ЕРКАН МЕРИЧ🌹ХАЗАЛ СУБАШЪ🌹 след 🌹ADINI SEN KOY🌹Нови проекти🌹 Тема № 11

Случва се...
Точно когато си мислиш, че си загубил, животът ти предлага най-големите победи. Понякога се учиш да летиш, докато падаш от скала...

Братята и сестрите от Карабаг... Шест деца, растящи насред гората, страхувайки се от смъртта, но успявайки да се вкопчат в живота: Азизе, Джемо, Зелиха, Фидан, Самет и Балъм. Всеки различен, всеки ранен, но всеки силен. Всъщност те не бяха сами; най-вече те имаха един друг. Да си сам не означава да бъдеш изоставен. Да си сам означава да не чуеш гласа си, да си принуден да се изправиш сам, когато паднеш. Те паднаха, да; но никога не пуснаха ръцете си. Където единият мълчеше, другият говореше; където единият беше уморен, другият предлагаше подкрепа. Докато животът се опитваше да ги унищожи, те се умножаваха, като се държаха един за друг. Ако човек има брат/сестра, с когото може да сподели парче хляб, той не е сам в този живот.


Тези деца, които прекараха живота си в страх от смъртта и загубата, заслужаваха да бъдат щастливи, да се смеят спокойно и най-вече да бъдат част от тълпата завинаги. Те напуснаха това място разрушени, с двама липсващи членове, но се върнаха с един липсващ член в сърцата си и това беше повече от достатъчно. Без страх, без бягство, без криене.
Ако не бяхме родили това дете в гората, щяхме да кажем, че не е наше, господине.
Ако се потопите в историята, докато гледате, споделяйки техните радости и скърби, тогава, когато денят на сбогуването настъпи, нещо от вас също си тръгва. Докато се радвате на щастливия край, вие също така изпитвате тъга за всички герои, с които се сбогувате. Защото „краят“ винаги се усеща недостатъчен. Докато животът продължава, вие продължавате да се чудите какво ще се случи в техния свят.
И така, където казаха „краят“, аз продължих всяко от тях в моята собствена вселена...
Може би един ден ще гледаме сценарий, написан от Азизе.

Азизе: Обременена от тежестта на отговорността, тя беше най-жертвата, потиснатата и безпомощната героиня от самото начало на историята. Тя е героинята, която най-много докосна сърцето ми. Никога няма да забравя дните, в които гладуваше, за да могат братята и сестрите ѝ да си легнат сити. Моментът, в който плачеше за храната, която Дуйгу ѝ даде да занесе вкъщи, все още е гравиран в сърцето ми. Ценя всяка сълза, която безпомощно се стичаше от очите ѝ, и нейната непоколебима позиция, независимо от обстоятелствата. Как е могла да знае, че пътищата, по които е бягала, и годините, които е прекарала в опити да избяга, ще я отведат до Девран като източник на утеха? С писалката, която я е намерила, тя е написала безброй други истории; просто като Азизе. След Яман тя има дъщеря, красива като нея. Името ѝ става Бахар. Съжалението вече не е важно; тя никога не е простила на Явуз. Защото няма прошка за убийството на майка и баща пред шест деца.

Когато две сърца станат едно, дори един хамбар се превръща в дворец, Мелис.

Джемо: Този, когото многократно исках да ударя с чехъла си, за да го върна в съзнание; този, за когото не можех да реша дали е бунтар или просто тийнейджър, Джемо, свирепата вълна на Босфора. Джемо, на когото многократно бяха откъсвани крилата в стремежа му да се научи да лети, учейки се правилния път чрез грешки и връщайки се на място, където можеше свободно да използва крилете си... Въпреки цялата си свирепост, той не е загубил съвестта си, не се е отказал от любовта си. С Мелис той е свободен и щастлив в бащината си къща, независимо от миналото си. Умножил е кошерите си. С течение на времето те са превърнали старата колиба в селска къща с огромна градина и животни. Джемо и Мелис имат близнаци; едно момиче и едно момче, точно като баланса в себе си.

Зелиха: Зелиха, която неволно е причинила началото на края, но е отказала да потисне емоциите си. Въпреки всичко, тя е разбирала най-добре всичките си братя и сестри, винаги се е опитвала да бъде медиатор. С една любов е заличила миналото си, а с друга е изградила бъдещето си. Понякога човек трябва да изпитва болка с най-дълбока вина. След дъщеря си тя е имала син; по молба на Хашмет го кръстили Джевдет. Може би това е бил дълг, който е имал към брат си. След толкова много изключване, Зелиха е станала любимката на Хашмет, дъщерята, която той никога не е имал. Обувките на Юсуф така или иначе винаги са били на покрива. Сега те имат живот, изпълнен със смях, в самостоятелната си къща, която са купили със собствения си труд.

Фидан: От самото начало на историята тя беше един от героите, чиято дързост ме дразнеше най-много; може би защото беше най-„истинската“. Тя беше егоистична, но въпреки егоизма си, винаги беше права. Беше амбициозна; искаше да спечели в града, в който пристигна боса в камион, и успя. Взе медицинско образование. Фактът, че Азизе роди нов живот в онази горска къща, където стана свидетел на смъртта на баща си, определи пътя ѝ: тя стана акушер-гинеколог. Първия си опит придоби по време на второто раждане на сестрите си. Берат, от друга страна, завърши образованието си и стана един от хората, на които Девран имаше най-голямо доверие в бизнес живота си. Сватбата е точно зад ъгъла; ще се женят след двадесет дни.

Балъм и Самет успешно продължиха училищния си живот. Те са в дванадесети клас. Балъм все още не е взела решение, но Самет е решен да стане учител по математика. Той иска да бъде учител като баща си.

Девран и Юсуф: В тази история те се превръщат в героите, проправили пътя за братята и сестрите от Карабаг. Далеч от това просто да стоят до тях, те често ги поставят пред себе си. Азизе и Девран са благословия един за друг. Юсуф, от друга страна, е като брат и за двама им; той носи любов в сърцето на Зелиха, надежда в отчаянието ѝ и другарство в пътуването ѝ.

Животът ги е отгледал всички; Хашмет обаче е отгледан от любовта на внуците си… В града, където са били блъскани, те са се превърнали в семейство с тези, които са ги блъскали. Защото са смятали всички трудности, които са преживели, за благословия на оцеляването и са се придържали здраво един към друг. Те са притежавали изобилие от връзката на любовта, която е липсвала на тези, които са ги блъскали. Ето защо, може би нямаха крила, но никога не бяха сами…

Историята свършва, но героите остават с нас. Мисля, че за един разказвач няма нищо по-значимо от героите, които създава, оставяйки отпечатък в нечий живот. В моята къща „Непотърсени“ ще продължи да се гледа още дълго време. В края на краищата имам седемгодишен син, който прекарва свободното си време в гледане на „Непотърсени“...

Слава Богу за всички герои.
Чудесно е, че всички играчи са там.
Слава Богу за химикалките, които пишат.
Страхотно е, че имаме Джем Ходжа и неговия екип.

Благодаря ви за упорития ви труд и страстта към работата ви.