ЧААТАЙ УЛУСОЙ-Пълен джентълмен/Tam bir centilmen🧿Сънят на Ешреф/Eşref Rüya🧿Творчество,партньори-19

Казвайте кога почваме да коментираме, че пръстите вече сърбят.
Общата критика си я казах. То май не беше много положителна. Защото хубавото остана за историята и героите.

Да му е честито първото място.



Това съм го писала вчера сутринта. Ама имам и още мисли.
Стартирам с коментарите си, че вече много напират. Да ме извинят тези, които още не са го гледали.
 
Ще нахвърлям малко мисли преди да съм ги забравила.

Очевидно се опитват да ни представят тази “професия” като многопластова. Аз обаче нямам чувството, че изобщо този филм е за жиголото. Не знам как да го напиша и ще си го наричам Чаатай. Мисля, че този филм отново е за душата, за самотата, за това, че и да искаш няма как да избягаш от сърцето си. Ако го направиш ще страдаш.
В тази ситуация Чаатай не успя да избяга от чувствата си и пак страда. Мен ако питате той страдаше още преди да я срещне.

Жиголото е бил едно добро момче, което се е грижело за своята майка и семейство жадувайки за нейната любов и признание. Аз поне останах с впечатлението, че той така и не беше получил нейната любов. Предполагам и затова търсеше вниманието на по-възрастни жени, които също като неговата майка бяха “болни” по един или друг начин. Въпреки предварителното описание на филма, не мисля, че той си играеше с чувствата на тези жени. Не мисля, че ги е залъгвал каква е неговата работа.
Когато Серап беше в болницата той избра да се погрижи за нея и не нарани чувствата ѝ в този момент. Това после повече я ядоса, но трябва винаги да приемаме последствията от взетите решения. За мен Серап беше нееднпластов герой. Тя беше несигурна в отношенията с мъжа си, властна в отношенията със Сайгън и грижовна майка към дъщеря си. Е, аз не бих пратила жиголо при дъщеря си, това ми се стори най-цинично. Защото тези жени правят избор за себе си, но майка да праща жиголо на дъщеря си е и то без тя да знае…. Не.
Серап искаше той да се раздели с Нехир не само от ревност и наранено его, а и защото не искаше за нея същата съдба като своята. Дори тя беше единствената, която опита да ѝ обясни нещо, когато ги завари. Сайгън не направи нищо. Той го прие и това беше. Не се бори за любовта си. Ама то има и друг момент. Ще цитирам един човек хванат в крачка. “Сега ако имах гащи, щях да кажа нещо.” Разказана ми е като истинска реплика, беше от преди ерата на социалните медии та може и да е вярно.
Сайтът страдаше от, това което е оставил в детството, от начина на живот, който водеше, от буйния нрав на брат си, от това, че не избираше любовта, от това, че я избра. Сякаш за него нямаше изход. Освен това, което направи накрая с живота си. Явно беше загърбил абсолютно всичко и се бе променил. Или по-скоро бе освободил затворения в него човек. Вече правеше нещо, което обича. Не бе срещнал любовта, но я видя отново. Финалът беше хем не твърде драматично тъжен, хем не и твърде щастлив. По-скоро беше твърде отворен.

За Нехир и тяхната любов ще продължа после.