Имах точно такава в/ка в гимназията - първа голяма любов, първи планове за съвместно бъдеще, деца, сватба и т.н. След 2рата година обаче, човекът започна да се държи много кофти с мен, но аз не прекъсвах в/ката. Осъзнавах, че не трябва да го търпя, че трябва да си тръгна, виждах всичките му недостатъци, но останах. Позволих си да ме унижават. Защо? Поради много причини - страх от самота, страх,че никой няма да ме обича такава, каквато съм. Надежда, че този човек ще се промени, че ако давам още и още любов ще ми отвърнат със същото. Нали уж "каквото почукало, такова се обадило" - ама не винаги. 
Вярвах, че грешката е винаги в мен, такава съм - все изпитвам вина за нещо. Може би детството ми е изиграло роля за това...Както и да е, той скъса с мен, аз пак страдах - за някакъв келеш (хем си знаех и тогава, че е такъв). Но го преживях. Появи се друг човек и разбрах, че мога да бъда обичана, че си струвам. 
) хич не съм му по вкуса. И се заинатих да им доказвам, че слънцето не изгрява оттам, откъдето си мислят. След като се появи скъпият, вече нищо не ме задържаше и съответно с гръм и трясък си тръгнах. Та така. Повече по собствено желание в подобна история не съм се набутвала, изтощаващо е.
, но поне знам защо го правя. Препоръчани теми
