Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 431

E, страхотни колежки.









https://twitter.com/EnginAkyurekUY/status/1721162487674884294

Пуснете си звука.
Това клипче е пуснато от Murat Evgin/Мурат Евгин, който вчера бе на подписването при Енгин.
Мурат Евгин е композитор на нетфликс,  чут по телевизиите в 40 държави с негови филми и сериали.

https://twitter.com/muratevginmusic/status/1720844374571942343

А ето какво написа в акаунта си в туитър: Срещнахме се с моите фенове от Испания и Латинска Америка в Истанбул и отидохме на Панаира на книгата, за да подкрепим скъпия Енгин Акюрек в деня на подписването му. Желая на всички ви хубав уикенд.



Допълвам - и днес сме в топ на платформата Shahid по гледаемост, на 4-то място.

Здравейте момичета,много хубав и напрегнат епизод,страхотна игра на актьорите,щом ме карат да плача,да се смея,да се ядосвам и да искам да "вляза" в сериала и да удуша Бехнам и Иляз.Макар да ми се губят някои моменти,защото го гледах докато бях на работа,смятам ,че сценаристите са се справили блестящо.Що се отнася до рейтинга,мисля си ,това не е реален рейтинг и някой иска да провали сериала ни ,защото показва реалността.araselia,за съжаление, 16-годишното иранско момиче почина и тъй като светът реагира,родителите излязоха с изявление,че то  не  е починало от боя ,а защото имало ниско кръвно,прилошало му и паднало,та се ударило.Ясно е ,че са говорили под натиск,още повече ,че това се случва около дните,когато иранка спечели тази година Нобелова награда за мир,  за защита правата на жените в Иран и която в момента е в затвора за това.Другият проблем ,който си мисля ,че ги удря право в сърцето е корупцията в полицията.Висш полицай не просто е корумпиран ,а организира престъпна мрежа и години си сътрудничи с престъпник и  е неуловим.Чела съм ,че все още има големи райони в Турция с остаряло мислене,носят забрадки и шалвари ,та трудно биха приели както стила на обличане на Фара,така и полицаите им да не са идеални.Надявам се да довършат сериала и продуцентите да не се поддадат на натиск.Масово в социалните мрежи феновете на Енгин и Демет,чакат с нетърпение всяка следваща серия ,както и ние.Важното е,че кълбото на историята започна да се разплита и съм сигурна ,че Тахир и Фара накрая ще се прегърнат щастливи.

Енгин отрази новия си разказ на стори в ИИ!

https://twitter.com/diziseyircisi/status/1721177637815460115

Най-популярните продукции за седмицата според наличните информационни данни.





Подписване на книги за испанския ФБ на Енгин - Kerimeras.

Среднощен привет!
Успях да изгледам серията в Ютуб, с картинките + вашите и от Фейса коментари сглобих някак пъзела.
Кое обаче ми направи впечатление, а и не е коментирано тук. Това, че Тахир е в Иран - ясно, че го упоиха за да го изведат от Турция - също се досещаме, че най-вероятно ще искат и да го измъчват /онова куфарче което внесе чалмосания и брадат пазител на Тахир/, коментирали сте думите на Тахир, че за него навсякъде е Турция и в последния кадър се вижда решителност и онова уверено изражение, че има план как да се освободи.

Въжето с което е вързан - първо е доста дълго и като нищо ще го омота върху чалмосания, който няма да очаква съпротива и най-вероятно ще бъде елиминиран бързо и безшумно.
Тахир си извади ръката от белезниците на Мехмет, че с едно въже ли няма да се справи.
 
И да се самоцитирам от 26.10.

Не, не е към никой от охраната и това не е превода- Той почти щеше да успее, ако не беше  ми се обадил..."
А когато беше в колата с чичо си и говореше по телефона каза- Ако е вярно това, което казваш, ще си получиш наградата (плащането). Дали не е Иляс, Бехнам беше казал да му го намерят...

В кабинета, пред касата, след като цапардоса Тахир, Бехнам каза нещо много близко до това, което аз написах по-горе (поне според един руски превод) "Той почти щеше да успее, ако не беше  това обаждане...":


След това дадоха ретроспекция на пътуването в колата, когато Бехнам каза това, което ти цитираш: "- Ако е вярно това, което казваш, ще си получиш наградата." Тоест, да, остава въпросът кой се е обадил на Бехнам, но варианtът Иляз ми се вижда малко вероятен, защото той не знаеше за плановете за отваряне на касата, не виждам откъде може да е научил. За това знаеше само Бекир. А той да е предателят все пак е малко вероятно. Тоест, това е една допълнителна загадка, която, надявам се, ще разнищят в следващия епизод.

Бекир си е съмнителен да ви кажа, аз помня какъв беше в началото, той мразеше Тахир до смърт. Верно,хората се променят, но все пак винаги има зрънце,което при подходящи условия може да покълне ...отново. Любовта му към Гюнюл е нещо друго,там сърцето диктува. Разсъждавам си ,ако трябва да търсим кой има мотив. Освен това Бекир нищо не получи май от завещанието или бъркам 🤔

Малко хумор за добро утро 😀 Хубава седмица на всички!

https://twitter.com/i/status/1721234163712307671

Добро утро в понеделник.
Този подарък, който направи Тахир на Фара не вярвам да не свърши работа. Имам предвид Фара да го използва като вариант да отложи или прекрати фиаското "сватба". Иначе само да сплаши свекървата не искам да повярвам. Бележката, която написа преди да излезе от стаята си - за кого ли е???

Относно това, кой се обади на Бехнам за това, че Тахир е в кабинета му има много варианти. Хакерчето разбиващо паролата, да се е обадил докато двете храстчета спяха; Бекир да е предател на предателството; охраната на холдинга. Кой има нужда от пари - май най-много Вера и на последно място не изключвам и Мехмет - ядосан че Тахир е успял да се освободи и вярващ, че той го е предал. А Орхан - възможно е като вариант на агнетата.

Добро утро!
И днес ще си чакаме новини!
Лека и спорна седмица!

Добро утро
Хубав и успешен ден!

Добро утро момичета.
Успешен нов ден.



Благодаря за всичко споделено.
Да имаме новини и снимки от снимачната площадка.

                          Хубав ден на всички.

Момичета, довечера ще имаме превод на 19 епизод.
Докато чакаме новини и превода, нека прочетем отново последния разказ на Енгин от бр.53 - добавено е мотото на историята:



КЪЩАТА НА ЛУДИТЕ

Kafasına Göre, 53
Deliler Evi

Не минавай по тази улица. Ако минаваш покрай къщата, прочети молитва. Бягай, без да се оглеждаш. Ако все пак ти се наложи да минеш, първо добави още една молитва в сърцето си и тогава минавай. Ако някой от къщата подаде глава или надигне глас, прави се, че не можеш да говориш и страдаш от глухота; нека зрящите ти очи пропуснат този миг. Дано Аллах даде сила на краката ти и после бягай оттам колкото можеш по-бързо. Ако те хванат за ръката, докато минаваш, викай, плачи, започни да стенеш. Викай колкото може по-силно.

Ако решите да минете покрай старата едноетажна сграда на улица Балчик, старците в квартала не чакат да завиете зад ъгъла и почват да ви предупреждават, да повтарят наизуст едни и същи фрази. Докато не влязох в гимназията, се стараех да не минавам по улица Балчик, макар че оттам пътят беше по-къс, а предпочитах да вървя по стръмната улица. Съветите на лелките бяха пуснали корени в душата ми, а изявленията на майка и татко вкъщи бяха превърнали улица Балчик в тунел на страха за душата ми. Улица Балчик беше място, където се събираха всичките ми страхове, вкопаните в подсъзнанието ми нужни и ненужни емоции...

Улицата се казваше Балчик, но местните я наричаха „Къщата на лудите“ и за да подкрепят разказваните от тях страшни истории, подчертаваха: КЪЩАТА НА ЛУДИТЕ.

По думите на собственика на магазина, всъщност никой не знаеше колко хора живеят в тази къща, а ако се вярваше на лелките, шест души и още десет луди. Най-умният от тези луди сядаше в автобуса без да поглежда никого в очите и отиваше да напазарува на пазара в Улус. Кварталът отбелязваше в кой ден от седмицата излизаше и в колко часа се качваше в автобуса. Когато най-умният от лудите излизаше от къщата, кварталът се превръщаше в безлюдна пустиня, котки и кучета се криеха зад вратите. Лелките използваха тънките тюлени перденца като окопи, хвърляха погледи иззад прозорците от засада, наблюдаваха как най-умният от лудите върви по улицата и сипеха клетви. Как така лудите излизаха навън, какво родословие имаха, пол, численост, какво им беше в ума никой не знаеше, а който знаеше, се съмняваше в това, което знае, и измисляха истории, подхранващи безумието.

Да минеш покрай къщата на лудите беше белег за съзряване, бунт срещу страха владеещ разума. Всеки минал по улицата, за да възвеличи своя героизъм, допълваше историята и говореше много за разни необичайни неща. Неминуемо се сблъсквахте с такива, които са били замеряни с камъни, на които краката са били връзвани с въжета, които не са могли да дишат, докато минават край къщата, губели съзнание, а като дойдели на себе си, побягвали. Тъй като никой не искаше да живее в съседство с къщата на лудите, къщите отляво и отдясно по протежение на цялата улица с времето опустяха.

Вече учех в гимназията. Брадата ми набоде и се готвеше да поникне, външността и възрастта ми очакваха моя отговор. Исках да мина покрай къщата на лудите, да унищожа източника на всичките си страхове и да стана собственик на съчинена от мен история. Когато сте израснали в такъв квартал, навикът да отлагате за по-късно се превръща в част от характера ви. Докато се готвех днес-утре да мина покрай къщата на лудите, мина година. Но не можеше да продължава повече, този ден така или иначе, трябваше да настъпи. Всичките ми страхове сякаш изчезнаха и емоциите, които ме караха да се чувствам неловко, излязоха на светло. Веднъж, когато не го планирах и не се чувствах готов, краката ми се запътиха към улицата и разумът ми се упъти след тях. Направих рязка маневра, завих към ъгъла и се насочих към лудницата. Чувствах как целият квартал ми диша във врата и ме наблюдава иззад щорите. Колкото повече наближавах къщата на лудите, толкова по-тихо ставаше и започнах да чувам ударите на сърето си. В крачките ми беше детството и приближавайки къщата, аз се превръщах в голям човек. Стигнах до предната част на къщата. Краката ми спряха, преди да им кажа „стоп“. Ехото на тишината звучеше в ушите ми.

Звучеше под акомпанимента на тракането на зъбите ми. Стоях пред къщата, чаках да ми се случи нещо, взирах се в дълбочината на улицата и нямах сила да обърна глава по посока на къщата. Макар да знаех, че повечето истории, които разказваха за къщата на лудите, бяха лъжа, вярата в лъжата придава на хората увереност. Мълчаливо обърнах поглед. Градинска стена от дъски, консервени тенекии и найлонови торби скриваше от погледа ми едноетажната барака. Вътрешната част на градината надничаше през здраво закрепените тенекии. Всъщност, на мен ми трябваше да мина по улицата и после да разкажа историята, която си бях намислил. Фокусирах се върху целта и опитах да разгледам къщата между тенекиите. Над градината се носеше тих аромат. Отразените върху щорите сенки показваха, че вътре живеят хора. Както винаги, присвих едно око и почнах да си избирам цел. Даже птици не пееха на покрива на къщата и вятърът някак си безшумно изчезваше, след като погали върховете на клоните, които докосне. Тишината беше нарушена от дълбок глас:
- Имаш ли една цигара?

Притвореното ми око се отвори, страхът предизвика тръпки по тялото ми, в душата ми отекна ехо от гърмовния глас. Между тенекиите ме гледаше някаква едра глава с вежди, надвиснали над зелени очи. Бях заклещен към оградата от тенекии и не можех да се измъкна. Идващият от дълбините глас ме дърпаше към себе си. Гледаше ме със зелени очи и поднесе пръсти към устните си:
- Имаш ли цигари?

През пролуките виждах само веждите и очите, но пред мен вероятно стоеше зеленоок великан. Не подсилих стаената в гласните ми струни свенливост:
- Аз не пуша...
- Как се казваш?

Трябваше да бягам, но си стоях там. Отговора ми го изядоха слюнчестите жлези и не можах да си произнеса името.
- Нямаш ли име? Аз се казвам Вейсел.
- Много ми е приятно.

Втренчените в мен зелени очи внезапно почервеняха придружени от гръмогласен смях.
- Е, тогава и на мен ми е много приятно...

Никой в квартала нямаше да ми повярва, че съм водил разговор с някого от къщата на лудите. Вейсел говореше гръмко и гръмко се смееше. Изреченията му бяха разумни, но в смеха му имаше безумие.
- Ако не избягаш, ще дойда при теб; ти не може да влезеш тук, никой не може.
- Добре, няма да избягам.

Дървената врата се отвори със скърцане и аз очаквах от нея да излезе великан. Вейсел първо протегна глава навън и огледа улицата. Пред мен застана тяло на ученик, а не великан. Макар да беше над трийсет, веждите скриваха остротата на лицето му. Бях по-висок от него и потните ми мустаци бяха по-гъсти от неговите. И все пак, безпокойството ми не изчезна – нали това беше един от къщата на лудите. Бях смаян, че е толкова дребен, струваше ми се, че за да ме погледне в очите, сякаше се покатерваше върху нещо.
- За пръв път някой не бяга от мен. Дай да седнем на тротоара.

Тихомълком спазвайки дистанция, аз седнах на ръба на бордюра.
- За пръв път те виждам, никога не си минавал. Ако беше минавал, задължително щях да те видя.
- Наистина?
- Да, познавам по физиономия всички, които минават.

За да не построя някоя неправилна фраза, аз съставях къси изречения. Той явно усети безпокойството ми, защото протегна ръка:
- И на мен ми е много приятно.

Така се запознах с лудия Вейсел. Излъгах всички и си измислих история, която ги лиши от дар слово и от дъх. В ден и час, посочени от Вейсел, сядахме на бордюра и бъбрехме. Срещите ни имаха няколко правила – да не питам колко хора живеят в къщата, да не изразявам желание да вляза в градината, да не търся причината за лудостта му. Опитите ми да опозная Вейсел и мисълта, че всичко, за което си говорим, ще остане между нас, придаваше на нашата искреност дълбок смисъл. Като се върнех в къщи, аз се опитвах да запиша онова, което ми говореше, строях разказа си под откраднато от Еразъм заглавие, „Възхвала на лудостта“ . Говореше за домашните си – за братята и майка си – повърхностно, но обичаше да говори за своята лудост. Единственото, което искаше от мен, беше пакет цигари и да го слушам какво говори. Колкото повече укрепваше нашата искреност, толкова повече съвестта ме измъчваше и аз му казах, че съм започнал да си записвам разказите му. Тревистозелените му очи светнаха, все едно са видели слънцето:
- Ти писател ли си?
- Не, не съм, но искам да стана.
- В такъв случай, Аллах те е изпратил при мен.
- Не те разбрах...
- Аз не мога да чета и пиша. Ако те помоля нещо, ще го направиш ли?

Макар всички останали молби на Вейсел до този момент да бяха в пределите на разумното, аз почнах да нервнича, по-точно се изплаших, когато той заряза разказите за лудостта си.
- Какво трябва да напиша?
- Писмо, любовно писмо.
- Любовно писмо?
- Да.
- До кого?
- Живее над пощата, казва се Айла.
- Ти нали не излизаш навън? Как я видя?

С Вейсел се познавахме вече три месеца и никога не бях го виждал да отива по-далеч от тротоара, на който се срещахме.
- Веднъж в седмицата ходя до пощата, за да тегля и внасям пари. Тя се казва Айла, живее със семейството си.

С получената от Вейсел информация отидох да проверя адреса и човека. Действително ли тази Айла съществувше? Ако щях да пиша писма до герой, измислен от въображението на лудия Вейсел, трябваше да го знам. Цялата информация се оказа вярна, Айла беше дъщеря на началника на пощата, на около двайсет и пет, завършила гимназия. Ако всички, които влизаха и излизаха от къщата, бяха членове на семейството ѝ, тя имаше двама по-големи братя и една по-малка сестра в прогимназията. Започнах да пиша писмо, но не знаех за какво ще послужи и как ще бъде предадено на Айла. Написах любовно писмо, в което се разказваше как Вейсел я е видял за пръв път в пощата. Когато Вейсел, който беше неграмотен, взе в ръка листа, очите му се напълниха със сълзи, все едно прочете написаното.

Писмата се трупаха. Вейсел ме караше да пиша по едно любовно писмо на седмица. Аз ги слагах в пликове, той ги вземаше и отнасяше в къщата, и никога не успях да разбера какво се опитва да направи.
- Малко остана, съвсем малко.
- До какво остана съвсем малко?

Написах още едно писмо. В деня и часа, посочен от Вейсел, аз го чаках на тротоара. Той никога не закъсняваше, отваряше дървената портичка и сядаше на тротоара. Аз не можех да влизам в градината, между нас имаше устна договорка.

Минаха три месеца. От лудия Вейсел нямаше никакви новини.

Не знаех кого да попитам, от кого да науча нещо. Опитвах се да наблюдавам къщата, да различа Вейсел сред сенките върху щората на прозореца, в обичайния час на срещите ни сядах на тротоара и чаках. Така силно ми се искаше да отворя дървената портичка и да вляза в градината, но бях дал дума и не можех да вляза. След известно време престанах да минавам оттам, забравих, че пишех за лудостта на Вейсел.

Заобиколих улица Балчик, спуснах се по стръмната улица и се прибрах вкъщи. На вратата висеше писмо, сякаш чакаше завръщането ми. Под „подател“ беше посочена Болницата за психични и нервни заболявания в Анкара. С вълнение и страх отворих писмото.

„Скъпи приятелю, аз съм Вейсел. Надявам се, че си добре. Това писмо го пише един приятел тук – седи до мен, аз му говоря и той пише. Отдавна не сме разговаряли; няма значение какво стана с мен, но аз усещам всеки път, когято минаваш по улицата. Не ме питай как се оказах тук, събрах написаните от теб писма, после отидох в пощата и ги дадох всичките на Айла. Какво стана след това не помня – шум, звуци на плач, някой почна да ме бие. После ме докараха тук. Скъпи приятелю, имам една молба към теб. Можеш ли да напишеш продължение на писмата? За да мога да изляза оттук, да се оправя, имам нужда от тях.

С уважение, Вейсел“.

Едното ми предположение- Иляс, водя се от това, когато шефа на полицията изгони Мехмет, нали му показа снимки как Иляс предава досието на Мехмет, а досието на Тахир пак го е изнесъл той давайки го на Бехнам, а той може да го е накарал да следи Тахир.
А Гюнюл, нали накрая Тахир каза да останат в кабинета във фирмата, когато разбра, че тя ще си даде акциите на Бехнам. Тя е най-страхлива в случая...