ДВАНАДЕСЕТИ клас - 2024/2025 - Началото!

Като си помисля, че има още една година докато заминат, ми е много странно. Ема е готова още сега да тръгне, няма търпение.

Дъщеря ми също няма търпение да замине. Знае (или поне мисли, че знае), че иска това поне от 2 години. В същото време никога не е обичала да ходи на лагер. Имаме познати, на които знам, че мога да разчитам, само 3-4 ч. е разстоянието, но битовизмите по преместване леко ме блокират и ми е непознато да местя живота си. Винаги съм живяла, учила и работила на мястото, където съм родена, близките и приятелите ми винаги са били близо до мен.

Zvanche, аз усещам, че детето ми ще живее в чужбина откакто съм го родила. Той също искаше като коментираните държави бяха Франция, Белгия и Германия. Обаче като отиде в гимназията (немската), каза - оставам си в Бг. И така до този февруари, когато обяви, че иска да учи в чужбина и то в държава, в която най-малко сме очаквали. В процеса на кандидатстване сега има колебания. Децата му влияят именно с информация за дискриминация и тежестта на битието, макар че той може да готви, да чисти и тн., и не се съмнявам, че ще се справи с битовизмите.
'Завиждам' ти, че детето ти е толкова целеустремено и знае какво иска в конкретика.
Споделям и страховете ти. Нашето поколение някак приема нещата завинаги: ще иде там и няма да се върне. Но е факт, че младите не се привързват като нас и нямат проблем да сменят, да се отказват, когато нещо им идва прекалено. В днешно време не е драма да си учил едно, после друго, да сменяш работа през две години и тн.

Днес една приятелка ми прати видео от профила във фейсбук на Ивайло Мирчев. Съдържа словото на ДП на митинг. Отдавна не съм виждала нещо по-мотивиращо за напускане на нашата държава, колкото и да я обичам...

Моите наблюдения за заживяването в чужбина. Извън крайните случаи - "никога няма да се върна в България" и "не мога да живея там", поживелите там май обикновено я докарват до ситуация в, която нито там се чувстват 100% ОК, нито пък видели, че може без нашите минуси, тук пак може да им е 100% добре.
Абе тегаво малко. (май не прозвучах насърчително за притеснените, но да кажа, че имам примери и в кардинални обрати в нагласата).

И аз съм на тази вълна - заля ме като получи миналата седмица потвърждение за прием /ранен в чужбина/. Има още няколко университета, за които тепърва ще кандидатства и са по-желан избор, но ми е ясно че няма връщане. Знае защо отива и има ентусиазъм - аз само приземявам от време на време с въпроси като настаняване и планиране. Ще се справи, сигурна съм, само се надявам да се чувства комфортно и намери добра среда около себе си.

Zvanche, Silver blade радвайте се с децата и бъдете уверени, че всичко ще е наред. 🌸

Захванали сте тема , която е много актуална в нашето семейство в момента . Големият ми син е вече 5 година във Франция . Тази година завършва университет . За тези 5 год многократно си сменя мнението. Говорили сме си за това дали усеща по-различно отношение , защото е чужденец . Казва , че не . Даже напротив - гледат на него като на човек, който един ден ще работи и ще внася данъци . Има много приятели както французи, така и българи. Затова и желанието на брат му да продължи образованието си в чужбина дойде някак естествено . В петък получи потвърждение за прием в един университет . Но ще кандидатства и в друг и когато и там излязат резултатите ще реши къде ще учи . Децата сега са много по-адаптивни от нас . Има много повече информация . Притесненията са за нас родителите .

Дискриминация трудно ще има там, където е шарено - големи градове, общности и прочее. Един от показателите, по които избирахме университетите бяха данните за процент на чуждестранни студенти, друг беше градът да е голям и трето държавите разбира се. Интеграцията на чужденците като местна политика е много показателна и рефлектира и върху чуждестранните студенти - отношение от преподаватели, администрация, намиране на работа.

Анет, май не е въпрос на възраст нагласата.
Плюс стечението на обстоятелствата.
Явно е въпрос на шанс, в какъв балон ще се попадне.

дискриминацията в заплащането според произхода си е факт в много международни корпорации и организации. те затова и наемат хора от по-бедните страни - за да им плащат по-малко. чиста икономика, нищо друго.

Аз съм от хората, които когато става въпрос за близките им, винаги мисля най-страшното. Мъжът ми е по-спокоен и нямам с кого да споделя колко се терзая. Все си мисля как ще се справя да си пазарува, приготвя храна, почиства и в същото време да учи, да излиза с приятели. Притеснявам да не стои гладна, на студено, да няма кой да я прегърне, когато има нужда, като се разболее какво ще прави, като излиза, как ще се прибира вечер сама. Битовизми.
Ясно е, че освен че тя ще се учи да живее самостоятелно и аз ще се уча да не я мисля толкова много.

zvаnchе, ще се оправят. Изпратих моя син с притеснения преди 5 год. в Англия, точно по ковидното време, но се справи прекрасно. Нито е мрънкал, нито нищо. Научи се да си готви, а не можеше, оправи се с всичко. В първите месеци говорехме по час-два по телефона на ден, но тогава беше и изолация, та така или иначе не можеше да контактува с много хора. Само с някои индивиди в общежитието. Те успяват да си намерят "другарчета по съдба" там и да си споделят, помагат си. Втората година излезе на квартира с бивши съученици от гимназията, с които се познаваше оттук и с които си пасват. И до ден днешен продължават да си живеят заедно, макар че завършиха и започнаха работа. Придобиха незаменим опит за справяне в чужда и интернационална обстановка.

Все пак си отдъхнах с облекчение, когато наборката наскоро заяви, че иска тука да остане да учи (беше точно след среща с консултантска фирма за Германия и Швейцария) , подкрепихме я. До този момент беше повече от ясно, че ще последва батко си и ще учи някъде в чужбина, но... си смени решението и остава тук, за да бори една нелека специалност, живот и здраве!

Днес приятелите са на един клик разстояние, и то на видеовръзка.
Като студентка чаках в пощата или на булфона пред общежитието, за да се обадя на нашите...
В много отношения на децата днес им е по-лесно, отколкото на нас.
Като са гладни или нямат време, ще си поръчат храна, ще им донесат продукти от магазина. Само пари да имат, могат да си спестят много битовизми.
Но всеки с неговите страхове.
Моите са как ще се справи да учи на чужд език в силно конкурентна среда.

Изчетох всички мнения и някакси във времето оставах с впечатление, че повечето деца от темата ще остават да учат в България, защото има същите възможности вече. От последните няколко страници обаче ми се струва, че все пак много деца ще отидат зад граница. Браво!

Звънче, аз скоро ще издам наръчник по преместване, по зануляване на живота и отново почване от 0. В това отношение нашият син е железен - успяхме да го научим да се адаптира много бързо и да се справя с всичко. Последното ни преместване беше главна репетиция за него как се започва от купуването на вилица, лъжица и т.н. Това е реалния живот! И всичко това не е екскурзия и няма двупосочен билет след 10 дни! Най-важна е психическата им нагласа и вашата подкрепа! Ако искаш да поговорим, винаги съм насреща!

Ще стихнат емоциите от приема скоро и ще бъдат изместени от много неизвестни, но няма страшно, ще се оправят!

По отношение на подготовката им за настаняване там в общежитията - ние видяхме как изглеждат студентските стаи вече на няколко места, предполагам и там ще са подобни. Тук децата си правят Wishlist в Амазон и дори отсега започват да набавят неща за стаите си. Може да се вижда и от близки и познати, съответно да им се избират и подаръци от тези листи. Ползвайки италианския/немския амазон ще бъде лесно да ги стегнете. Имайте предвид обаче, че наближи ли момента на настаняването, се изкупуват доста нещата и може за нещо да няма наличности в местните магазини. Ако някой има желание, мога да покажа един такъв списък. Приличат ми на бебешките листи, които гледахме преди 18 години, когато ги очаквахме. 😅

Стрес си е заминаването в чужбина, но поне в Европа всичко е на час-два със самолет, това успокоява. Вече има много българи по университетите и това също не прави заминаването драматично като навремето. Тегавко ще е на децата докато свикнат, но ще се оправят, сигурна съм. Пожелавам успех на всички!