Кристалните и индигови деца

Аз съм. Божичко, не ме плашете. аз бях страхотен индивид като малко дете по думите на майка ми. аз лично не си спомням собственото поведение преди да навърша 5, а само случките и чувствата, които тогава съм изпитвала. майка ми често ме наричаше егоист и вярвам, че може би дълбоко в себе си съм била или вероятно съм се променила под влиянието на появата на малкия ми брат. но след тази детска възраст се помня само по един и същи начин- добра, добра и само добра. като дете в началното училище спасявах хора в пожар когато фантазирах, няколко години по-късно бях най-чувствителния човек на земята и съчувствах дълбоко на всички. но поради собствения ми нрав или както повече го чувствах заради средата и отношенията на другите към мен, винаги го потисках и не посмявах да издам никаква емоция на вън. аз бях много спокоен човек. понякога съм се чувствала така, че бомба да пада пред очите ми, аз ни чувах, ни се стрясках. чувствах се различна. определенията за аутист сякаш не се връзват с моя тип на мислене. съгласна съм, че мъничко приличах, но сякаш откривам повече разлики отколкото прилики с тези т.нар. аспергер-тип хора. преди не много дълго време потвърдих на някого, че аз по-скоро се чувствам противоречаща на всички тези симптоми за аутисм и аспергер, колкото и да има един малък процент сред всичките 99 останали лека объркваща прилика. очен контакт имах не само, но и така обичах да се втренчвам в очите на другите и да изследвам всичко в подробности, че напълно ги стряскам и после ми е тежко, понеже те не ме възприемат. разбирам се отлично, виждам се буквално огледално отвън, но се чувствам така сякаш което е за мене от значение да буда себе си просто не се чувствам в състояние да променя. имах пълна представа за правилното общуване и всичко около поведението на съучениците ми, но не съм разваляла общата дисциплина. бях ниска на ръст и очите ми бяха едни такива, които никoй друг нямаше. това важи за света им. иначе външността ми повече ги е стряскала хората около мене, отколкото аз да съм отбягвала. не преди дълго време твърдих една истина за мене, че аз другите виждам и тълкувам добре под кожата чрез интуйция и вчустване, но себе си не успявам да изразя пред околните така добре. чувствах се така, като че ли съм някого груг, и че никoй не ме вижда коя съм, виждат ме противоположно. аз самата често съм се движила в противоположност например спрямо майка ми като дете. Винаги съм имала чувството, че някак си не съм попаднала в правилното тяло за душата, която нося отвътре. Сякаш не се разбират тези двете категории вътре в мен. Душата иска нещо, което тялото, понеже не е получило помоща да се развие, не я допуща. Когато бях малка, много се дразнех от авторитетното отношение на родителите ми, по-специално баща ми и обикновено се противопоставях само заради едното отношение и нищо друго. Исках от тях, например баща ми да седне на колене и да разговаря право в лицето ми като с възрастен и тогава бях готова да го послушам. Но това никога не им го казох направо, защото желаех те сами да го открият и не исках аз да им кажа наготово коя съм. Заради което и до ден днешен никoй не се беше научил да ме познава. Бях страшно миролюбива и виждах всички около мене с красиви очи. Никого не критикувах и омраза не зная какво е да изпитваш. Бях казвала навремето на някого, важен за мене човек, че аз не обичам да отмъщавам. Той се чудеше или не съм сигурна дали вече си спомня за тези мои думи. Аз често се питах защо не съм като другите. Какво е наистина омраза. Не го познавам това чувство. Един човек мога да категоризирам с епитета"неприятен ми е", но истинска омраза никога не съм изпитвала през живота. Аз самата бях много дълбока и супер лесно ранима, но не се обиждах тогава бързо прощавах, ако виждам човека да се променя. Имах някаква чувствителност спрямо родителите ми, но те никога спрямо мен. Някога съм се опитвала да се грижа за по-слаби от съжаление и както съм казвала на мъжа ми, от удоволствие. Просто ми доставя удоволствие и нищо друго. Ако не друго сигурно ще съм ангел. Дори живота си провалих по този начин. От обич такава глупост може да направи човек, заради едно дете, заради съпруг, заради някого другиго и когато твърдя че съм мислила и реагирала така и така заради това и еди това си, просто никoй не ме разбира и не ми вярва защото няма такъв психологически феномен и никoй не мисли като мен за да прозвуча логично. Аз съм се плашила много от това и съм се питала, Божичко, коя съм, защо съм тук и в крайна сметка дори болест каквато и да чета в книгите не оприличавам напълно на мен, сякаш съм една и напълно различна. не приличам дори и на другите, които са различни по начина, които аз самата се познавам и мога да се самойндифицирам. понякога съм се определяла за най-добрия човек на земята(е, не най-добрия, защото има и много по-добри от мен), но в смисъла че се виждам доста емпатична в сравнение с други хора около мен, които виждам преиграни или така прючени от обществото да се държат с висока емоционалност. докато при мен тази емоционалност липсва, но е силно развито самото чувство. разплаквах се често и за всичко. съжалявах всекиго и се депремирах дори за проблемите на другите. често съм преживявала чужди проблеми като свои собствени. казвала съм го и преди, но като цяло тези особености на характера съм ги криела през цялото си детство и решение да изляза наяве и да кажа коя съм се яви един съдбоносен момент от живота ми- отнеха ми първото дете- и аз вече нямах на какво друго да разчитам да ме разбират освен да го кажех. сега съм си с двете по-малки момичета и първото от тях се откроява за различно. така е различно от само себе си, сякаш прилича тъкмо на мен и на никого другиго от различните. търсим му проявите естествено и се съмняваме, че може би е с аутисм. но не зная, защото аз лично съм раздвоена и не напълно сигурна. виждам в нея малко повече, отколкото едно дете с аутисм, като нейна мъжка. децата с аутисм не могат да мислят логично, с което тя въпреки всичко друго, перфектно го прави. и най-интересното, което ме озадачаваше още от времето на бебешката й възраст е, че тя сякаш ме разбираше под кожата. плашеше ме, защото не знаех дали е възможно едно дете да усеща за какво точно си мислех и да отгатва предмета още преди да го бях казала с думи. няколко пъти се повтори и аз всеки път се питах дали не фантазирам. тя е само едно малко дете все пак. но относно възпитанието аз винаги съм била привърженичка на меките идеи. детето се възпитава с доброта, не веднъж съм го казвала. за да измениш характера му към тази посока, трябва да се отнасяш с много доброта, разбиране и справедливост. зная, че родителите ми трябваше да са по-добри към мен, за да ме открият и всичките ми приятели. бях казвала на мъжа ми, че по този критерий може да разбере кой се е отнесъл справедливо спямо мен. всички, които не могат да кажат лошо за мен са тези, които истински са ме познавали, защото аз никога не съм се обърнала с недоверие срещу някой, който се е отнесъл добре е мен. идеята ми е била такава: ако не ми вярваш, ще се обидя и ще направя най-големия ти страх. с две думи имай доверие в детето, ако искаш да не сгреши. ако го наречеш че е направило нещо лошо и то е невинно, самата обида и чувството за обида от липсата на доверие ще го обърне наопаки и ще направи същото, в което несправедливо го обвиняваш и е жалко, защото вината липсва от самото начало, но поради някаква слаба черта на характера си може да се самоунищожи от чувството, че е неразбрано. с други думи това звучи така: не съм никога обирал банката, но понеже ти не искаш да ми повярваш и това ме наранява. за да намаля болката от недоверието, решавам да обера банката за да има квит или да зная че по някакъв начин не е несправедливо към мен. това не съм го срещала в психологията, но не съм сигурна дали има подобно явление, защото не съм широко информирана. но понеже не е четсто срещано сред масата, не мога и да буда разбрана, а си е лично мой начин да реагирам. досега не съм си отговорила на тези странни въпроси защо съм толкова различна, че дори различните с някаква диагноза хора, не са като мен. аз просто си мислех по свой собствен начин още като дете, не съм се чувствала никога по-глупава или неразбираща от другите ами напротив. имам усещането, че съм имала един потенциал, които никога не постигнах и е бил по-голям от другите около мене в средата, която израстнах. Просто от любопитство наминах покрай тази тема и се шокирах. Ако в книгите за аутизма и т.н. никога не се самопознах, този път направо ме улучиха в центъра. Всъщност не бях чувала за тези индигови деца, но тази вечер за първи път се запознах с темата и имам желание да науча повече подробности.

Сетих се и за още неща, които искам да допълня. Като малка се страхувах да порасна. Не исках да порасна, защото не исках да приемам отрицателните черти на възрастните. Исках да си запазя детското, чистото в мен, и някога съм гледала физическото си тяло като непроменено от детството. И в същото време, макар чувствата ми да не бяха зрели и плачех често като дете и имах слабостите на дете, вървях след едно желание за зрялост още тогава. Една случка имах на 18 годишна възраст, когато на влизането на братовчд ми в казармата, ме сложиха в стаята с децата. Това ме пообиди, защото аз обичах да сядам сред възрастните и да слушах техните разговори. Сама никога не посмявах да се изразя и те ме виждаха като едно свито и срамежливо момиченце. Може и да пропуснах нещо важно, което е щяло да ми помогне в развитието, поне за общуването най-вече. А сега, когато седна на едно ниво с мъжа ми, често ми се струва отвътре така сякаш имам много години над него вътрешно, макар отвън да имам просто едно детско лице. Възможно ли е това? Определено на никого не приличам. Нося само бегли черти от родителите ми.

Често се противопоставях на майка ми примерно, но не защото исках да съм лоша, ами просто си мислех че аз се стремя към същата цел, но по различен начин. Има два или три пътя в гората и всичките излизат на едно и също място. Тя чето не ме разбираше и ако се е получило по отрицателен начин е повече заради вредата, която ми е нанесла от самото неразбиране и ми е попречила да мина своя път правилно, докато аз наистина никога не бях мислила да тръгна с лоша идея. Проблема идваше оттам, когато тя вместо да ме разбере си мислеше, че има само един общоприет, класически начин за обществото и не приемаше да шване моите идеи да се стигне до същия добър resultat и да се научех на всички тези неща, но наопаки на общоприетите догми. В крайна сметка исках същото като resultat както и самата тя. Ако се провалих, е не заради друго, а само защото ми липсваше наистина човек който да е бил близо до мене и да ме знаеше отвътре,там където беше различно от това, което околните виждаха само отвън а точно това го премълчавах.

и дъщеря ми трудно заспива .

Какво и кога даваш за вечеря? В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ какао и шоколад след 4 следобед. Лека храна без пикантно за вечеря.
При нас са истерии като искаме да я сложим да спи. Само на 2,5 е а иска да си гледа филмчетата и вилнее цяла вечер, особенно ако има повече хора. Онзи ден до 3 сутринта ни прави на луди а сутрин в 8 е на градина и става без проблем и с усмивка.
От няколко дни имам нова тактика, лягаме на тъмно и й говоря непрекъснато и с патос за какво ли не, не и давам време да реве и мрънка, то и аз едвам си поемам въздух, иначе тя ще вземе думата. Говоря какво ли не, днес ми отне 45 минути без глас останах, но имаше ефект, успокои се и заспа още в 11
нощем се буди ако е потна или и е студено.
Има хомеопатични лекарства които много добре повлияват нощното будене, потърси в гуглата

дано има успех и при вас