Нези
Да,спонтанният телефонен разговор беше наистина хубав.Подкрепям за тази сцена.
Виж целия пост
Да,спонтанният телефонен разговор беше наистина хубав.Подкрепям за тази сцена.
Скрит текст:
Вървял Камино през 2018 ,не знам защо в главата ми останало 2019,но сега като си погледнах снимките от датите на печатите излезе 2018 г. година,тръгнахме септември,за да не е много жега.Тръгнахме аз и кумовета на майка ми и баща ми и двамата 65+ години,бяхме отделили 20 дена,защото те не бяха в най-добрата форма и също така си бяха и на доста години,поканата за Камино дойде от тях,защото знам испански и английски на доста прилично ниво,когато ме поканиха се позамислих,но приех.Само да вметна ,че в момента в който влязохме в Галисия от испанският ми език нямаше много полза 
нищо не им разбирах.Със самолета до летището,с метрото до гарата,скоростният влак до Леон и там си взехме креденсиалите и на следващият ден щяхме да започнем Камино.Леон се пада някъде в средата,обмисляхме вариант да тръгнем от началната точка,но придружителите ми нямаше да издържат да минат 900 км пеша и компромисен вариант- средата.Още на първата вечер,при настаняването в хостела ,кумата на майка ми и баща ми падна по едни стълби и си счупи ръката,от там такси и право в болницата,ортопедичната в Леон е извън града,висене,снимки,гипсиране,изкарахме първата си нощ в Испания в спешното.Интересен щрих- не признаха застраховката ,която си бяхме направили,но признаха бг здравна карта,нещо което се издава тук на пенсионери.Приключихме в спешното,като лекарите категорично и забраниха да лети,тоест ако искаше да прекъсне Камино преди да е започнало,трябваше да се приберем с рейс,излизаме от спешното,прибираме се в хостела посред нощ и на следващият ден решаваме въпреки счупената ръка да тръгнем.И поехме по Пътя.Доста равнинно,доста напечено от слънцето- с две думи не е приятна разходка,особено когато вървиш покрай магистрали или ниви,първоначалният ни план беше да вървим докато се изморим и да спрем в някое алберге,но плана заради счупената ръка се промени.Започнах да звъня от алберге на алберге и да запазвам места,в държавните не можеш да запазваш места,само в частните и молих да ми запазят място на ниско легло,защото дамата е със счупена ръка.Винаги много отзивчиви,много любезни,винаги сме имали място за пренощуване.За да не носи раница кумата на майка ми започнахме да ползваме танспорт за багажа,Но транспорта взима раници от държавните албергета,така че в което и населено място да сме,където и да съм запазила места ние задължително трябваше да намерим и държавното за да си вземем раницата и след това да я пратим по следващата отсечка.За да пращаш багажа обаче трябва да знаеш до къде ще стигнеш на следващият ден.Албергетата са изпъстрени с толкова весели и забавни случки,Понеже получават пари на легло ,стаите са наблъскани с легла до краен предел,случвало ми се е буквално на 20 см от мен ,на съседно легло да спи напълно непознат мъж,който трябваше да прескоча за да сляза от леглото и да отида до тоалетната.Матраците скърцат,хор от хъркане,някой стават в 4 и тръгват и докато се оправят те будят - идилия,имаше и такива албергета,по-старите в които си в отделна стая и там са 3 легла,но имаше и огромни зали със легла едно до друго.Там се научаваш да "шиеш" мазоли,че иначе не можеш да мръднеш,а нямаш право да останеш в албергето ,освен ако не си болен.Имаше такъв случай в Асторга ,там имаше 2 дами останали 3 дена в албергето по медицински причини.Галисия ще я запомня със невероятната смрад на крави и километри посеви,там е селскостопански район,там на 2 пъти се озовахме насред стадо от няколко десетки крави,как не ни смазаха - идея нямам,някой ни пазеше тогава.Хората ги подкарват,не ни виждат и изведнъж се оказахме заобиколени,няма мърдане наникъде,беше приключение.В Галисия навсякъде има разлепени плакати да гоните кучета ако тръгнат след вас,явно доста кучета придружават пилигримите и се загубват.От Сария натам- последните 100 километра е някаква пълна лудница,нали за да получиш свидетелство трябва да си минал 100 км от Камино и много вървят само тези 100 км. Тази част от Пътя ми е най-комерсиална имаше дори и автобуси,които превозваха хора от печат на печат и после директно в Сантяго 
Вече поуморени и ние стигнахме Сантяго,взехме си свидетелството ,че сме пилигрими и отидохме на месата в катедралата,там се четат имената на всички онези,които днес са си взели свидетелствата и винаги ще помня думите на този ,който водеше месата - "Когато извървите Камино вие се прибирате в домовете си и оставяте раниците си на земята,а защо продължавате да носите раниците на миналото си" .Въпреки свидетелството нямах усещането,че съм завършила Пътя и продължихме към нулевата точка,нулевият километър на брега на океана.Там на фара във Финистере моят Път приключи.Още когато тръгнах от БГ знаех,че ако искаш да приключиш с нещо,да отвориш вратите пред себе си,като стигнеш 0-вата точка трябва да изгориш нещо,което си носил на Камино,стигнахме там,над океана,едни скали и навсякъде надписи,че е забранено паленето на огън,слизайки надолу по скалите видяхме едни италианци,които обаче бяха запалили огън ,но много отговорно се грижеха за него,да не направи беля,аз метнах в този огън чантичката за кръста,с която минах Камино и изведнъж се спусна мъгла,океана изчезна,бели вълма навсякъде ,не можеш да видиш и на метър пред себе си.Благодарих на мъглата ,че скри от охраната огъня,изчакахме всичко да изгори,изгасихме много внимателно огъня с италианците и си тръгнахме,нямаше и 10 минути след това мъглата се вдигна.Точно тогава усетих такава лекота.За мен Пътя приключи при 0-вият километър. От дистанцията на времето това помня,вероятно ако загледам снимки ще си припомня и много други неща
нищо не им разбирах.Със самолета до летището,с метрото до гарата,скоростният влак до Леон и там си взехме креденсиалите и на следващият ден щяхме да започнем Камино.Леон се пада някъде в средата,обмисляхме вариант да тръгнем от началната точка,но придружителите ми нямаше да издържат да минат 900 км пеша и компромисен вариант- средата.Още на първата вечер,при настаняването в хостела ,кумата на майка ми и баща ми падна по едни стълби и си счупи ръката,от там такси и право в болницата,ортопедичната в Леон е извън града,висене,снимки,гипсиране,изкарахме първата си нощ в Испания в спешното.Интересен щрих- не признаха застраховката ,която си бяхме направили,но признаха бг здравна карта,нещо което се издава тук на пенсионери.Приключихме в спешното,като лекарите категорично и забраниха да лети,тоест ако искаше да прекъсне Камино преди да е започнало,трябваше да се приберем с рейс,излизаме от спешното,прибираме се в хостела посред нощ и на следващият ден решаваме въпреки счупената ръка да тръгнем.И поехме по Пътя.Доста равнинно,доста напечено от слънцето- с две думи не е приятна разходка,особено когато вървиш покрай магистрали или ниви,първоначалният ни план беше да вървим докато се изморим и да спрем в някое алберге,но плана заради счупената ръка се промени.Започнах да звъня от алберге на алберге и да запазвам места,в държавните не можеш да запазваш места,само в частните и молих да ми запазят място на ниско легло,защото дамата е със счупена ръка.Винаги много отзивчиви,много любезни,винаги сме имали място за пренощуване.За да не носи раница кумата на майка ми започнахме да ползваме танспорт за багажа,Но транспорта взима раници от държавните албергета,така че в което и населено място да сме,където и да съм запазила места ние задължително трябваше да намерим и държавното за да си вземем раницата и след това да я пратим по следващата отсечка.За да пращаш багажа обаче трябва да знаеш до къде ще стигнеш на следващият ден.Албергетата са изпъстрени с толкова весели и забавни случки,Понеже получават пари на легло ,стаите са наблъскани с легла до краен предел,случвало ми се е буквално на 20 см от мен ,на съседно легло да спи напълно непознат мъж,който трябваше да прескоча за да сляза от леглото и да отида до тоалетната.Матраците скърцат,хор от хъркане,някой стават в 4 и тръгват и докато се оправят те будят - идилия,имаше и такива албергета,по-старите в които си в отделна стая и там са 3 легла,но имаше и огромни зали със легла едно до друго.Там се научаваш да "шиеш" мазоли,че иначе не можеш да мръднеш,а нямаш право да останеш в албергето ,освен ако не си болен.Имаше такъв случай в Асторга ,там имаше 2 дами останали 3 дена в албергето по медицински причини.Галисия ще я запомня със невероятната смрад на крави и километри посеви,там е селскостопански район,там на 2 пъти се озовахме насред стадо от няколко десетки крави,как не ни смазаха - идея нямам,някой ни пазеше тогава.Хората ги подкарват,не ни виждат и изведнъж се оказахме заобиколени,няма мърдане наникъде,беше приключение.В Галисия навсякъде има разлепени плакати да гоните кучета ако тръгнат след вас,явно доста кучета придружават пилигримите и се загубват.От Сария натам- последните 100 километра е някаква пълна лудница,нали за да получиш свидетелство трябва да си минал 100 км от Камино и много вървят само тези 100 км. Тази част от Пътя ми е най-комерсиална имаше дори и автобуси,които превозваха хора от печат на печат и после директно в Сантяго Вече поуморени и ние стигнахме Сантяго,взехме си свидетелството ,че сме пилигрими и отидохме на месата в катедралата,там се четат имената на всички онези,които днес са си взели свидетелствата и винаги ще помня думите на този ,който водеше месата - "Когато извървите Камино вие се прибирате в домовете си и оставяте раниците си на земята,а защо продължавате да носите раниците на миналото си" .Въпреки свидетелството нямах усещането,че съм завършила Пътя и продължихме към нулевата точка,нулевият километър на брега на океана.Там на фара във Финистере моят Път приключи.Още когато тръгнах от БГ знаех,че ако искаш да приключиш с нещо,да отвориш вратите пред себе си,като стигнеш 0-вата точка трябва да изгориш нещо,което си носил на Камино,стигнахме там,над океана,едни скали и навсякъде надписи,че е забранено паленето на огън,слизайки надолу по скалите видяхме едни италианци,които обаче бяха запалили огън ,но много отговорно се грижеха за него,да не направи беля,аз метнах в този огън чантичката за кръста,с която минах Камино и изведнъж се спусна мъгла,океана изчезна,бели вълма навсякъде ,не можеш да видиш и на метър пред себе си.Благодарих на мъглата ,че скри от охраната огъня,изчакахме всичко да изгори,изгасихме много внимателно огъня с италианците и си тръгнахме,нямаше и 10 минути след това мъглата се вдигна.Точно тогава усетих такава лекота.За мен Пътя приключи при 0-вият километър. От дистанцията на времето това помня,вероятно ако загледам снимки ще си припомня и много други неща
