Последните пет книги, които прочетох #4

Бях в Хауърт преди 10 години, беше голямо преживяване.

И все пак за да не завършвам толкова зле ще споделя с вас това, което наистина ми хареса:
" Има един ъгъл
от който не те виждам

не е крив
напротив
прав е

и това е
най-страшното."

 И още едничко:
"попитах я
как умират птиците

тя разпери криле
усмихна се и скочи
последвах я
но не разтворих моите

все някой трябваше
да отговори на въпроса".

Четири сестри – четири съдби….

До тук добре, но съм объркана.

„Сестрите Блу“ се предполага да е роман тип драма или съвременна семейна сага за сестринството, но на мен по-скоро ми напомняше на някакъв неинтелигентен (да не кажа – откровено тъп) ситком, представящ уж драматична история, но по повърхностен начин. Това е книга, която не оставя нищо след себе си. Образите са плоски, карикатурни, без дълбочина, събитията – никакви, прекалено измислени, диалозите - безинтересни, в неуспешен опит да изглеждат остроумни и реалистични, но изобщо не са такива.

Романът е пълен с гадости от всякакво естество – от алкохолизъм и наркотични зависимости до тежка ендометриоза, но дори и тези сериозни теми не допринасят за дълбочината на романа, защото такава на практика липсва. Сериозният недостатък според мен е, че авторката пише толкова посредствено , че дори и тази тежка тематика не успява да докосне и развълнува читателя.

А, и да не пропусна да напиша, че и ЛГБТ-линията е застъпена подобаващо силно и на ниво, защото накъде сме без нея в наши дни?

Изобщо нямам думи да изразя колко много не харесах тази книга. За мен тя беше скучна от първата до последната страница.
Изключително съм озадачена от високите ѝ оценки. Някакъв тренд ли е да се възхвалява посредственото писане, посредствената литература и посредствените истории?
Наистина не го разбирам.

С удоволствие се възползвам от новите функционалности на GoodReads и слагам най-ниската възможна оценка - 0,25 с препоръка да не четете тази книга.
Втори кандидат за Златна малинка'2026 след "Живот надалече"

„Книга на безименната акушерка“ е апокалиптичен разказ за света по време на чумна пандемия и след нея. Разказ за един свят, в който миналото изглежда далечно, настоящето – мрачно и безнадеждно, а бъдещето, доколкото изобщо го има – ужасяващо.

Всичко започва с това, че човечеството е поразено от неизвестен на учените вирус, който поразява смъртоносно предимно жените и децата. Поради бързата скорост, с която се разпространява заразата, много скоро на Земята остават живи много малък брой жени и деца. Преобладаващото мнозинство от оцелелите са мъже. В резултат на рязко нарушеното равновесие жените се превръщат в обект на лов. Те биват ловувани като животни, превръщани в сексуални робини, продавани, препродавани и подлагани на всякакви гаври.

Главната героиня е имала късмета да се възстанови след болестта, но дали това е изобщо „късмет“ при положение, че е принудена непрекъснато да бяга, да оцелява и да се крие из опустели градове, пълни с трупове, изоставени автомобили, разграбени магазини и безчинстващи банди от мъже-насилници. В живота „преди“ героинята, чието истинско име остава неизвестно, е работила като акушерка в болница, но в новите реалности професията ѝ изглежда напълно безполезна, тъй като в света след пандемията вече не се раждат живи деца. Въпреки това медицинската ѝ подготовка може да се окаже полезна сред малките общности на оцелели хора..

Дотук с хубавото.

Защото , да, на пръв поглед сюжетът звучи интригуващо и препраща към великолепни антиутопични романи като „Пътят“ на Кормак Маккарти, да кажем.

За съжаление Мег Елисън е далеч от Маккарти. Двамата са просто от различни литературни вселени.

Замисълът на „Книга на безименната акушерка“ е донякъде интересен, но реализацията му е плачевна. Стилът на Мег Елисън е семпъл, изреченията – елементарни. Не отричам, че имаше и интересни моменти, имаше и моменти на пълен криндж, но като цяло историята беше някакъв нескончаем фарс, който въртеше сякаш все една и съща плоча, възпяваща феминизма и колко отвратителни са мъжете.

Главната героиня, както и останалите герои, е повече от безлична като образ. Освен, че ѝ липсваше име, на нея ѝ липсваше още промяна, развитие на характера, надграждане от каквото и да било естество.
Образът ѝ /и не само нейния/ си остана до края плосък и безцветен. НО, разбира се, да не пропусна! Главната героиня е ЛГБТ. Без това обстоятелство, предполагам, нямаше да изобщо да отпечатат тази книга. И друг път съм забелязвала, че в наши дни няма новоиздаден роман без ЛГБТ-персонажи, което отдавна стана изключително дразнещо. Не мисля, че подобни похвати работят в помощ на каузата на ЛГБТ-общността. Дори напротив.

Давам на романа 1,5* като 0,5* е за поощрение! Иначе тази книга си е за 1* откъдето и да я погледна.

Обожавам книгите на Филипа Грегъри, а особено любима ми е поредицата ѝ за Тюдорите!
И „Предателката Болейн“ като част от тази поредица не ме разочарова!

Книгата е един ярък портрет на кървавите и турболентни години от управлението на крал Хенри VIII. Жестоките събитията тук са представени през погледа на Джейн Болейн – лейди Рочфорд. За самата нея като исторически персонаж са запазени доста оскъдни сведения. Знае се, че е била съпруга на Джордж - брата на Ан Болейн и нейна снаха. Бракът ѝ с Джордж е бил бездетен. Дали поради негова предполагаема хомосексуалност или поради неестествено влечение към собствената му сестра Ан, не е известно, но е факт, че този брак не е бил щастлив. Именно на показанията на Джейн Болейн традиционно се приписва фаталната роля в делото за държавна измяна и инцест, което довежда Джордж и Ан Болейн до ешафода през 1536 г.

Като малко момиче Джейн Паркър (след брака – Болейн) е дадена от семейството си като придворна дама в двора на Хенри VIII и е добре обиграна в изкуството на дворцовите интриги и сложните взаимоотношения между различните фамилии, борещи се за благосклонността на краля, за власт и господстващо положение. След обявяване на брака между Хенри VIII и Катерина Арагонска за недействителен на трона е Ан Болейн – „най-щастливата“ кралица, която Англия е имала до момента. Като потвърждение на това животът в двореца е непрекъсната поредица от веселие, балове, танци, най-различни маскаради, живи картини и всевъзможни забавления, имащи за цел да утвърдят положението на новата млада кралица и и да изтикат някъде в ъглите неудобния факт, че Хенри VIII още няма законен наследник на трона от мъжки пол.

Но напрежението около невъзможността на Ан да дари съпруга си със син се превръща в източник на постоянна тревога, интриги между различните фракции, шпионаж, слухове и бързи промени в благосклонността. Всеки шепот, всяка случайна дума, невинна шега или недомлъвка може незабавно да се превърне в смъртна присъда. В тази обстановка на несигурност и безкомпромисни закулисни игри Джейн Болейн се научава умело да оцелява като наблюдава и говори точно толкова, колкото е необходимо… Тя знае, че в двора няма нито един приятел, нито един близък човек, на който може да се довери, защото това е един жесток свят, в който тайните са смъртоносни и никой няма контрол над собствената си съдба. Никой не знае дали след пищната вечеря на кралската трапеза няма да се озове на следващата сутрин окован в Тауър и още по-лошо дали на следващата вечер главата ще е все още на раменете му…

Препоръчвам книгата на любителите на историческите романи на Филипа Грегъри!

„Дейзи Даркър“ е една книга, която е идеална за есента. Действието се развива в края на октомври, сред дъждовните есенни пейзажи на Корнуол, а място на действието е старата къща „Морско стъкло“, която е била свидетел на не малко мрачни тайни на едно на пръв поглед прилично семейство. Това е една къща, която при прилив остава часове откъсната от сушата – напълно в духа на „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи, като самата тази книга се споменава тук като любима книга на една от героините. В центъра на сюжета е събирането на цялото семейство Даркър в нощта на 31-ви октомври, така че и атмосферата на Хелоуин е налице, макар и не особено изразена.
Главната героиня – Дейзи, двете ѝ сестри Роуз и Лили , племенницата ѝ, бащата и майката, както и техен приятел от детство пристигат в „Морско стъкло“, за да отпразнуват юбилейния осемдесети рожден ден на баба им, детската писателка Беатрис Даркър. Този рожден ден е специален не само заради кръглата годишнина, но и защото бабата ще прочете грижливо пазеното си завещание. Дейзи, която от малка има болно сърце, винаги е била любимката на баба си и е най-безкористният човек в семейство Даркър. Всички останали са повече или по-малко заинтересовани да станат наследници на имуществото и с нетърпение очакват завещанието, което след прочитането му ги разочарова, а някои дори проявяват гнева и несъгласието си открито.
Същата нощ, няколко часа след прочитането на завещанието, бабата е намерена мъртва и е очевидно, че това е дело на някого, който се намира в къщата. Но кой би могъл да се разгневи до такава степен, че да отнеме живота на възрастната жена? Отначало изглежда, че това е просто невъзможно, но постепенно, с развитието на сюжета, пред читателя се разкриват нови и нови и все по-мрачни тайни на това семейство. В един момент читателят разбира, че абсолютно всеки от тях може да се окаже убиец, а и започват да се появяват и още трупове… Нощта е дълга, мрачна и зловеща.. Бурята вилнее, а до отлива остават дълги часове…
Съветвам тези, на които им предстои да четат книгата, да не очакват от нея дълбок и заплетен детективски сюжет. Не се опитвайте да събирате парченцата от пъзела на случващите се убийства, а просто се наслаждавайте на историята, защото необичайният край и развръзката ще ви изненадат.

“Сложиха му ново сърце,
в което нея я няма.
Тялото му го отхвърли.”