🧿ЧААТАЙ УЛУСОЙ🧿"EŞREF RÜYA"/"СЪНЯТ НА ЕШРЕФ"🧿Проекти, партньори и приятели🧿Тема-32

За да разберете колко струва ЕДНА МИНУТА, попитайте някой, който е изпуснал влака.
За да разберете колко струва ЕДНА СЕКУНДА, попитайте някой, който е преживял катастрофа.
За да разберете колко струва ЕДНА СТОТНА от секундата, попитайте носител на сребърен медал от олимпийски игри.
Ценете всеки миг от живота си.
Ценете го още повече, ако го прекарвате с някой важен за вас човек, достатъчно важен, за да му отделите част от времето си.
Запомнете: времето не чака никого.
Вчерашният ден е история. Утрешният ден е мистерия. Днешният ден е дар."

Хората, които срещам по пътя изискват цял отделен разказ, но онзи ден, насред гората, видях Ангел и за него ми се говори.
Денят започна съвсем неочаквано за мен. Тъй като колкото повече ходя, толкова по-аналогова ставам и изобщо не си давам труда да проверявам какъв ще е маршрута, какво ще е времето, какъв ще е релефа и в кое от следващите населени места има магазин, ами си следвам стрелките и оставям всичко, което има да се случва, само да ме намери, та поради тази причина бях напълно неподготвена за прекрасната изненада,  която ме очакваше. Напуснах албергето във Вийафранка Монтес де Ока към 5 сутринта и с включен челник, че беше още съвсем тъмно, си тръгнах по пътя. Който веднага пое стръмно нагоре, навлизайки във все по-гъста гора. Гора като от приказките. И планина. След последните няколко дни, през които се изпекох като канелена бисквитка в нажежените полупустинни равнини, през които се движех, сегашната околност приемах като дар. И да, доста се задъхвах с раницата по баирите, но им се радвах от дън душа. Вървях бавно. Първо, че краката ми са на мармалад и бързо не мога да вървя, но по-главното беше, че изпитвах неописуема наслада от хладния планински въздух, пропит с миризми на пръст, на снощен дъжд и вечна влага, на цветя и треви, на разлагаща се дървесина, гъби и мицели... На живот.  Чуруликането на стотиците птици, пищенето на цикадите, бръмченето на всякакви летящи насекоми, хилядите разноцветни пеперуди, светлинната игра на лъчите на изгряващото слънце ... вдишвах чист възторг и издишвах благодарност.
Тогава видях ягодите край пътя. Напълно зрели, ароматни, сладки. Просто неустоими. И клекнах с раницата, за да откъсна. Една, две, шепичка. Ей, хора, наистина в този момент бях в рая.
А край мен препускаха забързани пилигрими, които сякаш щяха да изпуснат метрото си за работа и като че ли изобщо не забелязваха красотата наоколо. Видях братът и сестрата тайландци,  с които често се срещахме през последните дни и им извиках, че има диви ягоди край пътя. Чен, братът, се изненада, че имало такова нещо като диви ягоди, явно в Тайланд не растат, снима ги, но отказа да опита, че нямало къде да ги измие.
Уж по един път вървим, а различни неща виждаме, различни неща, преживяваме, различни неща запомняме и разказваме. Всеки сам, по свое си Камино върви.
Пътят отново беше помислил за прехраната ми и сега беше ред на кафето. И то като по чудо се появи. Насред гората в планината. Първо видях няколко многообещаващи табели:
"Най-ароматното кафе ви очаква."
"Доктор Кафе знае от какво имате нужда."
"Само 100 метра още до вашето кафе."
И накрая спрялата кола, сергийката с плодове, сладки барчета и пилигримски сувенири. И кафе. Че и мляко даже. Реших се на разточителство и безотговорност, и освен любимото вече кафе кон лече, си взех и парче сочна диня, с ясното съзнание,  че скоро пак ще трябва да спирам. Но какво пък, в гора съм, храсти да искаш. А и както вече стана ясно, на плодове трудно устоявам. Седнах на един от подредените на сянка столове и се отдадох на гастрономически удоволствия. Продавачът,  д-р Кафе, завърза разговор с обичайните въпроси - откъде съм, кога и къде съм започнала пътя, наведнъж ли смятам да го правя (много поклонници нямат време или пък не издържат толкова дълго на натоварването, поради което разделят пътя на части, които минават в различни години), какво мисля за страната му. Оттам пренесохме разговора към музика, изкуство, философия, литература, намерихме общи любимци във всички тези области, пяхме заедно на парчета на Пинк Флойд, звучащи от касетофона му (да! касетофон!), говорихме за Испания, за България, за Пътя, за ценностите, за общочовешкото... "Тук съм не, за да печеля, каза, а да общувам и да разказвам за моята страна, която толкова много обичам. И се зaбавлявам да чета хората. Твоите очи се смееха и гледаха виждайки, по това познах, че ще спреш и че ще говорим. Ако останеш още малко, ще ти покажа какво имам предвид."
Извади от багажника на колата си шапка, наметало и тояга и за миг придоби вид на средновековен пилигрим. "Всичко е точно копие на някогашното облекло. Специално съм ги поръчвал." И да не беше така, звучеше мило. 
"Виж сега, този е от затворените кутии." Не разбрах какво ми казва, но сочеше към младото англичанче, което бях срещнала сутринта, преди да тръгна - 24-25 годишно момче. Вървеше бързо и съсредоточено по пътя, със слушалки в ушите, тъмни очила и нахлупена ниско бейзболна шапка. "Вашето кафе ви чака, млади приятелю.", му извика Д-р Кафе. Никаква реакция. "Откъде сте, приятелю, и накъде отивате?" - опита отново той. Момчето не даде вид, че е чуло или забелязало нещо. Продължи по пътя си така, сякаш е сам сред дърветата. "Затворил се е така, че и със специален ключ не можеш да го отвориш. А тези мисля че ще са от предметите."
Пред сергийката тъкмо спираха две млади момичета, които не бях виждала досега. Изглеждаха двайсетинагодишни и имаше сякаш нещо скандинавско във вида им. "Прекрасни млади дами, с какво мога да съм ви полезен?", поде новият ми познат. "Едно кафе за мен.", каза по-високата. "И за мен същото.", додаде другата. Взеха си кафетата, седнаха на столчета, без да свалят раниците, извадиха телефоните и без дума да си кажат, потънаха, всяка в нейния си. Отвреме навреме отпиваха механично от чашите. После, като по даден знак се погледнаха, станаха, изхвърлиха празните картонени чаши в коша за боклук и потеглиха. "Буен Камино!", им извика, продавачът, на което те се усмихнаха леко, поблагодариха и забързаха по пътя. "Видя ли,", обърна се към мен той, "изглеждат и се държат като личности, но хванат ли телефона, стават предмети. Изпращат си съзнанието на друга планета. Няма ги! Уж са тръгнали на мечтаното си пътешествие, а не го забелязват. Живеят вътре в телефона си, а това, което се случва около тях, им е безинтересно."
Бях изпила и аз кафето си и започнах да се понадигам, че път ме чакаше. "Остани още малко, това си заслужава. Господинът е от любимите ми. Той е от вида "Не съм много умен и умея да го показвам, но пък съм сигурен, че заслужавам най-доброто от всичко." И може да се обзаложим, че е американец. Приближаваше групичка, която познавах от самото начало. Две млади момчета,  две млади момичета и мъж на средна възраст. Всички младежи бяха с азиатски произход, но аз знаех, че са американци. Мъжът беше техен учител и ги беше довел на Камино, като на екскурзия. Използваха услугата за превоз на багаж, поради което носеха само малки, дневни ранички, а основният им багаж всяка сутрин биваше надлежно надписан, за да бъде превозен до следващото, вече резервирано, място за нощувка, и да си го намерят, когато се появят там. Често и те самите ползваха такси до следващия по-голям град, или до крайната цел за деня. Учителят, Джак, както ми се беше представил, беше шумен и неприятен, и вече няколко пъти го бях чула да прави неуместни шеги за  живота на тукашните хора и за местата, през които минавахме. Младежите бяха сладки, но заради него, ги отбягвах, като ги видех.
"О, докторе, много ме болят краката, днес мислех да ходя до здравната служба, но гледам, че май тук, в гората съм попаднал на истински професионалист. Искам едно кафе, ама да знаеш, че очаквам от него всичко да ми мине. А малките  да си кажат какво искат. Те всичките са ми деца, между другото. Майка им е тайландка, роди ми ги наведнъж и ме заряза. Ха-ха-ха-ха.", крещеше силно Джак.
"Не ми е позволено да правя такова кафе, амиго", продавачът говореше с усмивка, но очите му бяха мрачни, "но след моето ще си освежен. И трябва да си благодарен на жена си, за тези прекрасни деца." "Ха-ха-ха'ха, ама ти наистина се хвана. Не ти ли изглеждам млад за толкова големи деца, а? Истината е, че са ми братя и сестри.  Баща ми е бил голям палавник и наскоро разбрах за всички тях. Та сме тръгнали на това пътешествие, за да се опознаем. Ха-ха-ха-ха."
Младежите бяха навели глави и изглеждаха засрамeни.
"Тогава на баща си благодари, амиго! Братята и сестрите са дар, какъвто не всички получават."
"Ама ти май ми повярва, а? Наистина ли помисли, че може да са ми братя и сестри? Ха-ха-ха-ха. Забавен човек си. Много забавен. Ехей, накъде тръгнахте, нама ли да пием кафе?" Това последното беше към младежите, които бяха продължили по пътя, без дума да кажат. Джак се затича след тях и дори чао не каза.
"Видя ли, познавам хората отдалече. Те всичките върват по Камино, а аз правя същото, чрез тях. Стоя уж на едно място, а обикалям целия свят и всички човешки емоции. И са малко дните, когато мога да споделя с някого толкова лични мисли. Благодаря ти!". "Аз ти благодаря... Всъщност, как се казваш?" "Анхел." Ама разбира се,  че как иначе?! Прегърнахме се за довиждане като най-близки приятели, с ясното съзнание, че няма да се видим отново. Той обичаше своята Испания и не искаше да я напуска дори и за малко, пътувайки само чрез историите на поклонниците, на които правеше кафе. Аз надали щях да се върна на същия път. Но онова празно място, съществуващо в душата на всеки, търсещ отговорите на вечните въпроси, беше се смалило. А аз се усещах пораснала.
"Довиждане,  Гига! Няма да те забравя!". Изтича до серията и пъхна в ръката ми пилигримска мида. "За спомен. От мен."
"Довиждане,  Анхел! Няма да те забравя!". По-късно, се наведох край пътя, за да завържа обувките си и без да съм търсила, просто ей така, очите ми съзряха четирилистна детелина. После още една и още една... Докато ги събирах, покрай мен профучаха Фаусто и Чиеко, италианец и японка, с които вече добре се познавахме. "Видяхте ли човека с кафето?", попитах ги. "Говорихте ли с него?". "С оня клоун ли? Изобщо не спряхме."
Да, по един път ходим, а различни неща виждаме. И всеки си има свое собствено Камино.