8 години....делиш хляба си с един човек, сигурно е нормално да боли, щом няма непоносимост и бой дет се казва... 8 години и едно дете......Плача и в момента, но не знам какво да направя. Страх ме е от самотата, ще ми липсва, опитвам се да мисля за другите неща, за това защо не върви, за това,че не го приемам като мъж за секс. Затова,че не успях да променя нищо. Боли го много, ще е не 50 м от нас, и мен ме боли, боли ме за спомените, за миговете с бебето, но си мисля, но се опитвам да разделя носталгията от чувствата. Не искам само заради носталгия да напраи мгрешка да се съберем отново, за да попаднем в същия водовъртеж......Обича ме, а аз него?? Мисля че това което изпитвам е една силна привързност като към брат, привързаност към човека, който ми е бил най-близък последните 8 години, с когото отгледахме дете.....Въпреки цялата болка и мъка, седях до него, гледах го днес, държахем си ръцете, ревях, той ми се усмихва мило и ме успокоява, но не изпитах и гра мжелание за секс. Опитах се да поровя в себе си и да видя на финала дали няма да усетя нещото, което копнея да изпитам към него,за да не се налага да разтурим така живота си:(( Но не......Говорихме,че времето ще покаже.....дано успея да започна да го възприемам като мъж,а не като близък приятел и съквартирант. Затова сме и убедени,че раздяла трябва да има... а дали ще е временна..........никой не знае. Страх ме е от самотата, започвам да се самосъжалявам, нормално е в този момент.....Психолозите сравянват раздялата със смъртта почти, когато се огледаш и видиш 'малките неща, които правеше някой друг, но него вече го няма".............Когато се прибираш и е тъмно вкъщи и пиеш кафе сама......Това споделих и с терапевта ми и той направи тази аналогия, но колкото и да знам, че болката ще е нормално явление дори ако раздялата ни е правилна, ми е трудно да се справям с чувствата. Явно трябва време...