Озан, Беркер, Сера, Бахар и др. След ЗИ и преди. Приятели и колеги / ТЕМА 11 /
- Публикувана: 26 март 2023, 20:41 ч.
- Последно мнение: 18 септ. 2026, 23:46 ч.
# 435
18 септ. 2026, 23:27 ч.
ЧАСТ 3:
– А вие какво бихте нарисували на тази картина?
– Да нарисувам ли?
– Моля те.
– Ако нарисувам, ще се изложа.
– Между другото, рисувам толкова зле, че в момента съм на път да се изложа. Чакай малко. Сега ще нарисувам нещо, с което да се изложа възможно най-малко.
– Няма никакво значение как ще нарисувате. Важното е да извършите самото действие.
– Добре.
– Явно не гледам, а той рисува точно същото като мен, кълна се. Аз много обичам планините.
– Какво?
– Планините.
– Планините.
– Да. Прекарах голяма част от живота си в Анталия. Разбира се, най-голямата част от живота ми е минала в Истанбул, но харесвам величествената гледка на планините. Много обичам и когато слънцето залязва зад тях и небето придобива онзи оранжево-розов цвят. Торосите се виждат толкова красиво от Анталия. Невероятно е. Особено когато няма влага — изглеждат като нарисувани, толкова ясни са.
Докато живеех в Анталия, много обичах тази гледка. За съжаление, тук не можем да я виждаме. Затова ще нарисуваме тук една леко заснежена планина.
– В Чекмедьой май не се виждат такива, нали?
– Не, няма такова нещо. А и аз явно съм ужасен по география.
– Не, не. Да нарисувам ли и едно слънце тук?
– Добре.
– Рисунка на деветгодишно дете.
– Да. Но от много години не бях рисувал такова слънце. Ето, половин слънце.
– Ще помоля и за име и фамилия.
– Разбира се.
– За да е ясно, че е ваша рисунка.
Между другото, и ние заприличахме на Тели Баба. И някой все пак ще трябва да ни ожени.
– Знаете ли, много бих искал да мога да рисувам красиво. Но явно няма да го развия. Защото вие рисувате много красиво и много ясно.
– Вие сте човек, който е много ясен.
– Да, такъв съм.
– Това ще ми докара голямо главоболие.
– Сега ще ви го покажа, защото и зрителите много ясно ще го разберат. Нека погледнем всички рисунки. Много ясно си личи, нали?
– Да, ясно е.
– Получи се малко като инженерна рисунка.
– Аналитичен човек ли сте?
– Или по-скоро математически?
– Понякога. Да, аналитичен съм. Така съм възпитан. И като човек съм израснал по този начин. Образованието ми също до голяма степен го изискваше.
Но когато започнах да се занимавам с актьорство, учих в актьорската работилница Craft и те наистина са много добри в това. Не го казвам само защото е моето училище. Това беше място, което насърчаваше човек да се свързва с емоциите си.
Когато отидох там, нямах желание да ставам актьор. Просто тези истории много ми допаднаха. Беше период, в който имах чувството, че прекалено много живея в главата си и се питах дали не трябва да има и нещо друго.
Там много ми хареса връзката, която изградих с емоциите си, и възможността да ги изразявам свободно. Да се скриеш зад даден герой — ако това е правилният израз — и по някакъв начин да излекуваш или освободиш определена емоция, много ми допадна.
Откакто започнах тази професия, се опитвам да развивам и тази своя страна. Аналитичната ми страна вече е част от мен. Тя няма просто да изчезне. Затова се опитвам да развивам и артистичната си страна — онази част от мен, която работи повече чрез емоциите. Защото вярвам, че именно оттам се ражда творчеството.
Имам една формула в главата си. Тя не е моя, а е изречение на един мой много любим преподавател. Той казваше: „Пътят към създаването, към това да бъдеш продуктивен, е следният: артистът създава проблема, инженерът го решава и така се появява нещо ново.“
Ако никой не създава проблеми, няма какво ново да бъде решено. Ако никой не го реши, проблемът просто остава там.
Но ако артистът създаде нещо, а другият го реши, тогава се появява творчески продукт — било то произведение на изкуството, трактор или каквото и да е.
Това е едно от любимите ми изречения в живота. Тази формула много ми е помагала. Защото инженерната ми страна също има какво да решава.
Когато за първи път отидохте в Craft и започнахте да работите там, когато открихте тази своя страна, какво първо успяхте да излекувате или освободите в себе си?
– Какво излекувах ли? Не бях осъзнавал желанието си да бъда видян.
– Аха.
– Всъщност всички признаци са били налице още от детството ми. Явно винаги се е виждало. Постоянно съм правил театър. Когато не правех театър, например ходехме на вилата на баба ми в Айвалък и с приятелите ми подготвяхме нещо и го представяхме. Постоянно имах някакъв импулс да бъда видян.
Като го кажа така, може би звучи малко самонадеяно, но според мен всеки човек иска да бъде забелязан до известна степен. Първо открих именно това. Осъзнах, че искам да бъда видян. Исках по някакъв начин да почувствам, че съм значим, че присъствам.
Това беше първото нещо, с което се сблъсках — желанието да бъда видян. Може би няма точно име за тази емоция.
Разбира се, срещнах се и с по-тъжните си страни. Бях човек, който планираше и живееше живота си изцяло около това да бъде щастлив. Но разбрах, че животът включва не само щастието, а и нещастието.
Затова спрях да се стремя единствено към щастието. Защото в един момент това вече не е достатъчно. Получавате едно щастие и веднага започвате да търсите следващото. После следващото. Никога не се насищате. Търсите още и още и това преследване никога не свършва.
Но когато осъзнаете, че в живота има и разочарования, и щастие, и големи трагедии, и невероятни моменти на възторг — че всичко това принадлежи на вас, на живота и на човека — започвате да го приемате.
Това място ме научи на много неща за живота. Затова съм много благодарен на всичките си преподаватели и на всички, които го създадоха.
Този процес всъщност събуди интереса ми към актьорството. Вече мога да оставям нещата да бъдат свободни. И това да ги оставиш да бъдат свободни е просто част от това да бъдеш човек. Нищо от тези неща не е забранено. Нищо от тях не е срамно.
Не е срамно да плачеш.
– Да бъдеш себе си.
– Да бъдеш себе си. Не е срамно да плачеш. Не е срамно да се смееш, да се вълнуваш, да се радваш силно. Не е срамно да се развълнуваш прекалено или да преживееш голямо разочарование.
Това открих и ми стана много интересно.
– Докато ви слушам, много ми харесва това, което разказвате.
– И на мен много ми хареса. Само момент. А за онова „да бъда видян“ — не се хващайте за самата дума. Насити ли се тази нужда?
– Насища се.
– Например сегашният Озан казва ли си: „Добре, вече се наситих“?
– Не казвам, че съм се наситил. Именно затова се опитвам да постигна този баланс. Смятам, че е твърде рано да достигна някакво усещане за пълнота. И всъщност не говоря за това да върша тази работа само за да бъда видян.
– Аз просто питам за онази страна, свързана с това да бъдете видян.
– Разбирам.
– Да бъдеш видим е нещо с две остриета. Когато се скривате, сте в безопасност. Когато сте видими, всичко става много по-рисковано.
Затова се опитвам да поддържам баланс. Да си бъда у дома, да бъда малко невидим. После да поискам да бъда видим и да се покажа малко. След това отново да поискам да не бъда видим и да се скрия. Така поддържам някакъв баланс.
Може да звучи като крайности, но когато накрая съберете всичко, се получава средата. Получава се баланс.
– А как успявате да запазите известна дистанция и да останете неутрален към възхищението на жените?
– Може да се каже, че поставям дистанция. Или може би не позволявам това влияние да проникне прекалено в мен. Не знам как точно да го нарека.
– Как е възможно това? Случва ли се наистина?
– Разбира се, че е възможно. Според мен, когато разберем добре едно нещо, всичко се изяснява. И може би сега осъзнах, че причината все още да не съм се наситил на това да бъда видян е именно тази.
Хората всъщност се интересуват от героите.
– Аха.
– Всъщност не се интересуват директно от мен. Интересуват се от хората, които виждат по телевизията, в дигиталните платформи, в киното, в социалните мрежи. Това всъщност не съм аз, когато съм сам със себе си.
Между мен и този човек има дистанция. Не казвам, че имам различни характери, но там играя друг персонаж. Там съм с друга персона. В крайна сметка дори когато излизаме и правим интервю, ние имаме някаква персона, макар и съвсем малко, защото това също е част от работата ни. От една страна, това е професионално.
Не мога да бъда тук такъв, какъвто съм вкъщи, докато си седя и гледам мач. Намирам се на друго място и се държа по съответния начин.
Променя ли се характерът ми? Не. Но поведението ми се променя.
Затова хората всъщност изграждат връзка с тези персонажи. А това според мен е нещо много специално. Мисля, че една от най-хубавите страни на това да бъдеш актьор е именно тази — да можеш да накараш хората да почувстват нещо и да им помогнеш да изградят връзка с някого.
Това е много красиво.
Но тъй като знам, че човекът, с когото те изграждат тази връзка, не съм напълно аз, мога да запазя и своята дистанция.
А що се отнася до възхищението — благодаря им. Хората са много мили и казват хубави неща. Но тези хубави неща, които казват, не проникват напълно в съзнанието ми като нещо лично.
Аз си казвам: това е свързано с героя, със ситуацията, със сериала, с изпълнението ми, с професионалния ми подход. Приемам го, оценявам го и съм благодарен.
Но се старая да не се сливам прекалено с това. Затова запазвам известна дистанция.
Виж целия пост
– А вие какво бихте нарисували на тази картина?
– Да нарисувам ли?
– Моля те.
– Ако нарисувам, ще се изложа.
– Между другото, рисувам толкова зле, че в момента съм на път да се изложа. Чакай малко. Сега ще нарисувам нещо, с което да се изложа възможно най-малко.
– Няма никакво значение как ще нарисувате. Важното е да извършите самото действие.
– Добре.
– Явно не гледам, а той рисува точно същото като мен, кълна се. Аз много обичам планините.
– Какво?
– Планините.
– Планините.
– Да. Прекарах голяма част от живота си в Анталия. Разбира се, най-голямата част от живота ми е минала в Истанбул, но харесвам величествената гледка на планините. Много обичам и когато слънцето залязва зад тях и небето придобива онзи оранжево-розов цвят. Торосите се виждат толкова красиво от Анталия. Невероятно е. Особено когато няма влага — изглеждат като нарисувани, толкова ясни са.
Докато живеех в Анталия, много обичах тази гледка. За съжаление, тук не можем да я виждаме. Затова ще нарисуваме тук една леко заснежена планина.
– В Чекмедьой май не се виждат такива, нали?
– Не, няма такова нещо. А и аз явно съм ужасен по география.
– Не, не. Да нарисувам ли и едно слънце тук?
– Добре.
– Рисунка на деветгодишно дете.
– Да. Но от много години не бях рисувал такова слънце. Ето, половин слънце.
– Ще помоля и за име и фамилия.
– Разбира се.
– За да е ясно, че е ваша рисунка.
Между другото, и ние заприличахме на Тели Баба. И някой все пак ще трябва да ни ожени.
– Знаете ли, много бих искал да мога да рисувам красиво. Но явно няма да го развия. Защото вие рисувате много красиво и много ясно.
– Вие сте човек, който е много ясен.
– Да, такъв съм.
– Това ще ми докара голямо главоболие.
– Сега ще ви го покажа, защото и зрителите много ясно ще го разберат. Нека погледнем всички рисунки. Много ясно си личи, нали?
– Да, ясно е.
– Получи се малко като инженерна рисунка.
– Аналитичен човек ли сте?
– Или по-скоро математически?
– Понякога. Да, аналитичен съм. Така съм възпитан. И като човек съм израснал по този начин. Образованието ми също до голяма степен го изискваше.
Но когато започнах да се занимавам с актьорство, учих в актьорската работилница Craft и те наистина са много добри в това. Не го казвам само защото е моето училище. Това беше място, което насърчаваше човек да се свързва с емоциите си.
Когато отидох там, нямах желание да ставам актьор. Просто тези истории много ми допаднаха. Беше период, в който имах чувството, че прекалено много живея в главата си и се питах дали не трябва да има и нещо друго.
Там много ми хареса връзката, която изградих с емоциите си, и възможността да ги изразявам свободно. Да се скриеш зад даден герой — ако това е правилният израз — и по някакъв начин да излекуваш или освободиш определена емоция, много ми допадна.
Откакто започнах тази професия, се опитвам да развивам и тази своя страна. Аналитичната ми страна вече е част от мен. Тя няма просто да изчезне. Затова се опитвам да развивам и артистичната си страна — онази част от мен, която работи повече чрез емоциите. Защото вярвам, че именно оттам се ражда творчеството.
Имам една формула в главата си. Тя не е моя, а е изречение на един мой много любим преподавател. Той казваше: „Пътят към създаването, към това да бъдеш продуктивен, е следният: артистът създава проблема, инженерът го решава и така се появява нещо ново.“
Ако никой не създава проблеми, няма какво ново да бъде решено. Ако никой не го реши, проблемът просто остава там.
Но ако артистът създаде нещо, а другият го реши, тогава се появява творчески продукт — било то произведение на изкуството, трактор или каквото и да е.
Това е едно от любимите ми изречения в живота. Тази формула много ми е помагала. Защото инженерната ми страна също има какво да решава.
Когато за първи път отидохте в Craft и започнахте да работите там, когато открихте тази своя страна, какво първо успяхте да излекувате или освободите в себе си?
– Какво излекувах ли? Не бях осъзнавал желанието си да бъда видян.
– Аха.
– Всъщност всички признаци са били налице още от детството ми. Явно винаги се е виждало. Постоянно съм правил театър. Когато не правех театър, например ходехме на вилата на баба ми в Айвалък и с приятелите ми подготвяхме нещо и го представяхме. Постоянно имах някакъв импулс да бъда видян.
Като го кажа така, може би звучи малко самонадеяно, но според мен всеки човек иска да бъде забелязан до известна степен. Първо открих именно това. Осъзнах, че искам да бъда видян. Исках по някакъв начин да почувствам, че съм значим, че присъствам.
Това беше първото нещо, с което се сблъсках — желанието да бъда видян. Може би няма точно име за тази емоция.
Разбира се, срещнах се и с по-тъжните си страни. Бях човек, който планираше и живееше живота си изцяло около това да бъде щастлив. Но разбрах, че животът включва не само щастието, а и нещастието.
Затова спрях да се стремя единствено към щастието. Защото в един момент това вече не е достатъчно. Получавате едно щастие и веднага започвате да търсите следващото. После следващото. Никога не се насищате. Търсите още и още и това преследване никога не свършва.
Но когато осъзнаете, че в живота има и разочарования, и щастие, и големи трагедии, и невероятни моменти на възторг — че всичко това принадлежи на вас, на живота и на човека — започвате да го приемате.
Това място ме научи на много неща за живота. Затова съм много благодарен на всичките си преподаватели и на всички, които го създадоха.
Този процес всъщност събуди интереса ми към актьорството. Вече мога да оставям нещата да бъдат свободни. И това да ги оставиш да бъдат свободни е просто част от това да бъдеш човек. Нищо от тези неща не е забранено. Нищо от тях не е срамно.
Не е срамно да плачеш.
– Да бъдеш себе си.
– Да бъдеш себе си. Не е срамно да плачеш. Не е срамно да се смееш, да се вълнуваш, да се радваш силно. Не е срамно да се развълнуваш прекалено или да преживееш голямо разочарование.
Това открих и ми стана много интересно.
– Докато ви слушам, много ми харесва това, което разказвате.
– И на мен много ми хареса. Само момент. А за онова „да бъда видян“ — не се хващайте за самата дума. Насити ли се тази нужда?
– Насища се.
– Например сегашният Озан казва ли си: „Добре, вече се наситих“?
– Не казвам, че съм се наситил. Именно затова се опитвам да постигна този баланс. Смятам, че е твърде рано да достигна някакво усещане за пълнота. И всъщност не говоря за това да върша тази работа само за да бъда видян.
– Аз просто питам за онази страна, свързана с това да бъдете видян.
– Разбирам.
– Да бъдеш видим е нещо с две остриета. Когато се скривате, сте в безопасност. Когато сте видими, всичко става много по-рисковано.
Затова се опитвам да поддържам баланс. Да си бъда у дома, да бъда малко невидим. После да поискам да бъда видим и да се покажа малко. След това отново да поискам да не бъда видим и да се скрия. Така поддържам някакъв баланс.
Може да звучи като крайности, но когато накрая съберете всичко, се получава средата. Получава се баланс.
– А как успявате да запазите известна дистанция и да останете неутрален към възхищението на жените?
– Може да се каже, че поставям дистанция. Или може би не позволявам това влияние да проникне прекалено в мен. Не знам как точно да го нарека.
– Как е възможно това? Случва ли се наистина?
– Разбира се, че е възможно. Според мен, когато разберем добре едно нещо, всичко се изяснява. И може би сега осъзнах, че причината все още да не съм се наситил на това да бъда видян е именно тази.
Хората всъщност се интересуват от героите.
– Аха.
– Всъщност не се интересуват директно от мен. Интересуват се от хората, които виждат по телевизията, в дигиталните платформи, в киното, в социалните мрежи. Това всъщност не съм аз, когато съм сам със себе си.
Между мен и този човек има дистанция. Не казвам, че имам различни характери, но там играя друг персонаж. Там съм с друга персона. В крайна сметка дори когато излизаме и правим интервю, ние имаме някаква персона, макар и съвсем малко, защото това също е част от работата ни. От една страна, това е професионално.
Не мога да бъда тук такъв, какъвто съм вкъщи, докато си седя и гледам мач. Намирам се на друго място и се държа по съответния начин.
Променя ли се характерът ми? Не. Но поведението ми се променя.
Затова хората всъщност изграждат връзка с тези персонажи. А това според мен е нещо много специално. Мисля, че една от най-хубавите страни на това да бъдеш актьор е именно тази — да можеш да накараш хората да почувстват нещо и да им помогнеш да изградят връзка с някого.
Това е много красиво.
Но тъй като знам, че човекът, с когото те изграждат тази връзка, не съм напълно аз, мога да запазя и своята дистанция.
А що се отнася до възхищението — благодаря им. Хората са много мили и казват хубави неща. Но тези хубави неща, които казват, не проникват напълно в съзнанието ми като нещо лично.
Аз си казвам: това е свързано с героя, със ситуацията, със сериала, с изпълнението ми, с професионалния ми подход. Приемам го, оценявам го и съм благодарен.
Но се старая да не се сливам прекалено с това. Затова запазвам известна дистанция.
# 436
18 септ. 2026, 23:31 ч.
Дидко 
Благодаря за труда и превода от интервюто.
Сериала веднага се издигна на първо място в класацията на Нетфликс.
Виж целия пост
Благодаря за труда и превода от интервюто. Сериала веднага се издигна на първо място в класацията на Нетфликс.
# 437
18 септ. 2026, 23:46 ч.
Феми за Озан може и в три да съм на линия толкова много го чакахме това нещо дано си струва защото от това което гледах ни чака проект.
4 част / последна:
– Мога да го правя. Това всъщност не е ли цялостно нещо? Начин на поведение, позиция, достойнство. Звучат като големи думи, но…
– Да, точно така е. Човек изгражда и самия себе си. А да отстояваш позиция е много трудно.
– Какво имате предвид под „да отстояваш позиция“?
– Да се противопоставяш на определени неща, да избираш да не правиш някои неща.
– Да.
– Това е трудно. Защото животът непрекъснато се променя, обстоятелствата се променят, ние самите се променяме. Понякога човек дори прави неща, за които е казвал: „Това никога няма да го направя.“
Но въпреки това смятам, че е важно да имаш своя позиция.
– Например да не скачаш на всяка жена, която ти се възхищава.
– Да. Да не се хвърляш на всяка жена, която проявява интерес към теб.
Веднъж, когато интервюирах една много уважавана и изключително влиятелна фигура от бизнеса — няма да споменавам името му, надявам се някой ден да го поканим тук — той ми каза: „Първото правило, ако искаш да успееш, е да си държиш гащите закопчани.“
Очакваш от човек с такъв мащаб… Този човек е направил невероятни неща, развил е бизнеса си, издигнал го е до небето. А той ми каза: „Няма нищо по-голямо от това. Първото и най-важно правило е да си държиш гащите закопчани.“
– Да. Всъщност предполагам, че той е имал предвид нещо, свързано с контрола върху импулсите. Разбира се, изразил го е чрез сексуалното желание, но става дума за контрол над емоциите. Не говоря за потискане. Човек трябва да умее да контролира емоциите си.
Защото човекът върши професионална работа. Вие сте в този сектор, аз също. Затова да, необходим е определен контрол над емоциите.
– Много точно го е казал. Но това е трудно. И май изисква определена степен на развитие.
– Да, може да се каже.
– Всеки има хормони, всеки има моменти, в които се контролира, и моменти, в които не успява. Но какво точно означава това „развитие“? Да може мозъкът да контролира тези импулси?
– Предполагам, че вече сте разбрали това за мен. Вие сте човек, който много обича да разбира нещата.
– Ще ви отговоря така. И между другото, не питам конкретно за вас.
– Разбирам.
– Според мен в крайна сметка ние сме бозайници. Имаме дива страна. Имаме страсти, желания, либидо, сексуална енергия.
Всичко това съществува. Ако го потискаме прекалено и се опитваме да се държим така, сякаш го няма, в един момент то може да избухне много силно. Като пружина е — колкото повече я натискаш, толкова по-силно ще изскочи, когато я пуснеш. Защото вътре се натрупва енергия.
Аз виждам същото и при емоциите. Ако ги притискаш и потискаш, в един момент могат да избухнат. Но ако не ги потискаш, приемаш ги до известна степен и в същото време ги контролираш, тогава се получава нещо здравословно.
– Значи изисква развитие.
– По-скоро изисква съзнателност. Да можеш да осъзнаваш нещата. Да можеш да размишляваш върху живота.
Например на пътя чакате зад 379 коли, за да се включите в едно платно, а някой просто нахлува пред всички. Първо си казвам няколко ругатни наум и после продължавам. Но човекът изобщо не се замисля: „Не постъпвам ли несправедливо спрямо тези хора? Не правя ли нещо нередно?“
Затова според мен е необходимо човек да може да мисли, да има съзнателност. Именно това е съзнателността. Може да го наречете и развитие — развитие в човешки и цивилизован смисъл.
– Но това е задължително условие, нали? Не е нещо, което може да се обсъжда.
– Да. Защото всъщност не сме вид, който е устроен да живее напълно самостоятелно. Ние сме създадени да живеем отделно, но в същото време сме социални същества.
Често давам пример с животните. В крайна сметка сме бозайници. Да, има животни, които живеят в групи от по осем, десет или петнадесет. Но да можем да живеем заедно с 20 милиона други хора, при положение че всички си влияем един на друг по невероятен начин, и въпреки това да останем здрави като общество — за това ни е необходима определена степен на съзнателност.
Не просто да спазваме правилата, защото има и страшно много безсмислени правила. Но трябва да се съобразяваме с определени неща.
Предполагам, че това се придобива чрез развитие, съзнателност и способността да мислиш.
– Но докато чакаш зад 378 коли, не си ли казваш: „Ами ако взема този завой оттук?“
– „Защо и аз да не мина? Какво ще стане? Ще ми теглят две псувни.“
– Не си ли го казваш?
– Разбира се. Но точно това е въпросът. Казваме си го, но трябва да го контролираме.
Аз например си мисля: „Аз да не съм глупакът, който стои тук и чака, докато този човек минава? Той да не е по-важен от мен, че да минава пред всички?“
Това си го мислим. Но виждаш как останалите хора чакат и си казваш: „Евала.“
– Коя ваша струна най-лесно се къса? Гневът ли?
– Когато се подиграват с интелигентността ми.
– Някакви дребни номера, такива работи?
– Да. Особено когато става дума за самоличностите ни…
– Да.
– Например посред бял ден, съвсем открито, някой да се опитва да те манипулира.
Никога не съм се смятал за някакъв изключително интелигентен човек. Но някои хора си мислят, че са много по-умни от теб. Измислят си някакви стратегии в главите, с ограниченото си мислене, и се опитват да те надхитрят.
А ти всъщност виждаш какво правят. Виждаш им хода, а те си мислят, че не ги виждаш. По някакъв начин се опитват да те подценят или да те измамят.
Точно в такива ситуации най-много избухвам. Там най-трудно се контролирам.
Защото, разбира се, аз също мога да бъда по-глупав от теб в определени ситуации. Вероятно е така.
Но да превръщаш това в предимство и да се възползваш от него ми се струва малко безнравствено.
Там вече не мога да се сдържа. Просто си тръгвам.
– Толкова ли са много такива хора?
– Много са. При нас има страшно много хитреци. И в този сектор има много хитреци. Под „сектор“ имам предвид като цяло — и ние сме част от това. Навсякъде има такива.
Хората понякога предпочитат да решават нещата с хитруване, вместо да бъдат едновременно умни и морални — просто да намерят някакъв номер и да продължат напред.
За съжаление, това го има.
– Какво търсите в приятелствата? Интелигентност?
– Търся разбиране.
– Ум?
– Това просто ми дойде наум.
– Или човек да ви обогатява, да ви дава знания, да ви учи на нещо?
– Всъщност търся по малко от всичко. Но много често е достатъчно просто да обичаш някого.
– Но нека бъдем честни. Можем ли просто да обичаме човек, който няма абсолютно никакви качества? Възможно ли е?
– Възможно е.
– Наистина?
– Възможно е. Не знам.
– Значи все пак има някакво качество?
– Да. Именно това имам предвид. Когато се опитваш да разбереш човека, винаги намираш нещо.
Не е като да казвам: „Трябва да обичаме всички.“
Никога не съм романтизирал живота по този начин. Няма такова нещо като любов към всички. Не можеш винаги да обичаш. Не можеш да обичаш всеки.
Но понякога не ви ли се е случвало в живота да обичате някого и да си казвате: „Защо го обичам този човек?“ И да нямате никаква представа защо?
– Когато казвам „качество“, нямам предвид позиция, знания или нещо подобно. Ако човекът е много добър човек — и това е качество.
Но ако е лош човек…
– Ако е лош, разбира се…
– Или е хитър, подъл човек…
– Тогава не мога да го обичам. Не мога.
– Точно това имам предвид. Такъв човек не бих могъл да обичам.
– Вече и другите качества се превърнаха в добродетели. Всичко, което трябва да притежава един човек, се събира в едно.
– Точно това имах предвид.
– Разбирам. И аз не бих могъл да обичам такъв човек. Затова казах — не съм от хората, които смятат, че трябва да обичаме всички и да показваме любов към всички.
Всеки може би заслужава да бъде обичан някъде от някого, но не непременно от мен. Някой друг може да го обича. Майка му например. Аз не съм длъжен да го обичам.
– Аз ли ще те отглеждам?
– Между другото, още откакто седнахте тук, си мисля нещо. Имам чувството, че ви се приисква да запишете магистратура по психология.
– Никога не съм го мислил. Май образованието ми не е било особено…
– Не, просто и самото ми образование не мина кой знае колко блестящо. Учил съм инженерство, но нямам представа как изобщо съм го завършил.
Просто съм много любопитен. Любопитството винаги ме е водило натам — да разбирам човека, да се интересувам от психологията.
Имам приятели психолози и терапевти и много обичам да разговарям с тях по тези теми. Винаги се старая да научавам нещо.
Всъщност искам да разбера как функционира човекът. Това е моят интерес в живота.
– Сега да разберем и нещо друго. Учите в едно от училищата с най-висок приемен бал в Турция. И сега да уточним — с пълна стипендия ли сте, или платено?
– С половин стипендия.
– Учи машинно инженерство.
– Е, сега вече тази скромност идва в повече.
– Това как го свързахте с онова?
– Току-що ми хрумна един въпрос. Тази машина и тази машина приличат ли си?
– Коя машина с коя машина?
– Човекът и другата машина.
– Машината и човекът ли?
– Но чакайте, това всъщност е много добър въпрос. Само че каква машина да изберем?
– Кола.
– Добре.
– Приличат си.
– За да функционират, и двете имат нужда от подходящ път. Имат нужда от енергия, от храна.
Механичните структури и човешкият скелет също са механични структури. Мускулната система също има механична структура.
Например, когато на една кола ѝ се развали реглажът на ходовата част, правиш определени неща, за да я поправиш. Същото се случва и с човека, ако например тазовата му кост е изкривена.
Едното отнема повече време. При машината я регулираш и тя се оправя. При човека се работи по-дълго — например с упражнения. Но в крайна сметка правиш едно и също.
И умът ни донякъде е подобен. Той също е своеобразна машина.
Според мен си приличат. В нас има малко от машината.
Разбира се, като го кажа така, не означава, че сме Робокоп. Никой от нас не е Робокоп. Но в крайна сметка сме малко като машини.
– Нашите зрители ще разберат.
– Ще разберат.
– Те ще разберат, ще разберат. Те няма да ни съдят.
– Те са мили.
– Доведохме ви един страхотен мъж. Затваряй, Джейхун, затваряй.
Виж целия пост
4 част / последна:
– Мога да го правя. Това всъщност не е ли цялостно нещо? Начин на поведение, позиция, достойнство. Звучат като големи думи, но…
– Да, точно така е. Човек изгражда и самия себе си. А да отстояваш позиция е много трудно.
– Какво имате предвид под „да отстояваш позиция“?
– Да се противопоставяш на определени неща, да избираш да не правиш някои неща.
– Да.
– Това е трудно. Защото животът непрекъснато се променя, обстоятелствата се променят, ние самите се променяме. Понякога човек дори прави неща, за които е казвал: „Това никога няма да го направя.“
Но въпреки това смятам, че е важно да имаш своя позиция.
– Например да не скачаш на всяка жена, която ти се възхищава.
– Да. Да не се хвърляш на всяка жена, която проявява интерес към теб.
Веднъж, когато интервюирах една много уважавана и изключително влиятелна фигура от бизнеса — няма да споменавам името му, надявам се някой ден да го поканим тук — той ми каза: „Първото правило, ако искаш да успееш, е да си държиш гащите закопчани.“
Очакваш от човек с такъв мащаб… Този човек е направил невероятни неща, развил е бизнеса си, издигнал го е до небето. А той ми каза: „Няма нищо по-голямо от това. Първото и най-важно правило е да си държиш гащите закопчани.“
– Да. Всъщност предполагам, че той е имал предвид нещо, свързано с контрола върху импулсите. Разбира се, изразил го е чрез сексуалното желание, но става дума за контрол над емоциите. Не говоря за потискане. Човек трябва да умее да контролира емоциите си.
Защото човекът върши професионална работа. Вие сте в този сектор, аз също. Затова да, необходим е определен контрол над емоциите.
– Много точно го е казал. Но това е трудно. И май изисква определена степен на развитие.
– Да, може да се каже.
– Всеки има хормони, всеки има моменти, в които се контролира, и моменти, в които не успява. Но какво точно означава това „развитие“? Да може мозъкът да контролира тези импулси?
– Предполагам, че вече сте разбрали това за мен. Вие сте човек, който много обича да разбира нещата.
– Ще ви отговоря така. И между другото, не питам конкретно за вас.
– Разбирам.
– Според мен в крайна сметка ние сме бозайници. Имаме дива страна. Имаме страсти, желания, либидо, сексуална енергия.
Всичко това съществува. Ако го потискаме прекалено и се опитваме да се държим така, сякаш го няма, в един момент то може да избухне много силно. Като пружина е — колкото повече я натискаш, толкова по-силно ще изскочи, когато я пуснеш. Защото вътре се натрупва енергия.
Аз виждам същото и при емоциите. Ако ги притискаш и потискаш, в един момент могат да избухнат. Но ако не ги потискаш, приемаш ги до известна степен и в същото време ги контролираш, тогава се получава нещо здравословно.
– Значи изисква развитие.
– По-скоро изисква съзнателност. Да можеш да осъзнаваш нещата. Да можеш да размишляваш върху живота.
Например на пътя чакате зад 379 коли, за да се включите в едно платно, а някой просто нахлува пред всички. Първо си казвам няколко ругатни наум и после продължавам. Но човекът изобщо не се замисля: „Не постъпвам ли несправедливо спрямо тези хора? Не правя ли нещо нередно?“
Затова според мен е необходимо човек да може да мисли, да има съзнателност. Именно това е съзнателността. Може да го наречете и развитие — развитие в човешки и цивилизован смисъл.
– Но това е задължително условие, нали? Не е нещо, което може да се обсъжда.
– Да. Защото всъщност не сме вид, който е устроен да живее напълно самостоятелно. Ние сме създадени да живеем отделно, но в същото време сме социални същества.
Често давам пример с животните. В крайна сметка сме бозайници. Да, има животни, които живеят в групи от по осем, десет или петнадесет. Но да можем да живеем заедно с 20 милиона други хора, при положение че всички си влияем един на друг по невероятен начин, и въпреки това да останем здрави като общество — за това ни е необходима определена степен на съзнателност.
Не просто да спазваме правилата, защото има и страшно много безсмислени правила. Но трябва да се съобразяваме с определени неща.
Предполагам, че това се придобива чрез развитие, съзнателност и способността да мислиш.
– Но докато чакаш зад 378 коли, не си ли казваш: „Ами ако взема този завой оттук?“
– „Защо и аз да не мина? Какво ще стане? Ще ми теглят две псувни.“
– Не си ли го казваш?
– Разбира се. Но точно това е въпросът. Казваме си го, но трябва да го контролираме.
Аз например си мисля: „Аз да не съм глупакът, който стои тук и чака, докато този човек минава? Той да не е по-важен от мен, че да минава пред всички?“
Това си го мислим. Но виждаш как останалите хора чакат и си казваш: „Евала.“
– Коя ваша струна най-лесно се къса? Гневът ли?
– Когато се подиграват с интелигентността ми.
– Някакви дребни номера, такива работи?
– Да. Особено когато става дума за самоличностите ни…
– Да.
– Например посред бял ден, съвсем открито, някой да се опитва да те манипулира.
Никога не съм се смятал за някакъв изключително интелигентен човек. Но някои хора си мислят, че са много по-умни от теб. Измислят си някакви стратегии в главите, с ограниченото си мислене, и се опитват да те надхитрят.
А ти всъщност виждаш какво правят. Виждаш им хода, а те си мислят, че не ги виждаш. По някакъв начин се опитват да те подценят или да те измамят.
Точно в такива ситуации най-много избухвам. Там най-трудно се контролирам.
Защото, разбира се, аз също мога да бъда по-глупав от теб в определени ситуации. Вероятно е така.
Но да превръщаш това в предимство и да се възползваш от него ми се струва малко безнравствено.
Там вече не мога да се сдържа. Просто си тръгвам.
– Толкова ли са много такива хора?
– Много са. При нас има страшно много хитреци. И в този сектор има много хитреци. Под „сектор“ имам предвид като цяло — и ние сме част от това. Навсякъде има такива.
Хората понякога предпочитат да решават нещата с хитруване, вместо да бъдат едновременно умни и морални — просто да намерят някакъв номер и да продължат напред.
За съжаление, това го има.
– Какво търсите в приятелствата? Интелигентност?
– Търся разбиране.
– Ум?
– Това просто ми дойде наум.
– Или човек да ви обогатява, да ви дава знания, да ви учи на нещо?
– Всъщност търся по малко от всичко. Но много често е достатъчно просто да обичаш някого.
– Но нека бъдем честни. Можем ли просто да обичаме човек, който няма абсолютно никакви качества? Възможно ли е?
– Възможно е.
– Наистина?
– Възможно е. Не знам.
– Значи все пак има някакво качество?
– Да. Именно това имам предвид. Когато се опитваш да разбереш човека, винаги намираш нещо.
Не е като да казвам: „Трябва да обичаме всички.“
Никога не съм романтизирал живота по този начин. Няма такова нещо като любов към всички. Не можеш винаги да обичаш. Не можеш да обичаш всеки.
Но понякога не ви ли се е случвало в живота да обичате някого и да си казвате: „Защо го обичам този човек?“ И да нямате никаква представа защо?
– Когато казвам „качество“, нямам предвид позиция, знания или нещо подобно. Ако човекът е много добър човек — и това е качество.
Но ако е лош човек…
– Ако е лош, разбира се…
– Или е хитър, подъл човек…
– Тогава не мога да го обичам. Не мога.
– Точно това имам предвид. Такъв човек не бих могъл да обичам.
– Вече и другите качества се превърнаха в добродетели. Всичко, което трябва да притежава един човек, се събира в едно.
– Точно това имах предвид.
– Разбирам. И аз не бих могъл да обичам такъв човек. Затова казах — не съм от хората, които смятат, че трябва да обичаме всички и да показваме любов към всички.
Всеки може би заслужава да бъде обичан някъде от някого, но не непременно от мен. Някой друг може да го обича. Майка му например. Аз не съм длъжен да го обичам.
– Аз ли ще те отглеждам?
– Между другото, още откакто седнахте тук, си мисля нещо. Имам чувството, че ви се приисква да запишете магистратура по психология.
– Никога не съм го мислил. Май образованието ми не е било особено…
– Не, просто и самото ми образование не мина кой знае колко блестящо. Учил съм инженерство, но нямам представа как изобщо съм го завършил.
Просто съм много любопитен. Любопитството винаги ме е водило натам — да разбирам човека, да се интересувам от психологията.
Имам приятели психолози и терапевти и много обичам да разговарям с тях по тези теми. Винаги се старая да научавам нещо.
Всъщност искам да разбера как функционира човекът. Това е моят интерес в живота.
– Сега да разберем и нещо друго. Учите в едно от училищата с най-висок приемен бал в Турция. И сега да уточним — с пълна стипендия ли сте, или платено?
– С половин стипендия.
– Учи машинно инженерство.
– Е, сега вече тази скромност идва в повече.
– Това как го свързахте с онова?
– Току-що ми хрумна един въпрос. Тази машина и тази машина приличат ли си?
– Коя машина с коя машина?
– Човекът и другата машина.
– Машината и човекът ли?
– Но чакайте, това всъщност е много добър въпрос. Само че каква машина да изберем?
– Кола.
– Добре.
– Приличат си.
– За да функционират, и двете имат нужда от подходящ път. Имат нужда от енергия, от храна.
Механичните структури и човешкият скелет също са механични структури. Мускулната система също има механична структура.
Например, когато на една кола ѝ се развали реглажът на ходовата част, правиш определени неща, за да я поправиш. Същото се случва и с човека, ако например тазовата му кост е изкривена.
Едното отнема повече време. При машината я регулираш и тя се оправя. При човека се работи по-дълго — например с упражнения. Но в крайна сметка правиш едно и също.
И умът ни донякъде е подобен. Той също е своеобразна машина.
Според мен си приличат. В нас има малко от машината.
Разбира се, като го кажа така, не означава, че сме Робокоп. Никой от нас не е Робокоп. Но в крайна сметка сме малко като машини.
– Нашите зрители ще разберат.
– Ще разберат.
– Те ще разберат, ще разберат. Те няма да ни съдят.
– Те са мили.
– Доведохме ви един страхотен мъж. Затваряй, Джейхун, затваряй.
Препоръчани теми