ЧААТАЙ УЛУСОЙ ❤️ Вдъхновение, талант и чар ❤️ Проекти, колеги, приятели - Тема 13

Това стихче е за един приятел, който преди дни навърши 50 години.



Емоциите са нещото което искаме или не искаме движи живота ни. Разумът е това което ги управлява. Опитвам да владея своите, като ги превръщам в любителски разказчета.
Ето едно за екскурзията до Девин заедно с няколко снимки на красотата която ни заобикаляше.
За тези, които им дълъг текста, ще споделя с две думи - жива приказка 😀
🌲🌳🌿🌱
Горска приказка край Девин
Когато си мислиш, че отиваш към Девин, но си тръгнал с една банда щури хора и се озоваваш на път през гората, и ти казват - върви. После те водят на някакво мястото, което само местните знаят, но пък то се оказва с невероятно готини гледки и даже си има вратичка към къщичка от приказките.....и така денят ти става истинска приказка
Добре, че някоя мечка от "Къдрокоска и трите мечки" не се появи, иначе си имахме къдрокоси.
И като стана дума за приказка, ще се опитам да я разкажа от начало до край. Не че е важно, но когато нещо докосне сърцето ми, започва един „друг“ вътрешен живот, който създава нов свят. А този свят заслужава да бъде разказан.....
Приказката започна по изгрев слънце и честно казано не обещаваше нищо особено, но само час по-късно се забелязаха първите знаци за „изключителност“.
Със сигурност много хора познават маршрута, по който минава разстоянието от Пловдив до Девин, но не знам колко обръщат внимание на изключителните гледки от двете страни на дългия път. А тези гледки са живият, божествен музей на красотата, който Твореца е създал за всички нас. Зелената пролетна растителност е постлана навсякъде докъдето ти стигат очите и нюансите на цветовете се сменят с всеки метър изминат път. В едно с горските игри на зелени цветове се вижда и огледалната повърхност на водата от река Въча и язовирите по пътя. Огледална синя вода, зелената магия на дърветата, слънчевите лъчи обгърнали утрото и лежерния разговор на хората, с които пътуваш ти дават възможност да потънеш в красотата на заобикалящия те свят и да се насладиш изцяло на магията в която се намираш.
Докато пътуваш през тази магия и се удивляваш от всичко пред и около теб, дори не отчиташ изминатите километри и многото завои. Едно, защото вярваш в уменията на човека зад волана и второ, защото след всеки завой следват нови природни картини.
Спирките за кратка почивка ти дават възможност да усетиш въздуха и аромата на природата толкова дълбоко, че даже вените ти започват да пеят.
Така в удивление и възхита стигнахме на мястото на срещата с останалите от бандата, за да тръгнем малко по-късно към място което само един или двама познаваха. През цялото време си мислех, че това е края на пътуването и на някоя поляна наблизо ще разпънем сергията, ще се започне ядене, пиене и сладки приказки, но неее....Изненадите през този ден предстояха една след друга.
Първо, отново се качихме на колите и след не знам колко време, колко още красиви планински горски картини преминахме, но стигнахме до място където в района се организират офроуд състезания. За това няма какво да разказвам, защото не е моето и не ме впечатлява, но ме впечатлиха чудесните кулинарни изпълнения на една жена (баба на организатора на приказката) която не познавам, но ако някога имам късмета да се запозная, ще целувам ръцете й в опит да докосна сърцето й. Защото само човек с голямо сърце може да приготви закуска за 20 човека и в нея да вложи освен хранителна стойност и любов към непознати хора.
Докато закусвахме с родопските специалитети и градуса на настроението се покачваше, леко и с усмивка тръгнахме по един горски път, който на места беше прорязан с течаща вадичка вода, която нямам идея откъде идваше, но следваше почти целия лъкатушещ път. Нямах представа къде отивам, нито колко горски път има до мястото, но вървях по стъпките на тези пред мен. Обаче така и не разбрах, защото се налагаше някакво напрегнато бързане и лееееко започнах да се изнервям, което водеше до повече умора отколкото пътя предполага. Затова освен заради физическото напрежение, но и заради психическата ми нагласа започнах да изоставам след другите. Опитах се да ги изоставя и да не се забележи, но йок.....краста като мен не може да се скрие. Затова стигнах почти до мястото към което се бяхме насочили, но под самото връхче направо спрях. Така де, на разходка ли съм или на горски маратон?!!!
И докато другите продължаваха към мястото аз се обърнах и поех обратно. Е, сега настъпи моето време за разходка, на почивка, на оглед, на ново удивление и нова възхита. На пътя съм аз, гората и всякакви горски обитатели. Чудно време 😊
Вървейки по горски път, но вече по различен начин успяваш да чуеш гласа на гората. Успяваш да усетиш шумоленето на листата и да запечаташ в ума си всяка тревичка, всеки изгнил пън, който дори и мъртъв помага на горския живот да продължава. Успяваш да отвориш очите на сърцето си и гледайки с физическите очи да видиш всичко онова което ти говори, но без думи. Виждаш цветя прораснали през дънер, виждаш дървесни корени, които излизат над повърхността и образуват прегръдка, виждаш клони, които са се надвесели над по-младо дърво и така образуват защита от бурни ветрове, за да може младото да израсне. Виждаш изсъхнали клони, които са се събрали и все едно правят гнездо или място за прикритие на някое малко животно.
Абе, с едно изречение....виждаш живота на природата в неговия съвършен замисъл!
След известно време бързане от страна на бандата и разходка от моя се събрахме отново на мястото за офроуд състезание. Последва малко почивка и гледане на автомобилните авантюристи и после отново по колите, за да стигнем до ново място, до което ако трябва сега да стигна на 100 % ще се загубя поне 100 пъти.
Излишно е да казвам, че гледките до мястото отново бяха толкова зашеметяващи с красотата си, че започнах да се чудя дали са реални.
Пътят измина отново в чуденки, ах, ох и „виж колко е красиво“. След десетина минути стигнахме до малка къщичка, в която обаче имаше всичко необходимо за хапка, пийка и т.н. Къщичката беше великолепна и толкова атрактивна, че веднага я оприличих на къщичка от приказка и денят на приказен. Мисля, че понататък става ясно какво следваше и мога само да се радвам, че дрехите ми поеха от пушека на барбекюто, гладът ми беше заситен с приготвената от майстори на скарата храна, емоциите и душата ми бяха задоволени от всички усмивки, разговори и безгрижно веселие около мен.
В края на приказката на никой не му се тръгваше на обратно, защото споделеното време заедно беше вълшебно, но последва ново обещание за ново приключение. Това даде нова надежда и нова мечта за всички участници в тази приказка.
И, оооо, пак танцувах....този път пред къщичката на горска фея.
В очакване съм на ново място за танцуване....
Така без да си целял, без да си си представял дори, изживяваш една приказка, но разбираш за нея едва в края й.
А всеки край е ново начало.....
12.05.2024 г.