Всеки родител ли обича детето си - клише или вярно твърдение

може и да е крайно изказване, но точно затова, трябва да се мисли, когато създаваме деца
знам, че много от вас, ще дадат 1000 други причини "за", но за мен е основополагаща само една, макар да не съм съгласна, че е морална- финансовото състояние
хора на по 50 правят бебета, все едно ще могат да са активни и продуктивни до 70, за да дадат на децата си старт в живота
бебета правят и в Африка, но не искаме да сме като тях, нали?
всичко това, при равни други условия...

B2022, както е написала и Елора - нюансите са важни. Едно е да не можеш да издържаш едното дете, то да вижда, че ти е трудно финансово и да си дава сметка, че братът/сестрата са били студенти при различни обстоятелства от неговите. Друго е тенденциозно за едното винаги да има, а за другото никога да няма, че даже и подхвърлените трохи да се изкарват несметно богатство. Още повече, че наред с издръжката като студент има и куп други детайли в отношението, които понякога дори не могат да се предадат с думи, но които не са по-малко раняващи.

Да, просто това със студентството се изтъква много редовно и ми е направило впечатление.

Mamagemelar, за доста неща човек не може да си направи сметката, защото има и изненади в този живот. Та и на 20 да станеш родител, не е речено, че ще издържаш децата си до 25 годишни в охолство, без те да работят изобщо.

Това могат да го кажат само хора, вече изгледали студентите си успешно. Другите, на които предстои, как могат да са сигурни, че това ще стане? Чрез попечителски фонд или заделен имот - добре, но на нормална заплата или бизнес? Интересно

Изтъква се, защото е нещо много конкретно и лесно измеримо. И защото има значение дали родителите ти ще те оставят сам да се блъскаш и да живееш бедно, докато в същото време изцяло поемат масрафа на другото си дете. Да опишеш всекидневния тормоз на който си бил подложен - всички дребни жестове, намеци, пренебрежение и тн. е много по-трудно (освен ако не говорим за директни обиди), докато да посочиш, че не си бил подкрепен финансово, когато му е било времето е много по-лесно и разбираемо.

Ние сме с голяма разлика и е ясно, че нуждите ни са били различни с годините, също и много други неща са се променили. Издръжката не е признак на любов, имам приятел с баща пияница, майка му с много сериозно заболяване с телк. Ами.. ясно е, че се оправяше сам от ученик работеше, но майка му е добра жена и имат много топли отношения.

В моя случай е било точно за единия да има, за другия не. Брат ми работеше вече, нашите му плащаха гражданската и ремонтите на колата, докато аз бях ученичка, не съм ходила на уроци по предмети за кандидатстване нито за 7 клас, нито за университет. Като бях в гимназия вече бяхме в ЕС, имаше възможности за обмен на ученици и сравнително достъпни екскурзии и в чужбина, езиковите паралелки поне ни мотивираха да посетим страната, чийто език учим- не.

Но още от много отдавна това е така. Тук сте по-големи от мен, сигурно знаете какво е нинтендо. Нашите купуват на брат ми, а на мен ми се крещи да не му го пипам, че е негово. Ок, малка съм била до такава степен, че да не му е особено интересно с мен. Обаче бива ли да не се намери някакво решение от рода на “айде поиграй малко със сестра ти, малка е, ще й мине мерака бързо и после си играй”. Или нещо подобно. Не, това си е на брат ти, няма да му го докосваш! И куп други такива неща.

Въпросът е, че както б2022 казва, осъзнавам, че за липсата на внимание от нашите съм успяла да стана човек, самостоятелен и да живея сега живот, който искам. Обаче това не компенсира липсата на това да усетиш любов от майка си. Просто има някаква празнина. Утре ако съм родител не знам как ще дам на детето си нещо, което не знам какво е? Не бих искала да съм такава майка, то ако ще съм, по-добре да не съм изобщо.

Аз съм го приела като задължение да финансирам студентството на дъщеря ми. Ако едно дете има капацитет и учи тежка специалност трябва да има финансова подкрепа от родителите си. Сега ако те не могат няма какво да се направи.

Животът поднася всякакви изненади и плановете, особено финансовите, не винаги се осъществяват. Това е ОК. За мен по-важното е човек да успее емоционално да дава еднакво на децата си, а финансовите неща - както дойде. Ако за едното е имало възможност за повече, а за другото по-малко, не е оптимално, но е разбираемо, стига родителите да са направили всичко възможно и като не става, не става. Ако за едното са можели да отделят за училищна екскурзия / студентска издръжка комфортно, но за другото ако отделят, означава неприемливи (повече от разумното) лишения за цялото семейство, решението ще е ясно. Но ако родителите са със сърце и мозък на място, ще съумеят да обяснят и по-важното, да не лишават от ласка и грижа.
Някои от вашите истории поставят нещата в много ясна перспектива, която наистина потвърждава, че не, не всеки родител обича (всяко от) децата си еднакво. Жалко е само, че човек няма как да знае как ще му се стече животът - на теория някои хора може би биха избрали да не стават родители, или да нямат още едно дете, ако знаеха, че няма да са пълноценни емоционално спрямо него.

Да, емоциите не се измерват с издръжката.

В някои случаи е добре човек да се разграничи от роднините си. Да се отдалечи. Но да не страда. Ако изпитва кофти чувства, ако се чувства необичан, неразбран, вечно недоволен. Докога така...? Да не позволи да носи тези чувства в себе си завинаги е добре за самия човек. Да приеме, че родителите му са такива, не подлежат на промяна. А може би наистина това е максимума, който могат да дадат? Защото наистина, учудвам се, че хора на 30+ или 40+ години таят още огорчения от детството и студентството. Някак си това наистина е хубаво да се отработи, да се намери начин животът да продължи по пътя си.

Защото докато ровим само назад, къде остава сегашния ни живот? По-важно е на децата си какво ще дадем. На нас каквото са ни дали - дали, минало е вече.

Ако е да се оплачем инцидентно - да, разбирам го, но да го мислиш всеки ден си е тегаво. Дано не ме разберете погрешно. Просто пожелавам на всички да се щадят сами себе си, каквито и да са им роднините.

Само да не забравяме. че пишат хора със себепристрастна преценка. Всеки може да обвини друг за проблемите си.
Аз също имам 2 различни деца. Не оставям ситуацията да се стигне до съревнование . Наблюдавам Помагаме и на двете.
И пак казвам имаме възможност за да агираме. Можеше обаче да сме в екзистенциални проблеми и да нямаме. Тогава разбира се ще сме виновни за недостатъците и на едното и на другото. Защото разбира се и двете един ден ще целят хубав живот за себе си.

Б2022, съгласна съм с последното ти мнение. Темата е отворена тук, коментираме. Сега не си представяйте, че ежедневно мисля това и страдам. Било ми е тежко и на моменти понякога пак ми става. Ама опитвам да приема ситуацията, майка ми няма да се промени, обич не съм получила 32 години, сега не очаквам да получа.

Не ми е темата на деня всеки ден, живея пълноценен живот, имам си семейство - мъжа ми. Но ето, като стане въпрос и изплуват спомените.

Включвам се пояснението, че в "чашафа" коментирам само емоционалното си възприятие.
Аз разбирам на рационално равнище, че моите родители най-вероятно не са можели да ми предложат тази лелеяна издръжка. И не искам някакси някаква компенсация.
Това, което ме боли, е че след развода аз вече не бях приоритет на никой от тях. Хора, дори за бала ми всичките пари, които ми трябваха, дойдоха от един спестовен влог, който баба и дядо са направили, като съм се родила. И майка ми и баща ми просто изключиха за моето съществуване и се опитваха да се оправят някакси...

Мисълта за братята ми беше друга. Имаше грижа...
Аз съм си била самостоятелна винаги и явно това беше много удобно допълнително да забравят, че съм дете. Единствените хора, които ги беше грижа за мен бяха бабите - едната на майка ми ме гледаше активно, общуваше с мен, обичаше ме, даваше ми крила. Другата - на баща ми, като отидех при нея ме глезеше и ми обръщаше внимание, говореше с мен, но в погледа ѝ винаги имаше една мъка и тъга за мен. Сякаш те разбираха мъката ми... Само те.

И не, не се събуждам всяка сутрин с мисълта колко съм горка, ощетена и колко е несправедлив света.
Работя върху себе си. Работя всичкият този катран да стои там в миналото и да не трови живота ми в момента.
Просто темата е такава и затова и този аспект коментирам.

А тази история на hechicera_ вече започва да ми звучи като ... не ме занимавайте с дъртите защото ... не ми се занимава ама те са си виновни и са ми виновни ... ама аз си живея прекрасно, само не ме занимавайте с тях.

CvEtEmOe а проблема не изглежда ли да е в развода ? Много тежко за дете.

И няма нищо лошо в това, човек да се дистанцира от хора, даже родители, които го натоварват емоционално. Рядък и ограничен контакт, или понякога даже никакъв контакт, може да помогне на човека да се съхрани умствено и емоционално, да работи над травмите си, за да бъде пълноценно същество, и ако реши да се възпроизвежда, да е по-добър родител.

аз пак за издръжката....
още в предния пост казах, че при равни други условия/ децата са обичани и обгрижвани еднакво/, би трябвало и издръжката да е еднаква, и да си направят сметката родителите, дали ще правят възможно еднакво за двете деца
защото, още преди да сме го заченали това дете, се знае, то докога ще е на наша задължителна издръжка


100% !
има специалности, които не могат да се съвместяват с работа
ако родителите не могат, естественият ход на нещата ще е съвсем друг, за съжаление, дори детето да има нужните качества
и на това, аз му казвам пропилян капацитет
най-доброто, което родителят може да направи за детето си, е да му даде шансове, по-големи и по-обширни, от тези , дадени му на него- така се преодоляват ограниченията на произхода

Каквото било едно време, било. То животът си го връща.
Аз си гледам моите деца, понякога клюкаря за деца на приятелки, въобще новото поколение. Ама и те вече пораснаха, не са деца.
Чувствам се малко съвестно, че не можах да вкарам дъщерята в университет, ама в края на краищата е на 20, да кандидатства където желае, не мога да я водя за ръка, още повече като ми се дърпа.