🧿ЧААТАЙ УЛУСОЙ🧿"EŞREF RÜYA"/"СЪНЯТ НА ЕШРЕФ"🧿Проекти, партньори и приятели🧿Тема-32

Хриси, на първа страница има линкове за всички сериали.
Вътрешен човек/Ичерде, има само с бг аудио, понеже го даваха в България и изтриха всичко с бг. суб.

Този линк е при Нуши и излизат реклами, преди да тръгне.
https://www.nu6i-bg-net.com/browse-vatreshen-chovek-videos-4-date.html

Гери скоро го гледа, ако има нещо по-добро, да носи!

Хриси, намерих го при Ашкъмите с бг. суб.
Ама и там изкачат реклами.

https://askim-bg.com/collection/21/videos/%D0%92%D0%AA%D0%A2%D0%A0%D0%95*ICERDE

Момичета, благодаря ви за всичко, което сте споделили по темата за началото!
Много интересно ми беше да прочета, с какво го свързва всяка от вас.
За мен началото на "Eşref Rüya" беше тийзъра, с песента на Cem Adrian & Hande Mehan – „Sen Benim Şarkılarımsın“.
Още тогава ви споделих колко много ми хареса. Беше като емоционален удар в сърцето. Сякаш нещо ми каза, че това няма да е просто сериал, това  ще е рана, която ще се отвори.
Още първия кадър, в който Ешреф се появи на фона на песента беше кинематографска поезия, визуална метафора на вътрешния свят на Ешреф.
Самотен път, изгубена  звезда и една мисъл...
„Bir yıldız gökte kayıp giderken
Islak bir yolda yalnız yürürken
Bambaşka bir şeyi düşünürken... aklımdasın“
Докато звезда пада на небето,
Докато вървя сам по мокър път,
Докато мисля за нещо съвсем друго… ти си в ума ми.
Ешреф върви сам. Проследяваме стъпките му, погледът му и чуваме гласът на песента, който сякаш идва отвътре, не отвън.
Светът изглежда сив и празен, но пропит с невидимо присъствие.
И моята лична интерпретация:
Това не е просто мъж, който върви. Това е мъж, който носи миналото си на гръб, но изглежда така, сякаш вече не знае дали изобщо иска да стигне някъде.
Дъждът не го притеснява, напротив, той пасва на тишината вътре в него.
А звездата, която пада от небето? Това е сбъднато желание, изгубено преди да бъде осъзнато.
И в този миг, в който уж мисли за нещо съвсем друго, тя се врязва в съзнанието му, неканена, неповикана. Рюя.
Той никога не я е познавал, но тя живее в него.
Имаше прекрасен контраст между външния  и вътрешния свят
Външно- тих, студен, влажен Истанбул.
Вътрешно- eмоционална буря, сдържана до границата на избухване.
Още не познавам Ешреф, но песента ми помага да го разбера.
Музиката не е просто фон, тя е вътрешният монолог на героя, неговата мълчалива изповед, изтъкана от вина, загуба и непрежалена любов.
Думите не са просто поезия, това е Ешреф, който носи Рюя в себе си, дори когато тя още не е реално част от живота му. Тя е предчувствие,  болка, която той опитва да удави в навици, но без успех.
„Geçmiş değil bugün gibi / Yaşıyorum hala seni“
Не си минало – все още те живея.
Това е душевната му реалност- любов, която не е останала.

И после дойде първата ми среща с Нисан/Рюя.

Нисан/Рюя е осветена, но самотна. Роклята и е в червено, огнен и страстин цвят, но на мен ми излъчва едновременно топлина и студ, сърце и разум. Тя държи микрофон, но не крещи, просто пее.
А песента – „Sen Benim Şarkılarımsın“ – е изповед, която не е адресирана към публиката, а към някого конкретен, може би към него.
Ешреф е в мрак, аплодиращ без звук, без усмивка, само с поглед.
Очите му не блестят от възторг, а от вътрешен трус.
Той не е обикновен слушател. Седи в тъмнината, в сянка.
 Музиката, светлината и дистанцията между тях правят този момент по-истински от думи.
Ешреф стои, облечен в черно, а около китките му, студен метал- белезници. Все още не ги виждам, сякаш дори те са замлъкнали от уважение към това, което предстои.
После протяга ръце напред. Не за да се спаси. Не за да се бори. А, за да изпрати една въздушна целувка.
Тя -Рюя, само гледа. Очите и блестят, но не от светлината, а от сълза, която вече е приела поражението. И все пак тя се усмихва. Толкова слабо, че само човек, който я обича, ще го забележи.
Между тях няма разстояние, което да се измери в метри. Между тях стои миналото. И изборите. И времето, което вече не могат да върнат.
А въздушната целувка… тя се задържа във въздуха, невидима и топла, и достига до нея точно преди да се затвори вратата между тях.
Ръцете на Ешреф са вързани. Но в този момент, той е по-свободен от всякога. Защото най-накрая е обичал така, както не е посмял преди.
Това си мислех в началото. Начало, което никога няма да забравя.
После дойде другото.
За него може да пиша малко по-късно.

Първи допир до Кадилака и първа среща с малката Руя
https://vkvideo.ru/video-132999259_456260027?gid=230109361

На мен също сцената на първата среща между Ешреф и Нисан, в асансьора ми е любима.
(тя май беше и първия фраг, ако не греша)

Той влиза, тя застава до него, почти докосвайки го, но без да го гледа.
Всичко е на милиметри- контрол и хаос, желание и страх, минало и това, което не бива да се случи… но вече се е случило.

След тази среща, нито Ешреф, нито Рюя остават същите. Но това, което е най-дълбоко и красиво е, че не те управляват съдбата си. Емоциите ги изпреварват.

И точно тогава историята започна, защото
те не са готови да обичат, но вече се обичат.
Те не се познават, но вече се усещат.
Те не искат да си навредят, но вече са уязвими.
И пак имаме игра на цветовете.
Червеното палто на Нисан доминира, това е страст, риск, жив огън.
 А тъмносивия костюм на Ешреф е по-скоро потисната буря, контрол, дълг.

Той не се обърна. Но очите му виждаха само нея.
И така започна тяхната история.
Не с думи.
Не с обяснения.
А със страх.
С онзи страх, който идва, когато усещаш, че ще обикнеш някого...независимо от цената.

Точно така, в първия фраг е сцената в асансьора

Да отбележим и това начало

Приятелство, доказало се във времето и прерастнало в нещо повече.
В семейство.
Мъже, които могат да убиват и да обичат с еднаква страст.
Могат да убият без колебание.
Но обичат, с онази рядка страст, която идва само когато си загубил всичко… и си го намерил в хора, които не са роднини,
а избор.
Като в израза:
"Истинската кръвна връзка не винаги минава през вените. Понякога минава през ада..."