КГБ = Клуб на Готините Баби - 228

https://www.facebook.com/photo/?fbid=672217215129624&set=a.219216063763077
“Никой...
Вече никой не кърпи чорапи. И ако отидем наистина по-дълбоко в историята, никой от тези под шестдесет не знае какво означава да прекроиш костюм или палто.
Вече никой не си чисти килимите с първия сняг.
Вече никой не бърше касетата на касетофона с троен одеколон.
Никой не изрязва телевизионни програми от съботния вестник и не подчертава интересни програми, които трябва да хване.
Вече никой не изпраща сервилат в колети.
Вече никой не вярва, че най-добрият лек за кашлица е вендуза или компрес с мед през нощта.
Вече никой не окачва цедка на чучура на чайник.
Вече никой не пъха одеяло в плика през дупка в средата.
Никой вече не пере найлонови торбички.
Вече никой не сверява часовника или будилника всяка вечер.
Вече никой не пръска вода от устата си, докато глади панталоните си.
Отдавна никой не мие зъбите си с четка за зъби с естествен косъм. Странно, но бяха най-евтините.
Никой не помни разликата между синя гумичка и червена... Но аз помня! Синята изтрива молива, а червената изтрива мастилото и прави дупки в хартията.
Никой не вярва, че банята трябва да е веднъж седмично...
Вече никой не събира полезни съвети от откъсващи се календари.
Вече никой не ходи във фотостудио, за да направи годишен семеен портрет.
Вече никой не оставя масло в тигана „за следващия път“.
Никой вече не се страхува, че един ден казанчето ще му падне върху главата.
И никой отдавна не е чувал свежи вицове за Щирлиц и Василий Иванович.
Тъжно...
Ние ще бъдем първото поколение, което не оставя следи от себе си. Ние няма да оставим нашите писма. От себе си, от младостта, когато е толкова остро и неразделено, а по-късно разбираш, че си с грешния човек. Няма да оставяме писма за приятели, с които копнеем за незначителни преди дни. Няма да оставим своя почерк, изтъркана, смачкана, сгъната хартия, пликове с адреси, марки, имена на кого и от кого.
Няма да оставяме снимки. Всички те ще изчезнат в електронната суматоха. Дори сега не можем да извадим нашия фотоалбум, все още не можем да пишем на гърба - няма гърбове. Няма къде да напиша, че това съм аз, това е Женя, това е Маша, това сме ние. Няма да оставим лицата си.
Няма да има мемоари, дневници, бележки, писма, снимки от различни години. Няма да има биографии, почерци, всичко, което за някого остава нишка за нас, изчезнало завинаги. Ние първи ще изчезнем безследно.
Здравейте, ера на джаджите, компютрите и социалните мрежи. Успяхте да ни изтриете...
Едно време в детството баба ми каза: „Знаеш ли, щастието идва под различни форми.“ Помислих си... Какви глупости... Щастието... Щастието е когато всичко е перфектно. Всичко. И чак сега, години по-късно, започвам да го разбирам. Щастието не е абсолютно. То е относително.
Щастие е когато не боли.
Щастие... когато децата са здрави.
Щастие... когато има на кого да разкажеш мечтата си.
Щастие... когато има за кого да мислиш сам.
Щастие... когато има кой да мисли за теб.
Щастие... когато има дом, в който искаш да се върнеш.
Щастие... когато има мир в душата.
Щастие... когато децата ти израснат като достойни хора.
Щастие... когато имаш сутрин.
Щастието е просто липсата на нещастие!
Щастието... Всъщност има толкова много... И всички го чакаме и чакаме, без да знаем, че може да е различно.
Щастие за вас, мили мои хора, всичко най-добро! Ние сме последното поколение, което слушаше родителите и първото, което слушаше децата...
Изпратете тези мили думи на онези, които обичате, които уважавате, на които сте благодарни, че сте срещнали по пътя на живота.”

Народе????
Знаеш ли какво става с народа ти, Джингиби, освен че не знае кога си пожертван?
Народът ти се пребори за  Съединението и обяви Независимост.
Народът ти печелеше битки, но губеше войните, заради некадърни политици.
Печелеше битките с много кръв и смразяваща врага смелост.
И точно затова победителите посрещаха победения ти народ  в сърцето на Лондон с думите:
“Свалете знамената! Минава генерал Вазов, героят от Дойран!”
Народът ти създаде компютъра…но в Щатите.
Народът ти стана най-добър футболист в света… но в Испания.
Народът ти изпя най-великите арии… но в Италия.
Народът ти е сред най-добрите в света  по тенис… но в Маями.
Децата на народа ти печелят състезания и олимпиади, навсякъде по света.
Но после народът ти ги гони в чужбина.
Народът ти събира помощи за пострадали от наводнения, взривове и катастрофи.
Но те все не стигат и виновни все няма.
Народът ти се грижи за бездомните кучета,
но забравя за децата с увреждания.
Народът ти събира пари за болно дете.
Народът ти краде парите, събрани за болно дете.
Народът ти купува инвалидна количка за болно дете.
Народът ти краде инвалидната количка на болно дете.
Народът ти псува, когато няма работа. Псува и когато има.
Народът ти не разчита на заплата, разчита на помощи.
Народът ти обича природата, но бетонира плажовете.
Народът ти не харесва как живее,
но всеки път избира политици от едно и също котило.
Но сред народа ти има и много Човеци, Джингиби!
Знаещи, можещи, искащи.
Искат единствено законност, справедливост и всеки да си върши работата.
Но все не се получава,  Джингиби! Все нещо не стига. Не става само с искане и молби!
Апостоле????