Майки, отглеждащи деца на партньора

Да се включа и аз в отбора.Та неговата дъщеря е на 15навършини през февруари,а нашата ще ги навърши декември.Живее при нас от 5м за постоянно.Преди това идваше лятото и през ваканциите-живееше на другия край на страната.
  Какво да кажа-не е лесно особено когато са на тази възраст и още повече когато възпитанието до тук е било съвсем различно.Аз съм праволинеен човек обичам я,защото е дъщеря на мъжа ми.не мога да кажа нищо лошо за детето,въпреки,че понякога ме изкарва от нерви ама тя и моята го прави и то доста по-често.Не ги деля,те го знаят казах им,че и двете са мои дъщери от деня в който Вики живее при нас.
 Лошото е,че след делото за родителските права/това е цяла одисея/тя отказва всякъкъв контакт с майка си и това започва да се превръща в повод за постоянен комфликт между мен, нея и баща и.
 Само едно искам да кажа на всички ви:Тези деца се нуждаят от ВАШАТА любов не по-малко от вашите собствени.Те нямат вина,че родителите им някъде са сбъркали.Не ги карайте да се чувстват излишни или хора второ качество-поне аз така разбирам нещата.Когато са малки е по-лесно.Никога няма да забравя как на три години Вики обяснябаше на баща си,че има две мами и адски се дразнеше,когато и казвахме,че Маги-моята дъщеря не може и тя да бъде дъщеря на нейната майка.

Здравейте,

Поклон за тези думи, prinzesata:


 

Напълно споделям, че колкото е по-голямо, толкова по-трудно се намира път към изстрадалото сърчице на "другото" дете/деца! С много любов всичко се постига! 

Поздрави! 

 Съгласна съм и с двама ви, но по някога имам чувсвтото че всичко ми се изплъзва от ръцете. Но надеждата, че един ден ще имам здраво и сплотено семейство ( като включвам и доведения син) ме крепи да продължавам напред и да му показвам , че все пак сега ние сме неговото семейство. Все пак се надявам , че усилията ми един ден ще бъдат удовлетволени, а не хвърлени на боклука......

О... аз едва сега видях, че има такава тема и в този форум.
Мисля си, дали да ги сбера двете в едно, но поне за сега ще ги оставя да са така както са.

Сега, да се включа в кюпа.

Разведена мама съм на 2 деца. Оливер е на 6 години, а бебата Неа навърши 2 преди няколко седмици.
Миналото лято на пясъчника в двора се запознах с един самотен татко на (сега вече) 3 годишно момченце. Кое как стана няма да пиша, но от месец и половина всички живеем под един покрив.
Синът на мъж ми живее с баща си, като в рамките на 14 дни е заедно с майка си 5 дни.
Не бих казала, че не се разбираме (аз и детето де), но не бих казала и, че се разбираме.
То е много сдържано, дори на моменти уплашено. Боли ме да гледам как го подхвърлят от баща на майка през седмицата. При майка си е всяка втора седмица от четвъртък до понеделник, през седмиците когато не е там за уйкенда, е с майка си от четвъртък сутринта до петък сутринта.
Много се тръшка, не ме слуша изобщо. Ако иска нещо и недай бог аз му го подам, го хвръля и иска баща му да му го даде. Много рядко ми позволява аз да се грижа за него, да го гушкам, гъделичкам, общувам с него.
Винаги след поредната визита при майка си е един такъв, просто неузнаваем. Не е детето което замина преди няколко дни. И отново се започва от началото... аз- показвайки, че той е на равно с двете ми деца, той- отначало ревнуваки баща си и мойте 2 хубостника след което пак се сближава с мене... А ето, че пак е дошъл денят за "гостуване" при майката. И така, все едно правим 2 крачки на пред и 3 на зад.

И боли... боже, как боли. Не разбирам защо... обичам ли го това дете толкова, че ме боли, че той не ме приема както бих очаквала? Не знам.

От време на време си мисля, дали не е нещо на ред (на неврологична почва де), или аз съм тази дето е изкуфяла. Много е темпераментен, получава нервни пристъпи (тоест, не знам и аз как да ги наричам) по време на които крещи неистово и блъска, рита, удря (не само мен, но и баща си). Не яде когато му се даде, измисля си, че иска това след което като му се даде каквото иска, си измисля, че иска нещо друго (което пак не яде). Баща му казва, че с времето ще премине (но вече над 8 месеца и си е все едно и също).

Казват, че децата свикват, а аз си мисля, че с тези постоянни ходения при майка му (там има ново братче и още 2 деца от предния брак на мъжа на майката) той не може да свикне. Не разбира, че е обичан, че не трябва да се плаши и дърпа, не може да се отпусне пред мен и да ни даде шанс да сме истинско семейство.

Все пак, не винаги е така. Разбираме се (от време на време). С децата ми нямат проблеми (само дето с малката се счепкват за я играчка, я нещо друго), разбират се и си играят заедно.
Мъж ми се разбира прекрасно с мойте деца, но когато неговото започне с пристъпите си и виждам, че му е тежко.
Неа го нарича тати, тя така и няма никога да опознае истинският си баща (а и той май няма намерение да се запознае добре с дъщеря си).

И аз не ги деля. Винаги говоря за тях като за моите деца, така и ги чувствам. И тримата са мои, бих се борила с нокти и зъби за това, синът на мъжа ми никога да не го вземе (което пък етически е грешно от моя страна, все пак детето има нужда от истинската си майка). Бих се борила за това и тримата да са щастливи, защото това е нещо, което всяко дете заслужава. Бих искала да дам и на тримата здраво и сплотено щастливо семейство, такова каквото не са имали през първите години от живота си... Но пак, някак си чувствам, че "вторият ми син" няма да ми даде тази възможност....

Имате ли някакви идеи за какво може да се строи при тази ситуация?

Здравейте,

Мадам от Финландия , не е лесна вашата ... Но с толкова решимост и любов в сърцето съм сигурен, че ще се справиш.  Малкия ще свикне с новата ситуация и ще се отвори към теб. Дано имаш много силички ...

Стискам палци!   

Всичко се постига с много любов и всеодайност,но това зависи от всички от семейството:bouquet -най вече от биологичните родители на доведеното или завареното дете-доколко те по между си са толерантни

Ей, чак сега я виждам тази тема!


  Има 
  Но само по отношение на големия батко.

  Ние имаме дъщеричка почти на три, която обожава брат си и той нея. Баткото вече не живее при нас, голямо моче е и пое по свой собствен път. Но когато се омъжих за баща му, живяхме повече от три години заедно.
  Не мога да кажа, че не сме имали проблеми, но компромиси сме правили всички страни. Момчето просто излезе много готино и мога да кажа, че днес с него сме приятели. С удоволствие идва вкъщи, излизаме заедно на разходки четиримата и т.н.
  Може би ако беше по - малък и трябваше да вляза в ролята на "майка" нещата нямаше да стоят по този начин. Но от настоящата ситуация не мога да се оплача