🎥 Всичко за филмите: Гледах! Искам да споделя! Ревюта, премиери, новини...LXII 🎬

накрая детето ли е бутнало мъжа?

Може би трябва да започна с няколко уговорки:
- Не съм чела книгата.
- Не съм гледала другите филми на Лантимос, но зная кой е и спецификата на филмите му.
- Не си падам по крайния модернизъм, но винаги съм готова да дам шанс на различното, стига да има с какво да  ме докосне.
Гледах филма заради Мaрк Ръфало и Уилем Дефо. Ема Стоун сама по себе си не може да ме накара да гледам нещо, по-скоро би ме отказала... Просто не е моята актриса. Това обаче не означава , че я омаловажавам. Мисля, че ролята ѝ в този филм, вероятно е била  риск и предизвикателство за нея. Нещо като експеримент главно във физическия аспект на изпълнението ѝ. И нямам предвид сексуалните сцени , а като общ физически облик и начина по който се движи, и държи Бела. Като цяло обаче, не бих казала че съм много впечатлена, за жалост.
Какво да кажа!? Филмът разчита на хиперболата и гротеската, на шока за да въздейства на зрителя. През цялото действие и визия преминава една упорита нишка на умишлена естетизация на грозното, болното, уродливото. Което влиза във фрапиращ контраст с красивите картини , дрехи, пейзажи....   За мен – твърде много форма, за сметка на съдържание...  Точно както многократно казва доктор Бог – „Да оставим настрана емоциите, в името на науката!“, режисьорът е прекалено отстранен (за моя зрителски вкус; знам че за постмодернизма това е типично...), персонажите са ми прекалено стилизирани, за да ме докоснат емоционално...
Филмовата история безспорно поставя важни теми и буди размисъл. Дори не мисля че е нужно да ги формулирам, защото мисля че всеки гледал филма е наясно с тях.  Това което ми направи впечатление е колко откровени са „цитатите“/препратки на Мери Шели („Франкенщайн“), Ал. Беляев („Главата на професор Доуел“), Гьоте („Фауст“), та дори и едно търсено подобие с „Джейн Еър“ на  Ш. Бронте. Проблемът ми е, че всеки от цитираните творци , формулира и разнищва въпросните теми по-задълбочено и с повече човечност... Аз съм твърд поддръжник на тезата, че и в живота, и в изкуството Мярата е мноооого важна. А поради формалната специфика на филма, в него много неща са в твърде голямо количество – много ексцентричност, много абстрактна болка, много грозота, много секс, много заимствание от други автори, много клишета... И също вярвам, че доброто изкуство трябва да буди съпричастност, да учи и да предизвиква катарзис у зрителя. В този смисъл, филмът се оказа разочарование за мен. Защото не събуди никакви екстремни чувтва в мен . Имах някакви очаквания... че ще бъде впечатляващ по свой особен начин, но нито ме разтърси, нито ме отблъсна , нито ме разплака.  За сметка на това пък, затвърди едно мое убеждение – Добрият актьор си е добър актьор, дори когато играе в не дотам добър филм. Но и най-добрият актьор на света не може да спаси един филм, ако е със сериозни дефицити.
Не обичам да подценявам интелигентността на творците, затова не ми се иска да мисля, че посланието на филма се изчерпва с очевидния краен феминизъм на разказването.  Също се надявам, че зад клишираните, плоски, гротескни и клиширани мъжки персонажи, е скрито и едно закачливо и иронично намигване към зрителя, да не приема всичко за чиста монета... Но незнам доколко е реалистично да очаквам масовата публика да  усети и разбере това. То и като се замисля, филмът въобще не е за масовата публика!?  
Има една находка във филма и това е образът на Дънкан Уедърбърн (Марк Ръфало)! Той е еманация на неспособността на Човека да се справи със свободата си ... Сещате ли се как увещаваше Бела да напусне клетката си. Да черпи с пълни шепи от живота, да бъде свободна.... И естествено се надяваше да се насладят заедно на нейната и неговата свобода без всякакви зъдръжки... Е, той полудя от безсилие и неспособност да надскочи сам себе си... затъна в дребния си егоизъм и злост.... Не мисля, че Бела стана по-щастлива на финала, вече напълно еманципирана и интелектуално пораснала.  Мисля че от края на 19 век и до днес човечеството се лута из дебрите на модерното и бленуваната свобода на индивида... Задоволяваме все повече потребности, имаме все повече неща, но нито сме по-щастливи, нито сме по-свободни .  Вътре в себе си винаги търсим нещо, към което да се прилепим, прислоним, някой който да ни води... Самата Бела, за жалост е образ символ на много жени от миналото и днес, които считат че  липсата на чувства дава  свобода. И че това е единственото от което се нуждаят. Бела отбеляза забележителен интелектуален напредък, но по отношение на емоциите си остана доста инфантилна и прагматична. Мъжете около нея си останаха просто инструмент – носещ ѝ сигурност, оцеляване, удоволствие, опит, знания.... На това се базираше и привързаността ѝ към създателя ѝ.
Не съм от хората които държат винаги да поставят нещата и хората в иерархия, но след финала сериозно се замислих – кой всъщност беше най-големият злодей ? Дънкан, съпругът на удавницата или лудият учен?  Великолепният Дефо направи персонажа си толкова подходящ за съчувствие..., но все пак за мен неговите избори са най-чудовищни! А всъщност може би зърното на истинското зло идва от фанатичния му баща. Страховита е темата за това което един сбъркан родител може да причини на детето си и то  с „най-добри намерения“!!!
Като цяло за мен тежките теми за „женския въпрос“ олекват поради пародийния характер на филма.