнава напълно какво ще се случи и може би не вярва, че този път нещата за окончателни.
Знам, че това е най-правилното решение. Не само за мен, но и за детето ни. Той е незаинтересован дори от нея.
Интересува се само от работа и само работа. След работа филми, шах и мълчание.
Навикът обаче е нещо опасно, което ме срива до степен, в която настъпващата реалност ме плаши. Наричам го навик, но може и да е любов. Наистина прогледнах, но всичко през тези години е било свързано и обвързано с него и не знам как ще бъда през утрешния ден без него. Свикнах да живея с нещастието, с болката, с обидите и безразличието. Сега излизам от зоната си на комфорт и не знам докъде ще ме докара.
Страх ме е, че бавно и сигурно изпадам в депресия, а нося отговорност за едно невинно създание.
Чудя се как да действам, за да се откъсна от всички мисли в главата си.
Страхувам се това да не продължи вечно.
Излизания с приятели не са вариант, защото след подобно весело събитие, мислите нахлуват още по-силно.
Психолог не знам дали ще ми е от помощ също.
Не знам дори как да определя състоянието си, но знам че се чувствам ужасно безнадеждно и безпомощно.