Разказвам ви цялата история изключително съкратена. Като нейна приятелка малко след началото на взаимоотношенията им аз разбрах, че не са един за друг и ще имат проблеми, посъветвах я да не се занимава, тя сама избра да продължи. За мен в едни хубав и чисти взаимоотношения нямат място следенето, необузданата ревност, поставянето на ултиматом, манията за контрол, обидите, унижението и налагането на егото. И тя го знае, осъзнава го, но пак само чака той да й покаже мило отношение, да я потърси малко по-настоятелно когато осъзнае, че я губи и тя вече готова клъвнала въдицата. И точно след няколко дни пак изпада в същото положение. Много е лошо, че тя е и дете на разведени родители с втори бракове и деца от тях и никога не са се интересували как е, жива ли е, здрава ли е, добре ли е. Дори сега като си говорим тя ми казва, че и да се изнесе от там няма къде да отиде. С тази липса на родителски контрол и никакви близки и приятели, тя е могла да тръгне по толкова грешен път с наркотици, алкохол, проституция и какво ли още не, а тя е пораснала в едно разумно, работливо младо момиче без никакви лоши пороци, изключително съвестна и чувствителна, винаги усмихната и готова да ти помогне. Просто жал ме е и някак си не мога да й кажа ''ами хайде като си решила да си трошиш главата оправяй се, не ме търси повече, казала съм ти мнението си хиляда пъти, чао"
За времето в което сме приятелки съм я запознала с едни от най-близките ми приятели, те разбира се останаха с много хубави впечатления от нея, както и тя от тях, но като е зациклила в това положение в личен план и нищо не се предприема да направи. Никога не съм била настъпателна и не съм й натяквала мнението си, винаги тя ме е търсила за да сподели и да се оплаче, аз освен да изкажа мнението си очевидно нищо друго не мога да направя.
Дайте съвет как да постъпя, мога ли въобще да помогна в такава ситуация, има ли друга гледна точка въобще? Благодаря ви!