Отново за "Първичната рана"

Mac, това е нещо, което решават издателите. И мен много ме очудва защо в толкова малко български книги има библиография отзад. А във всички чужди книги тя задължително присъства, заедмо с различни таблици и приложения.

Ако искаш, ще ти копирам библиографията, която е използвала Верие, пишейки  книгата  си Заедно с книгите, които самата тя препоръчва да бъдат прочетени.

Чудесна тема.
Бях чела много за "Първичната рана", купих си я в последния момент, едвам намерих копие.
Честно да си кажа бях дълбоко разочарована.
Първо да кажа, преводът е прекрасен (чест и почитания на Теа), текстът се чете чудесно, което е много важно.
Разочарованието ми дойде от изумителния, за мен, негативизъм и мизантропия на авторката - също майка на осиновено момиче. Да, разбирам, че е авторката е психолог, ясно ми е, че книгата се базира на нейния опит и работа с осиновени деца и осиновители, но за мен, да разглеждаш нещата едностранно, независимо дали в розови или черни краски е признак на лош професионализъм.
Цялостната основна концепция на книгата:
"Осиновителката най-често приема осиновеното дете на 100 процента, но осиновенето дете, никога не приема осиновителката", за мен е неприемлива. Най-малкото, защото имам пред себе си примера на 3 семейства, чиито осиновени деца вече имат свои деца и съм пряк свидетел на безкрайната им обич и привързаност едни към други.
Другото нещо, което доста ме впечатли, е, че в преобладаващата част на книгата се говори за отношенията майка - дете, бащата е почти изключен.

Да, съгласна съм, че книгата разбива на пух и прах розовите очаквания на осиновители. Така е, но ги заменя с песимизъм и негативизъм, а полза от това никаква, ама никаква.
Трябва да има някакъв баланс... Естествено, че пътя на осиновителите и осиновените няма да е разходка по поляна осеяна са маргаритки, естествено ние ще имаме своите дупки, падания, рани и после белези от раните. Трябва да сме подготвени за това. Но човек не би могъл да се подготви са абсолютно всичко, което го очаква. И по-добре да посрещаме съдбата с отворени сърца, радост и положителни очаквания, отколкото със страх и свити души.

Емоциите ми след като прочетох книгата се развиха по следния начин:
Ужасен страх, тъга, после преоцених нещата, попрочетох и друга литература по въпроса и се поуспокоих. Буквално след 3 дена ни се обадиха от РДСП и с главоломна бързина осиновихме нашето момченце. В момента, в който Никола си стана "моето дете", а това се случи в края на втората седмица от съвмесния ни живот (след една инфарктна ситуация ), ме завладя такова олимпийско спокойствие и "знание", че любовта преодолява всички препятствия, че концепцията на "Първичната рана" ми се видя направо несериозна. Сега даже изпитвам известен яд към авторката, защото страшно се дразня от хора, които виждат живота основно в черно и тук таме сиво.

Мисля, че авторката е умна жена, преживяла доста тъжни моменти със собствената си осиновена дъщеря, но за съжаление не мисля, че ги е преодоляла и това ужасно личи от целия текст.

Категорично не препоръчвам книгата, на хора, които все още не са взели решение да осиновят или не. Така ще се заредят с черни мисли и песимизъм, че едва ли ще направят крачката към най- прекрасното нещо на света - да имаш дете.

Не е нужно да ми пращаш и ти като корнишонко лични, да ми изясняваш, че видиш ли - касае се за мен и  на колко "петъка"  съм...Аз мога да чета и редовете и между тях. И вие се научете, големички сте!
Обаче щом ще си мерим ОСИНОВИТЕЛСКИТЕ АТРИБУТИ, вече наистина ми е неприятно...

Ако не бяхме в публично пространство, как по нашенски бих ви теглила...на простащината, казваше майка ми, отговаряш по просташки - хем ще те разберат!
Ай сполай ви!

въздържах се до сега, но мисля, че това е прекалено

и ти си форумка на "два петъка", всъщност не ти достига време даже се регистрираш

постинга на Fussii ти харесва, една майка , защото е написан от човек, уважаващ себе си и другите

вземи пример тогава...

Какво става тук, момичета?!
Какъв е този спор и размяна на подобни реплики?

А дали, това не е нарочно?!
 

Това е базата за моя коментар.

Нещо по темата ще добавиш ли сега?

Извини ме, Теа, но ще цитирам. Ето така завършва книгата:

***
С написването на тази книга не искам да разубедя обществото да не осиновява деца, а да обогатя познанията по тази тема.
***
Осиновените имат право да осъзнаят собствените си чувства, да признаят съществуването им както и да разговарят с терапевтите, от които търсят помощ, за изоставянето, за загубите, които са преживели.
***
Всяка двойка кандидат-осиновители трябва да бъде информирана за първичната рана и за начина, по който тя ще повлияе на тях самите, на детето им, на биологичната майка на детето. Подготвяйки се да посрещнат в дома си своето дете, те трябва да се замислят върху собствените си загуби – невъзможността да имат свои деца, както и загубите, свързани с развод или смърт. Ако всички тези загуби не са изстрадани, те могат да се чувстват уязвими и да имат защитно поведение спрямо чувството на отхвърленост и загуба, което детето им изпитва.
В този смисъл най-големият подарък, който осиновителите могат да направят на детето си, е да се справят с преживяванията на изоставеност и загуба в живота си (каквито и да са те). Степента, до която са се справили с тези неща ще окаже влияние върху начина, по който се държат във взаимоотношенията с детето си.
***
Давам си сметка, че доста хора биха били много по-спокойни, ако завърша книгата си като обрисувам осиновяването в розови краски и дам едно позитивно послание. Но за съжаление не мога с чиста съвест да направя това. Въпреки, че осиновяването може би е най-добрата алтернатива за децата, които не могат да бъдат отгледани от биологичните си родители, то не е вълшебна приказка, в която „всеки заживява щастливо”. Напротив, то е труден и сложен процес за всички участници. Това трябва да бъде разбрано и съответно да се прояви съответното уважение. Няма място за отричане и тайни.

***
Човек може да направи някого зависим, но не може да го накара насила да го обича и уважава.

Нанси Верие „Първичната рана”


Спомняте ли си тези пасажи и много подобни, с които е изпълнена книгата? Или гнева и отричането, избирателно остави само „лошото”? Ето затова говорим, а не за налагане на мнения. Защото на моменти ви чета и започвам да се съмнявам, че някои от вас са чели книгата от корица до корица…

не разбирам какво става тук и кому са нужни всички тези обиди?????

какво значение има кой на колко петъка е?

и защо една дискусия не може да си остане просто дискусия, с интелигентен спор и изказване на различни мнения...

DarZaMen, няма за какво да те извинявам Много добри цитати си избрала!!!

Не искам и не съм искала да обиждам никого тук върху мен се исипаха куп негативни мнения относно болните ми амбиции които никога не съм имала спрямо детето си смятам че това което досега съм направила и свършила през тези 13 години не е било незряло а трябва да се има предвид че тогава през 1994 г никой не се занимаваше с осиновителите нито имаше литература така че нямате право да скачате и да развявате прочетеното да и аз четох тази книга много неща които ние сме преживяли ги пише вътре много от написаното е апсолютно вярно но този извод може да го направи един човек който живее и е живял поне 10 години с осиновеното си дете и вече може да каже ДА много от писаното е вярно но въпреки това тази книга не ни дава съвети как да постъпваш в дадена ситуация защото всяко дете е ИНДИВИДУАЛНО и вески случай е сам за себе си не искам всички да гракват срещу мен всичко което пиша е мое мнение и никого не задължавам да го приема като даденост или съвет а за това аз как си върша работата на родител си е мой и само мой проблем надявам се да нямате големи проблеми с вашите деца

Смятам, че доста голяма част от негативните мнения  дължат на очевидното тотално разминаване между общоприетото разбиране за осиновяването и неговия ефект върху осиновителите и осиновения и казаното в тази книгата.

Т.е. преди да дискутираме ефекта на книгата върху бъдещите осиновители и семействата, които вече са осиновили трябва да започнем от тяхната мотивация.

Защо искате да осиновите дете? Защо осиновихте дете? Можете ли да бъдете искренни със себе си? А с нас?

Ако се опитаме да разделим хората на групи... аз се сещам за няколко можете да ги довършите ако искате.

Писано е много за мотивите за осиновителите в този форум.  Но най - вече от осиновени. Почти нищо написано няма от бъдещи или настоящи осиновители.

А това никак не е хубаво. Много малко се говори за нашата мотивация. И това често означава, че не сме напълно готови, не сме напълно узряли за тази голяма стъпка. Каквото е ролята на осиновител.

Колко от нас са решили да осиновят само с идеята да помогнат на едно дете? Да му дарят усмивка, бъдеще, щастие, дом? Колко от нас не са сложили в документите си ограничения за произход? Не искаме циганчета... Колко от нас не са махнали райони с предполагаемо "турски" произход? Колко от нас не са поискали деца до една година?

Аз лично съм от тези, които са имали ограничения в документите. Сега не се гордея с това. Но много вода изтече откакто ги подадохме...

Книгата ми помогна да осъзная много неща. Най - вече ми помогна да преболедувам болката от раздялата. И Разочарованието от невъзможността да съм ЕДИНСТВЕН. И най - важен. Родител.

След прочита и започнах много често да се питам защо толкова е трудно да мислим и говорим за среща с биологичните родители?

Същата причина. Искало ми се моето дете да се чувства като ИЗБРАНОТО. Малко или много това само по себе предполага известна признателност и задлъжнялост. Към нас осиновителите. Заради невероятния ни жест.

Също така сякаш това наше решение ни дава някакви допълнителни права върху осиновените деца. И като добавим дългите години на неистова борба за дете, усещането за притежание, собственност е много силно. Често се вкопчваме със зъби и нокти в тях и всяка мисъл за възможна загуба ни ужасява...

Тогава книгата ни ужасява. Защото ни напомня, че рано или късно ще "ЗАГУБИМ" децата си. Каква е причината? Има ли значение? И загуба ли е напускането на дома и започването на самостоятелен живот? И не е ли неизбежно?

А как можем да загубим нещо, което не е наше притежание?

Книгата ми помогна да осъзная разликата. А тя е много важна. НЕ моето дете  е ИЗБРАНО, НИЕ СМЕ ИЗБРАНИ за негови родители.

Ние трябва да сме благодарни, че споделя дните си, усмивките си и бъдещето си с нас.

И ние СМЕ

Прави ми впечатление за изключително ниската търпимост към инакомислещи хора в този форум.
Странно ми е, защото тук би трябвало да присъстват основно осиновители и осиновени - хора, които трябва да приемат различията си даже с много по - голяма лекота.

Но явно не е така...

Бих искал да се върнем към темата. И то без да сме прекалено крайни.

А тя е с какво ви помогна или с какво ви попречи книгата в процеса на осиновяване?

Бях на 20 години когато след гинекологична операция разбрах че два месеца след като се бях омъжила и си мечтаех да имам дете за да бъде щастието ни пълно и живота ни смисъл че НИКОГА НЯМА ДА МОГА ДА ИМАМ ДЕТЕ след което се започнаха първо изследвания и накрая решението да си осиновим дете никога не сме мислили че това дете ще го вземем за да видят хората че и ние имаме дете искахме това дете както и всяка бъдеща майка иска да види рожбата която е носила 9 месеца под сърцето си предимството което вие имате сега е че има психолози и хора които да ви помогнат и разяснят някои основни неща свързани с осиновяването докато ние сами без литература и без психолози поне първите 5 години се справяхме сами ние даже минахме и през въпросите канъв е произхода му и коя е биологичната му майка като междувременно той ходеше по болниците без ние да знаем и след като разбрахме седнахме и разговаряхме с него като го уверихме че след като навърши 18 години ние ще му помогнем да намери тази която го е родила на тази тема в къщи се разговаря съвсем нормално и открито от както той навърши 4 години много неща ни минаха през главите и много още ще минават но едно разбрахме че тези деца са с по специална нагласа към живота и много от нещата които вълнуват осиновените деца другите изобщо не се замислят нашият син е много добър но бушуващету терзания и хормони го промениха въпреки това ние си го обичаме но много ни е трудно

Всяка една от нас носи своите страхове и проблеми с децата си.На някои са повече,на други са по-малко,но всички ние изживяваме болката.Само едно не разбирам,това някакво съревнование за кой какъв осиновител ли е и кой с колко стаж е?Да си добър родител не означава да си със стаж и това вие го знаете прекрасно.Може би е по-добре да се срещнем и да се запознаем първо и тогава да водим тези странни за мен спорове и да хвърляме обиди без да знаем кого обиждаме.

Имам честта да познавам лично някои от вас и по-конкретно DarZaMen   

Мога да ви уверя,че много малко от нас със дълъг стаж притежават нейните качества като родител.Невероятната търпеливост,компетентност и излъчване на истинска майка.Тя е родител на "два петъка",представете си като стане родител на "хиляди петъци"   

Така,че проявете толерантност и запазете добрия тон тук в пространството,а като се видим на срещата можем да поспорим на воля,но очи в очи.

За книгата: Аз съм една от тези които много бързаха да си я купят и прочетат,но стигнах до 45 страница и спрях. Започвам я няколко пъти и все там спирам. Не съм готова да посрещна толкова болка и пред себе си да си призная,че това е истинско и ми се случва.

Oх...корнишонко, не знам дали вече дали наистина не се опитваш да скапеш темата или просто болката те заслепява.

Защо четеш постовете като лично насочени към теб? Хайде помисли! Аз не видях хора сочещи те с пръст, напротив, всеки разказа нещо от живота си, нещо лично, нещо, което не се вади току така на показ. Това оцени ли го или чу само, че не си се справила добре? Никой не би могъл да даде подобна оценка. Не би имал и право.
Хората поискаха да помогнат с каквото могат. Ако, обаче всеки път реагираш така остро и предубедено, нормално е в един момент вълните ни да се разминат сериозно!
Детето си ваше и бъдещето му е ваша отговорност. Дали ние ще пляскаме или ще плюем, няма особено значение нито за него, нито за вас като родители.
Такова отношение аз лично обаче, не видях. По-скоро малко ми се сгади, че извадих на показ личната ми история, а я видях захвърлена в плювалника.

Сигурно ви е било трудно. Аз имам бегло понятие и от старите и от новите методи. Всеки си е минал по пътя, изстрадал си каквото му било писано. Тука хора без опит и драматични съдби по своему, няма.

Да се върнем на книгата.
Магьосника от Оз зададе едни въпроси. Гадни. Гадни са, защото и аз си ги задавах дълго време. И отговорите не ме удовлетворяваха.  И не спрях да си ги задавам, докато не отърсих от себе си последното предубеждение, и последното извинение, и последната заблуда. Ще продължа да си ги задавам.

Ако за някой друг е по-добре и по-правилно да хвърли в коша тази "ужасна" книга и просто да отдаде на детето си цялата възможна любов и подкрепа, нека го стори. Сигурно няма да сгреши. Сърцето е най-добрия съветник.
Други като мен обаче, имат нужда и от книги, и от приятели, с които да поговорят, и от опита на другите, и от конфронтации, и от дискусии...казват, че в спора се раждала истината.