Тревожна Привързаност (Anxious Attachment)

психолози а не психиатри. с останалото съм съгласен

Да се измъкваш сам от дупката, особено ако падаш от дупка в дупка, малко ми прилича на барон Мюнхаузен, дето сам се издърпал за косата. Хубаво, но ако не се получава отново и отново, може би е време човекът да поиска помощ от специалист.

Аз например не си представям как така човек търси цел в битието си, вместо да му се радва. И затова ми се струва, че не е в реда на нещата и има някакво разковниче, което потърпевшият сам не вижда. То и аз не го виждам, за да дам съвет.

Е колко да е смотана тази шоколадова торта, че да е по-зле от ябълка ...

Разбрахте ми мисълта.

Но има един момент, че много жени са готови да влязат във ВСЯКАКВА връзка, само да не са сами.
Е това вече е гадна торта.

А иначе за смисъла на живота... .
Не знам как да го обясня, мисля, че ако не си изпитал това , няма да го разбереш.
Просто дните минават и минават, ти правиш някакви неща, които на теория са приятни , но на теб ти е леко безразлично, все едно живееш по сценарий или по задължение.
Излизаш с хора , приятели, но пак нещо липсва.

И после когато се влюбиш, ама наистина, не просто да ходиш с някого на срещи и все едно живота избухва и всичко става цветно.
И работата и тия неща, дето не ти пукаше за тях преди това.

И мисълта да се върнеш от цветния свят в сивия е страшна.

Аз обичам да обичам. Но без да задушавам. Полека, отдалеч, да давам време и пространство. Ако наистина и той ме обича, ще направи всичко възможно, за да поддържаме връзката.

Извинявам се, ако повтарям нечие мнение, не успях да прочета всичко, но да дам и моите пет стотинки: според мен това не е само тревожност и несигурност във връзката, а и депресия на всичкото отгоре. Избухването в плач във фитнеса, чувството на празнота, загуба на интерес към повечето неща са признак на депресия. Мога само да се присъединя към съвета за специалист. Авторке, не си токсична, а объркана, и имаш нужда от помощ.

има вид умове които не се чувстват добре и в най-перфектната среда. имат нужда от екшънчета и драми. ако съумеят да не прекаляват с драмите /които ги карат да се чувстват зле/ и не вредят на никого смятам че това е перфектния сценарии за тях /нас/ да се чувстват добре и да си живеят с демоните

Аз при депресия се дърпам. Но има хора, които точно така се залепват върху други хора.
Лекувай се! Депресията не е шега.

Аз се впечатлих от коментара за липсата на готовност за поемане на отговорност за дете в ранни 30 ( разбирам го 30-35). За да не ме нападнете, не приравнявам поемане на отговорност с искане, желаене и оценка дали е възможно в момента. Почва да ми звучи като работя си, спортувам, живея с някой, но ми е скучно.

Не разбирам, смяташ, че е лошо човек на 30 да не е сигурен че иска дете?

Че защо? Аз примерно сега си харесвам начина на живот и също не съм убедена, че ще ми е яко с дете
Взима ти свободата, парите и  времето.
Не е лесно решение.

Да, така е. Но аз коментирах непоемането на отговорност. Различно е, от не искам.

В крайна сметка скъсахме с младежа…Аз ще работя над решаване на проблема си, но може ли да ви попитам за мнение за следното, което се случваше във връзката - в смисъл: за мнение дали ми е била адекватна реакцията да се ядосвам за подобни неща и да изпадам в състояния на рев и тем подобни…
За контекста: бяхме във връзка от дистанция

- Дразнех се за това, че често сутрин не получавах отговор на съобщенията си “Добро Утро!” - виждах го, че седи с часове онлайн, гледа ми сторитата, но не ми отговаря - ядосвах се, защото има 30 мин да седи онлайн, но няма 10 сек да ми прати отговор, получавах отговор след 1-2 часа (подчертавам: обикновено не почвам разговор след сутрешния поздрав - нито пращам романи, които се четат по 2 часа, нито съобщения, които изискват отговор, който се пише по 2 часа, едно просто “Добро Утро!” ми стига)

- Случвало се е (3 пъти за 2 месеца) при съвсем леко издразване от моя страна (например да му кажа че съм ядосана, защото ме игнорира с часове - а бих била ок просто да ми каже, че е зает - просто ме дразни, че е онлайн и не му дреме) да се ядоса и да не ми говори в продължение на 2-3 дни…и аз за това време нормално да се почувствам зле - пиша му, извинявам се, моля го да говорим - нищо…и след няколко дни се връща…Веднъж се разсърди, защото ми даваше акъл без да съм му го искала и аз отговорих сопнато с “РАЗБРАХ!”

- Последно ми наля една камара проблеми, които имало в мен и как се дразнел, че аз не одобрявам част от неговото поведение и че не искал да го промени…

Та адекватно ли ви се струва да реагирам така в такива ситуации? Не съм сигурна аз ли изисквах прекалено много или той ми даваше прекалено малко…
Благодаря!

Да си пишеш с някого в социалните мрежи НЕ е връзка!

Ако си склонна на такъв тип привързаност, хич не ти трябва връзка от разстояние. А и този не е имал голямо желание да те успокои. Като виждаш, че не му се занимава е нормално да се издразниш и да се чувстваш несигурна. Да ревеш, депресираш и т.н. не е нужно, по-скоро да се усетиш да му биеш шута навреме. Но при теб явно по друг начин избива.

Връзките от разстояние имат други правила, за да са успешни.

Понеже аз за момента съм в такава (с надеждата да не е догодина).
Всяка сутрин си казваме добро утро с целувки и глезотии.Ако бях на твое място и ме оставяха на "Сийн" щях да се разстроя.

Понеже липсва физическо присъствие трябва все пак някак да напомняш на човека, че мислиш за него,че ти липсва.

Ако често така си била игнорирана е естествено да бъде активирана тази тревожност, и това съм преживяла с друга връзка.