Силве, аз малко гледах накрая. Ама едва ли са далеч от истината, в Иран положението е трагично , съвсем скоро, миналата седмица мисля убиха едно момиче отново задето не носи забрадка, видях кадри от някакъв ескалатор ,където тя се движи без да и е покрита главата. Залавят я от нравствената полиция и я пребиват до смърт ☹️ А и сега те финансират и подкрепят Хамас Така че не виждам за какво да се сърдят, истината боли.
Виж целия пост
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 431
- Публикувана: 23 окт. 2023, 20:51 ч.
- Последно мнение: 25 ноем. 2023, 11:17 ч.
# 270
4 ноем. 2023, 23:21 ч.
# 271
4 ноем. 2023, 23:31 ч.
Араселия, стана ми много интересно. Благодаря за пояснението. И забелязах, че повечето коментари са на възмутени жени. Което ме учуди много. Било несправедливо да обиждат така Иран и има доста коментари, че не били с такива дрехи.
Еми ще чакам с голям интерес и нетърпение превода. Има също коментари, че новите сценаристи са се справили блестящо и серията е супер.
Спокойна вечер на всички!
Виж целия пост
Еми ще чакам с голям интерес и нетърпение превода. Има също коментари, че новите сценаристи са се справили блестящо и серията е супер.
Спокойна вечер на всички!
# 272
4 ноем. 2023, 23:32 ч.
Здравейте.
Не успях да гледам епизода.
Благодаря Ви за всичко споделено. От откъсите в инстаграм, разбрах някой неща и от коментарите Ви.
Благодаря за споделените мнения и наблюдения.
Радвам се,че е имало динамика, дано съботата да ни е на късмет и за рейтинга.
Виж целия пост
Не успях да гледам епизода.
Благодаря Ви за всичко споделено. От откъсите в инстаграм, разбрах някой неща и от коментарите Ви.
Благодаря за споделените мнения и наблюдения.
Радвам се,че е имало динамика, дано съботата да ни е на късмет и за рейтинга.
# 273
4 ноем. 2023, 23:40 ч.
Сега намерих статията ,на 23 октомври е случката в метрото. Момичето е на 16 и е в кома , объркала съм се,че е убита ,дано оживее детето https://news.bg/int-politics/momicheto-arestuvano-bez-hidzhab-v- … zachna-smart.html
Това е откъс от статията "Иран наложи ограничения върху облеклото на жените, откакто народна революция свали светския и подкрепян от Запада Шах Реза Пахлави през 1979 г. Жените са задължени по закон да покриват косите си и да носят дълги, широки дрехи.
Нарушителите са изправени пред публично порицание, глоби или арест."
Виж целия пост
Това е откъс от статията "Иран наложи ограничения върху облеклото на жените, откакто народна революция свали светския и подкрепян от Запада Шах Реза Пахлави през 1979 г. Жените са задължени по закон да покриват косите си и да носят дълги, широки дрехи.
Нарушителите са изправени пред публично порицание, глоби или арест."
# 274
4 ноем. 2023, 23:46 ч.
Малко пояснение да дам, понеже продължих да чета коментари. Бясни са, че са представили Иран и иранците като терористи, с оръжия и тн. Че била красива и модерна даже страна и трябвало да проучат съседката си преди да правят такъв филм. Като гледаме серията ще ни се проясни. Дано оживее момичето. Много жестоко и нелепо.
Виж целия пост
# 275
4 ноем. 2023, 23:52 ч.
Е, те турците ако не познават съседката си кой😏 Това пропагандата е ужасно нещо, с промити мозъци не можеш излезе наглава 🤕
Виж целия пост
# 276
5 ноем. 2023, 00:01 ч.
"Терористите" се мернаха точно за 10 сек. и то накрая на епизода. Никой не казва, че целият Иран е такъв, а че сем. Азади е свързано с такива хора, откъдето идва влиянието им и силата да си правят каквото поискат... Не виждам нищо възмутително в случая 
Напротив, казва се една голяма истина. Идва чичото молла да чете морал в Турция, а в същото време бизнесът на семейството му е доста тъмен... веднага прочете присъдата на Тахир, само защото не му засвидетелства страхопочитание. А отношението му към жените е без коментар... Керимшах трябвало да крещи на майка си 
Пишещите подобни коментари не са по-различни от чичо Махмут явно...
Виж целия пост
Напротив, казва се една голяма истина. Идва чичото молла да чете морал в Турция, а в същото време бизнесът на семейството му е доста тъмен... веднага прочете присъдата на Тахир, само защото не му засвидетелства страхопочитание. А отношението му към жените е без коментар... Керимшах трябвало да крещи на майка си Пишещите подобни коментари не са по-различни от чичо Махмут явно... 
# 277
5 ноем. 2023, 00:03 ч.
"Казвам се Фара", откъс от 20 епизод на български:
Тук: https://vk.com/id223680451?z=video223680451_456239638%2Ff044a50a … pl_wall_223680451
И тук: https://videa.hu/videok/film-animacio/20-BqrQjlRhR8vmDvsI
Виж целия пост
"Казвам се Фара", откъс от 20 епизод на български:
Тук: https://vk.com/id223680451?z=video223680451_456239638%2Ff044a50a … pl_wall_223680451
И тук: https://videa.hu/videok/film-animacio/20-BqrQjlRhR8vmDvsI
# 278
5 ноем. 2023, 01:06 ч.
Благодаря за превода.
Момичето е починало,излезе ми новината преди няколко дни. https://news.bg/int-politics/pochina-momicheto-arestuvano-bez-hi … troto-v-iran.html
Четох статия,че се е виждала част от косата й.
Не е нормално, да те убият в 21 век за подобно нещо. Все още не мога да повярвам на зверствата в Украйна и Израел. Неволно ставам зрител на кадри от Газа, ада в който умират невинни деца,жители. В Турция през февруари загинаха хиляди докато спят при земетресение. Сега някой умишлено стреля с бомба и убива десетки хора. Не съм на страната на Хамас със сигурност,но това което в момента става в Газа е недопустимо. Дано скоро да спре този огън. Чудя се дали е възможно човечеството един ден да заживее без войни и конфликти. Всеки има своето "нормално" за 21 век:confused:
Виж целия пост
Момичето е починало,излезе ми новината преди няколко дни. https://news.bg/int-politics/pochina-momicheto-arestuvano-bez-hi … troto-v-iran.html
Четох статия,че се е виждала част от косата й.
Не е нормално, да те убият в 21 век за подобно нещо. Все още не мога да повярвам на зверствата в Украйна и Израел. Неволно ставам зрител на кадри от Газа, ада в който умират невинни деца,жители. В Турция през февруари загинаха хиляди докато спят при земетресение. Сега някой умишлено стреля с бомба и убива десетки хора. Не съм на страната на Хамас със сигурност,но това което в момента става в Газа е недопустимо. Дано скоро да спре този огън. Чудя се дали е възможно човечеството един ден да заживее без войни и конфликти. Всеки има своето "нормално" за 21 век:confused:
# 279
5 ноем. 2023, 01:22 ч.
Че как да е нормално, като манталитета им е такъв...коса, ако ти се види глезена, не знам...
Чак не ми се пише, изверги...
Виж целия пост
Чак не ми се пише, изверги...
# 280
5 ноем. 2023, 05:22 ч.
Момичета, нека със сутрешното неделно кафе или чай, прочетем поредния разказ на Енгин в бр. 53 на списание Kafasına göre. Превод Barisea, с благодарност.
КЪЩАТА НА ЛУДИТЕ
Kafasına Göre, 53
Deliler Evi
Ако решите да минете покрай старата едноетажна сграда на улица Балчик, старците в квартала не чакат да завиете зад ъгъла и почват да ви предупреждават, да повтарят наизуст едни и същи фрази. Докато не влязох в гимназията, се стараех да не минавам по улица Балчик, макар че оттам пътят беше по-къс, а предпочитах да вървя по стръмната улица. Съветите на лелките бяха пуснали корени в душата ми, а изявленията на майка и татко вкъщи бяха превърнали улица Балчик в тунел на страха за душата ми. Улица Балчик беше място, където се събираха всичките ми страхове, вкопаните в подсъзнанието ми нужни и ненужни емоции...
Улицата се казваше Балчик, но местните я наричаха „Къщата на лудите“ и за да подкрепят разказваните от тях страшни истории, подчертаваха: КЪЩАТА НА ЛУДИТЕ.
По думите на собственика на магазина, всъщност никой не знаеше колко хора живеят в тази къща, а ако се вярваше на лелките, шест души и още десет луди. Най-умният от тези луди сядаше в автобуса без да поглежда никого в очите и отиваше да напазарува на пазара в Улус. Кварталът отбелязваше в кой ден от седмицата излизаше и в колко часа се качваше в автобуса. Когато най-умният от лудите излизаше от къщата, кварталът се превръщаше в безлюдна пустиня, котки и кучета се криеха зад вратите. Лелките използваха тънките тюлени перденца като окопи, хвърляха погледи иззад прозорците от засада, наблюдаваха как най-умният от лудите върви по улицата и сипеха клетви. Как така лудите излизаха навън, какво родословие имаха, пол, численост, какво им беше в ума никой не знаеше, а който знаеше, се съмняваше в това, което знае, и измисляха истории, подхранващи безумието.
Да минеш покрай къщата на лудите беше белег за съзряване, бунт срещу страха владеещ разума. Всеки минал по улицата, за да възвеличи своя героизъм, допълваше историята и говореше много за разни необичайни неща. Неминуемо се сблъсквахте с такива, които са били замеряни с камъни, на които краката са били връзвани с въжета, които не са могли да дишат, докато минават край къщата, губели съзнание, а като дойдели на себе си, побягвали. Тъй като никой не искаше да живее в съседство с къщата на лудите, къщите отляво и отдясно по протежение на цялата улица с времето опустяха.
Вече учех в гимназията. Брадата ми набоде и се готвеше да поникне, външността и възрастта ми очакваха моя отговор. Исках да мина покрай къщата на лудите, да унищожа източника на всичките си страхове и да стана собственик на съчинена от мен история. Когато сте израснали в такъв квартал, навикът да отлагате за по-късно се превръща в част от характера ви. Докато се готвех днес-утре да мина покрай къщата на лудите, мина година. Но не можеше да продължава повече, този ден така или иначе, трябваше да настъпи. Всичките ми страхове сякаш изчезнаха и емоциите, които ме караха да се чувствам неловко, излязоха на светло. Веднъж, когато не го планирах и не се чувствах готов, краката ми се запътиха към улицата и разумът ми се упъти след тях. Направих рязка маневра, завих към ъгъла и се насочих към лудницата. Чувствах как целият квартал ми диша във врата и ме наблюдава иззад щорите. Колкото повече наближавах къщата на лудите, толкова по-тихо ставаше и започнах да чувам ударите на сърето си. В крачките ми беше детството и приближавайки къщата, аз се превръщах в голям човек. Стигнах до предната част на къщата. Краката ми спряха, преди да им кажа „стоп“. Ехото на тишината звучеше в ушите ми.
Звучеше под акомпанимента на тракането на зъбите ми. Стоях пред къщата, чаках да ми се случи нещо, взирах се в дълбочината на улицата и нямах сила да обърна глава по посока на къщата. Макар да знаех, че повечето истории, които разказваха за къщата на лудите, бяха лъжа, вярата в лъжата придава на хората увереност. Мълчаливо обърнах поглед. Градинска стена от дъски, консервени тенекии и найлонови торби скриваше от погледа ми едноетажната барака. Вътрешната част на градината надничаше през здраво закрепените тенекии. Всъщност, на мен ми трябваше да мина по улицата и после да разкажа историята, която си бях намислил. Фокусирах се върху целта и опитах да разгледам къщата между тенекиите. Над градината се носеше тих аромат. Отразените върху щорите сенки показваха, че вътре живеят хора. Както винаги, присвих едно око и почнах да си избирам цел. Даже птици не пееха на покрива на къщата и вятърът някак си безшумно изчезваше, след като погали върховете на клоните, които докосне. Тишината беше нарушена от дълбок глас:
- Имаш ли една цигара?
Притвореното ми око се отвори, страхът предизвика тръпки по тялото ми, в душата ми отекна ехо от гърмовния глас. Между тенекиите ме гледаше някаква едра глава с вежди, надвиснали над зелени очи. Бях заклещен към оградата от тенекии и не можех да се измъкна. Идващият от дълбините глас ме дърпаше към себе си. Гледаше ме със зелени очи и поднесе пръсти към устните си:
- Имаш ли цигари?
През пролуките виждах само веждите и очите, но пред мен вероятно стоеше зеленоок великан. Не подсилих стаената в гласните ми струни свенливост:
- Аз не пуша...
- Как се казваш?
Трябваше да бягам, но си стоях там. Отговора ми го изядоха слюнчестите жлези и не можах да си произнеса името.
- Нямаш ли име? Аз се казвам Вейсел.
- Много ми е приятно.
Втренчените в мен зелени очи внезапно почервеняха придружени от гръмогласен смях.
- Е, тогава и на мен ми е много приятно...
Никой в квартала нямаше да ми повярва, че съм водил разговор с някого от къщата на лудите. Вейсел говореше гръмко и гръмко се смееше. Изреченията му бяха разумни, но в смеха му имаше безумие.
- Ако не избягаш, ще дойда при теб; ти не може да влезеш тук, никой не може.
- Добре, няма да избягам.
Дървената врата се отвори със скърцане и аз очаквах от нея да излезе великан. Вейсел първо протегна глава навън и огледа улицата. Пред мен застана тяло на ученик, а не великан. Макар да беше над трийсет, веждите скриваха остротата на лицето му. Бях по-висок от него и потните ми мустаци бяха по-гъсти от неговите. И все пак, безпокойството ми не изчезна – нали това беше един от къщата на лудите. Бях смаян, че е толкова дребен, струваше ми се, че за да ме погледне в очите, сякаше се покатерваше върху нещо.
- За пръв път някой не бяга от мен. Дай да седнем на тротоара.
Тихомълком спазвайки дистанция, аз седнах на ръба на бордюра.
- За пръв път те виждам, никога не си минавал. Ако беше минавал, задължително щях да те видя.
- Наистина?
- Да, познавам по физиономия всички, които минават.
За да не построя някоя неправилна фраза, аз съставях къси изречения. Той явно усети безпокойството ми, защото протегна ръка:
- И на мен ми е много приятно.
Така се запознах с лудия Вейсел. Излъгах всички и си измислих история, която ги лиши от дар слово и от дъх. В ден и час, посочени от Вейсел, сядахме на бордюра и бъбрехме. Срещите ни имаха няколко правила – да не питам колко хора живеят в къщата, да не изразявам желание да вляза в градината, да не търся причината за лудостта му. Опитите ми да опозная Вейсел и мисълта, че всичко, за което си говорим, ще остане между нас, придаваше на нашата искреност дълбок смисъл. Като се върнех в къщи, аз се опитвах да запиша онова, което ми говореше, строях разказа си под откраднато от Еразъм заглавие, „Възхвала на лудостта“ . Говореше за домашните си – за братята и майка си – повърхностно, но обичаше да говори за своята лудост. Единственото, което искаше от мен, беше пакет цигари и да го слушам какво говори. Колкото повече укрепваше нашата искреност, толкова повече съвестта ме измъчваше и аз му казах, че съм започнал да си записвам разказите му. Тревистозелените му очи светнаха, все едно са видели слънцето:
- Ти писател ли си?
- Не, не съм, но искам да стана.
- В такъв случай, Аллах те е изпратил при мен.
- Не те разбрах...
- Аз не мога да чета и пиша. Ако те помоля нещо, ще го направиш ли?
Макар всички останали молби на Вейсел до този момент да бяха в пределите на разумното, аз почнах да нервнича, по-точно се изплаших, когато той заряза разказите за лудостта си.
- Какво трябва да напиша?
- Писмо, любовно писмо.
- Любовно писмо?
- Да.
- До кого?
- Живее над пощата, казва се Айла.
- Ти нали не излизаш навън? Как я видя?
С Вейсел се познавахме вече три месеца и никога не бях го виждал да отива по-далеч от тротоара, на който се срещахме.
- Веднъж в седмицата ходя до пощата, за да тегля и внасям пари. Тя се казва Айла, живее със семейството си.
С получената от Вейсел информация отидох да проверя адреса и човека. Действително ли тази Айла съществувше? Ако щях да пиша писма до герой, измислен от въображението на лудия Вейсел, трябваше да го знам. Цялата информация се оказа вярна, Айла беше дъщеря на началника на пощата, на около двайсет и пет, завършила гимназия. Ако всички, които влизаха и излизаха от къщата, бяха членове на семейството ѝ, тя имаше двама по-големи братя и една по-малка сестра в прогимназията. Започнах да пиша писмо, но не знаех за какво ще послужи и как ще бъде предадено на Айла. Написах любовно писмо, в което се разказваше как Вейсел я е видял за пръв път в пощата. Когато Вейсел, който беше неграмотен, взе в ръка листа, очите му се напълниха със сълзи, все едно прочете написаното.
Писмата се трупаха. Вейсел ме караше да пиша по едно любовно писмо на седмица. Аз ги слагах в пликове, той ги вземаше и отнасяше в къщата, и никога не успях да разбера какво се опитва да направи.
- Малко остана, съвсем малко.
- До какво остана съвсем малко?
Написах още едно писмо. В деня и часа, посочен от Вейсел, аз го чаках на тротоара. Той никога не закъсняваше, отваряше дървената портичка и сядаше на тротоара. Аз не можех да влизам в градината, между нас имаше устна договорка.
Минаха три месеца. От лудия Вейсел нямаше никакви новини.
Не знаех кого да попитам, от кого да науча нещо. Опитвах се да наблюдавам къщата, да различа Вейсел сред сенките върху щората на прозореца, в обичайния час на срещите ни сядах на тротоара и чаках. Така силно ми се искаше да отворя дървената портичка и да вляза в градината, но бях дал дума и не можех да вляза. След известно време престанах да минавам оттам, забравих, че пишех за лудостта на Вейсел.
Заобиколих улица Балчик, спуснах се по стръмната улица и се прибрах вкъщи. На вратата висеше писмо, сякаш чакаше завръщането ми. Под „подател“ беше посочена Болницата за психични и нервни заболявания в Анкара. С вълнение и страх отворих писмото.
„Скъпи приятелю, аз съм Вейсел. Надявам се, че си добре. Това писмо го пише един приятел тук – седи до мен, аз му говоря и той пише. Отдавна не сме разговаряли; няма значение какво стана с мен, но аз усещам всеки път, когято минаваш по улицата. Не ме питай как се оказах тук, събрах написаните от теб писма, после отидох в пощата и ги дадох всичките на Айла. Какво стана след това не помня – шум, звуци на плач, някой почна да ме бие. После ме докараха тук. Скъпи приятелю, имам една молба към теб. Можеш ли да напишеш продължение на писмата? За да мога да изляза оттук, да се оправя, имам нужда от тях.
С уважение, Вейсел“.
Виж целия пост
Момичета, нека със сутрешното неделно кафе или чай, прочетем поредния разказ на Енгин в бр. 53 на списание Kafasına göre. Превод Barisea, с благодарност.
КЪЩАТА НА ЛУДИТЕ
Kafasına Göre, 53
Deliler Evi
Ако решите да минете покрай старата едноетажна сграда на улица Балчик, старците в квартала не чакат да завиете зад ъгъла и почват да ви предупреждават, да повтарят наизуст едни и същи фрази. Докато не влязох в гимназията, се стараех да не минавам по улица Балчик, макар че оттам пътят беше по-къс, а предпочитах да вървя по стръмната улица. Съветите на лелките бяха пуснали корени в душата ми, а изявленията на майка и татко вкъщи бяха превърнали улица Балчик в тунел на страха за душата ми. Улица Балчик беше място, където се събираха всичките ми страхове, вкопаните в подсъзнанието ми нужни и ненужни емоции...
Улицата се казваше Балчик, но местните я наричаха „Къщата на лудите“ и за да подкрепят разказваните от тях страшни истории, подчертаваха: КЪЩАТА НА ЛУДИТЕ.
По думите на собственика на магазина, всъщност никой не знаеше колко хора живеят в тази къща, а ако се вярваше на лелките, шест души и още десет луди. Най-умният от тези луди сядаше в автобуса без да поглежда никого в очите и отиваше да напазарува на пазара в Улус. Кварталът отбелязваше в кой ден от седмицата излизаше и в колко часа се качваше в автобуса. Когато най-умният от лудите излизаше от къщата, кварталът се превръщаше в безлюдна пустиня, котки и кучета се криеха зад вратите. Лелките използваха тънките тюлени перденца като окопи, хвърляха погледи иззад прозорците от засада, наблюдаваха как най-умният от лудите върви по улицата и сипеха клетви. Как така лудите излизаха навън, какво родословие имаха, пол, численост, какво им беше в ума никой не знаеше, а който знаеше, се съмняваше в това, което знае, и измисляха истории, подхранващи безумието.
Да минеш покрай къщата на лудите беше белег за съзряване, бунт срещу страха владеещ разума. Всеки минал по улицата, за да възвеличи своя героизъм, допълваше историята и говореше много за разни необичайни неща. Неминуемо се сблъсквахте с такива, които са били замеряни с камъни, на които краката са били връзвани с въжета, които не са могли да дишат, докато минават край къщата, губели съзнание, а като дойдели на себе си, побягвали. Тъй като никой не искаше да живее в съседство с къщата на лудите, къщите отляво и отдясно по протежение на цялата улица с времето опустяха.
Вече учех в гимназията. Брадата ми набоде и се готвеше да поникне, външността и възрастта ми очакваха моя отговор. Исках да мина покрай къщата на лудите, да унищожа източника на всичките си страхове и да стана собственик на съчинена от мен история. Когато сте израснали в такъв квартал, навикът да отлагате за по-късно се превръща в част от характера ви. Докато се готвех днес-утре да мина покрай къщата на лудите, мина година. Но не можеше да продължава повече, този ден така или иначе, трябваше да настъпи. Всичките ми страхове сякаш изчезнаха и емоциите, които ме караха да се чувствам неловко, излязоха на светло. Веднъж, когато не го планирах и не се чувствах готов, краката ми се запътиха към улицата и разумът ми се упъти след тях. Направих рязка маневра, завих към ъгъла и се насочих към лудницата. Чувствах как целият квартал ми диша във врата и ме наблюдава иззад щорите. Колкото повече наближавах къщата на лудите, толкова по-тихо ставаше и започнах да чувам ударите на сърето си. В крачките ми беше детството и приближавайки къщата, аз се превръщах в голям човек. Стигнах до предната част на къщата. Краката ми спряха, преди да им кажа „стоп“. Ехото на тишината звучеше в ушите ми.
Звучеше под акомпанимента на тракането на зъбите ми. Стоях пред къщата, чаках да ми се случи нещо, взирах се в дълбочината на улицата и нямах сила да обърна глава по посока на къщата. Макар да знаех, че повечето истории, които разказваха за къщата на лудите, бяха лъжа, вярата в лъжата придава на хората увереност. Мълчаливо обърнах поглед. Градинска стена от дъски, консервени тенекии и найлонови торби скриваше от погледа ми едноетажната барака. Вътрешната част на градината надничаше през здраво закрепените тенекии. Всъщност, на мен ми трябваше да мина по улицата и после да разкажа историята, която си бях намислил. Фокусирах се върху целта и опитах да разгледам къщата между тенекиите. Над градината се носеше тих аромат. Отразените върху щорите сенки показваха, че вътре живеят хора. Както винаги, присвих едно око и почнах да си избирам цел. Даже птици не пееха на покрива на къщата и вятърът някак си безшумно изчезваше, след като погали върховете на клоните, които докосне. Тишината беше нарушена от дълбок глас:
- Имаш ли една цигара?
Притвореното ми око се отвори, страхът предизвика тръпки по тялото ми, в душата ми отекна ехо от гърмовния глас. Между тенекиите ме гледаше някаква едра глава с вежди, надвиснали над зелени очи. Бях заклещен към оградата от тенекии и не можех да се измъкна. Идващият от дълбините глас ме дърпаше към себе си. Гледаше ме със зелени очи и поднесе пръсти към устните си:
- Имаш ли цигари?
През пролуките виждах само веждите и очите, но пред мен вероятно стоеше зеленоок великан. Не подсилих стаената в гласните ми струни свенливост:
- Аз не пуша...
- Как се казваш?
Трябваше да бягам, но си стоях там. Отговора ми го изядоха слюнчестите жлези и не можах да си произнеса името.
- Нямаш ли име? Аз се казвам Вейсел.
- Много ми е приятно.
Втренчените в мен зелени очи внезапно почервеняха придружени от гръмогласен смях.
- Е, тогава и на мен ми е много приятно...
Никой в квартала нямаше да ми повярва, че съм водил разговор с някого от къщата на лудите. Вейсел говореше гръмко и гръмко се смееше. Изреченията му бяха разумни, но в смеха му имаше безумие.
- Ако не избягаш, ще дойда при теб; ти не може да влезеш тук, никой не може.
- Добре, няма да избягам.
Дървената врата се отвори със скърцане и аз очаквах от нея да излезе великан. Вейсел първо протегна глава навън и огледа улицата. Пред мен застана тяло на ученик, а не великан. Макар да беше над трийсет, веждите скриваха остротата на лицето му. Бях по-висок от него и потните ми мустаци бяха по-гъсти от неговите. И все пак, безпокойството ми не изчезна – нали това беше един от къщата на лудите. Бях смаян, че е толкова дребен, струваше ми се, че за да ме погледне в очите, сякаше се покатерваше върху нещо.
- За пръв път някой не бяга от мен. Дай да седнем на тротоара.
Тихомълком спазвайки дистанция, аз седнах на ръба на бордюра.
- За пръв път те виждам, никога не си минавал. Ако беше минавал, задължително щях да те видя.
- Наистина?
- Да, познавам по физиономия всички, които минават.
За да не построя някоя неправилна фраза, аз съставях къси изречения. Той явно усети безпокойството ми, защото протегна ръка:
- И на мен ми е много приятно.
Така се запознах с лудия Вейсел. Излъгах всички и си измислих история, която ги лиши от дар слово и от дъх. В ден и час, посочени от Вейсел, сядахме на бордюра и бъбрехме. Срещите ни имаха няколко правила – да не питам колко хора живеят в къщата, да не изразявам желание да вляза в градината, да не търся причината за лудостта му. Опитите ми да опозная Вейсел и мисълта, че всичко, за което си говорим, ще остане между нас, придаваше на нашата искреност дълбок смисъл. Като се върнех в къщи, аз се опитвах да запиша онова, което ми говореше, строях разказа си под откраднато от Еразъм заглавие, „Възхвала на лудостта“ . Говореше за домашните си – за братята и майка си – повърхностно, но обичаше да говори за своята лудост. Единственото, което искаше от мен, беше пакет цигари и да го слушам какво говори. Колкото повече укрепваше нашата искреност, толкова повече съвестта ме измъчваше и аз му казах, че съм започнал да си записвам разказите му. Тревистозелените му очи светнаха, все едно са видели слънцето:
- Ти писател ли си?
- Не, не съм, но искам да стана.
- В такъв случай, Аллах те е изпратил при мен.
- Не те разбрах...
- Аз не мога да чета и пиша. Ако те помоля нещо, ще го направиш ли?
Макар всички останали молби на Вейсел до този момент да бяха в пределите на разумното, аз почнах да нервнича, по-точно се изплаших, когато той заряза разказите за лудостта си.
- Какво трябва да напиша?
- Писмо, любовно писмо.
- Любовно писмо?
- Да.
- До кого?
- Живее над пощата, казва се Айла.
- Ти нали не излизаш навън? Как я видя?
С Вейсел се познавахме вече три месеца и никога не бях го виждал да отива по-далеч от тротоара, на който се срещахме.
- Веднъж в седмицата ходя до пощата, за да тегля и внасям пари. Тя се казва Айла, живее със семейството си.
С получената от Вейсел информация отидох да проверя адреса и човека. Действително ли тази Айла съществувше? Ако щях да пиша писма до герой, измислен от въображението на лудия Вейсел, трябваше да го знам. Цялата информация се оказа вярна, Айла беше дъщеря на началника на пощата, на около двайсет и пет, завършила гимназия. Ако всички, които влизаха и излизаха от къщата, бяха членове на семейството ѝ, тя имаше двама по-големи братя и една по-малка сестра в прогимназията. Започнах да пиша писмо, но не знаех за какво ще послужи и как ще бъде предадено на Айла. Написах любовно писмо, в което се разказваше как Вейсел я е видял за пръв път в пощата. Когато Вейсел, който беше неграмотен, взе в ръка листа, очите му се напълниха със сълзи, все едно прочете написаното.
Писмата се трупаха. Вейсел ме караше да пиша по едно любовно писмо на седмица. Аз ги слагах в пликове, той ги вземаше и отнасяше в къщата, и никога не успях да разбера какво се опитва да направи.
- Малко остана, съвсем малко.
- До какво остана съвсем малко?
Написах още едно писмо. В деня и часа, посочен от Вейсел, аз го чаках на тротоара. Той никога не закъсняваше, отваряше дървената портичка и сядаше на тротоара. Аз не можех да влизам в градината, между нас имаше устна договорка.
Минаха три месеца. От лудия Вейсел нямаше никакви новини.
Не знаех кого да попитам, от кого да науча нещо. Опитвах се да наблюдавам къщата, да различа Вейсел сред сенките върху щората на прозореца, в обичайния час на срещите ни сядах на тротоара и чаках. Така силно ми се искаше да отворя дървената портичка и да вляза в градината, но бях дал дума и не можех да вляза. След известно време престанах да минавам оттам, забравих, че пишех за лудостта на Вейсел.
Заобиколих улица Балчик, спуснах се по стръмната улица и се прибрах вкъщи. На вратата висеше писмо, сякаш чакаше завръщането ми. Под „подател“ беше посочена Болницата за психични и нервни заболявания в Анкара. С вълнение и страх отворих писмото.
„Скъпи приятелю, аз съм Вейсел. Надявам се, че си добре. Това писмо го пише един приятел тук – седи до мен, аз му говоря и той пише. Отдавна не сме разговаряли; няма значение какво стана с мен, но аз усещам всеки път, когято минаваш по улицата. Не ме питай как се оказах тук, събрах написаните от теб писма, после отидох в пощата и ги дадох всичките на Айла. Какво стана след това не помня – шум, звуци на плач, някой почна да ме бие. После ме докараха тук. Скъпи приятелю, имам една молба към теб. Можеш ли да напишеш продължение на писмата? За да мога да изляза оттук, да се оправя, имам нужда от тях.
С уважение, Вейсел“.
# 281
5 ноем. 2023, 06:39 ч.
Добро утро момичета 
Хубав и спокоен ден!
Нищо не съм гледала, прочетох коментарите ви.
За превода на разказа - благодаря!
Да пием по кафе и към неделния ден!
Виж целия пост
Хубав и спокоен ден!
Нищо не съм гледала, прочетох коментарите ви.
За превода на разказа - благодаря!
Да пием по кафе и към неделния ден!
# 282
5 ноем. 2023, 07:16 ч.
Добро утро!
Благодаря за преведения разказ! Ще го прочета по-късно, че сега имам много задачи.
Нина
Виж целия пост
Благодаря за преведения разказ! Ще го прочета по-късно, че сега имам много задачи.
Нина
Скрит текст:
Разбирам те, но на мен вече ми се изчерпа толерантността, като гледам какво правят в сърцето на Европа, в Америка,Австралия ,Индия дори, въпросните палестинци ли са, араби ли, ислямисти или просто техни фенове. Това не е нормално, или цивилизацията или те е вече положението.Имам роднини в Белгия, казват че в Брюксел и големите градове вече не е за живеене заради имигрантите, в Лондон също е трудно за живеене. А и виждам,че те възпитават децата си така - в омраза на религиозна основа, така че не , не ми е жал, изобщо за никой от Газа. Те произвеждат тероризъм. И ние трябва да се събудим преди да подпалят всичко.
# 283
5 ноем. 2023, 07:41 ч.
Не знам какъв ще е рейтингът на 19-та серия, но аз лично останах много доволна от нея. Новите сценаристи опитаха (и успяха, според мен) да подредят по-логично някои неща в историята, да вмъкнат (чрез ретроспекции или настоящи разговори между героите) повече обяснения, които направиха събитията по-смислени и логически обосновани! Освен това заплетоха историята още повече, имаше неочаквани моменти, става все по-интересно. Мехмет си спомни най-после кой го простреля, спомни си и за предателството на Иляз, но успя да се прикрие пред него - това беше голямото събитие на тази серия!
Със сигурност ни чакат интересни серии, дано краят е хубав за Тахир и Фара, за Баде и Мехмет, за Бекир и Гюнюл..... Дано!
Виж целия пост
Със сигурност ни чакат интересни серии, дано краят е хубав за Тахир и Фара, за Баде и Мехмет, за Бекир и Гюнюл..... Дано!
# 284
5 ноем. 2023, 07:44 ч.
Добро утро!
Спокойна и релаксираща неделя,момичета!
Благодаря за превода на разказа Марианка, 
,малко по късно ще го чета!
Благодаря и за превода на откъса!
Значи любовта го е спасила,а да не би човека който е окован да му е помогнал!Ще чакаме трейлъра и следващата серия да видим!С нетърпение съм до тогава!
Виж целия пост
Спокойна и релаксираща неделя,момичета!
Благодаря за превода на разказа Марианка
, ,малко по късно ще го чета!Благодаря и за превода на откъса!
Значи любовта го е спасила,а да не би човека който е окован да му е помогнал!Ще чакаме трейлъра и следващата серия да видим!С нетърпение съм до тогава!
Препоръчани теми