Аз думата фен не я харесвам много. Тя ми изглежда по-подходяща за тийнове и някакви хора без личен живот. Аз бих се нарекла почитателка.
Колкото и да сме му “фенки” на Чаатай, всички тук имаме и друг живот. Това е само отдушник и място да се разсеем от напрегнато ежедневие например.
Мисля че тук сме повече от страната на реалността. Аз например го харесвам всякакъв, но това не пречи да му критикуваме външността. Всъщност с прическата от Гаддар трудно свикнах. Паласките му миналото лято не ме притесняваха. Всички видяхме, че ако иска няма да ги има. И към работата му сме критични. При него е трудно да се намери кусур в играта, но когато не го прави с цяло сърце и душа се вижда. А може да го е направил с цяло сърце и душа, но да не се е получило. Аз си мисля, че в Пътят на Емир влага много, но просто не се е получило. Точно беше почнал да придобива някакъв смисъл този сериал и те го спират.
Лудостта ми се изразява в това, че два пъти отивам в Истанбул с надежда да го видя. Вторият път подготовката беше желязна. Нези, благодаря ти! Всъщност лудостта е в това, че бих отишла пак. И когато разбрах, че е в БГ обикалях по улиците с надежда да го зърна. Ама то не може само с голи надежди. Аз съвсем осъзнато избрах другата посока, а не тази към служба миграция. Може малко да ме е яд, но пак ще ми остане като забавен спомен как обикалям в центъра в жегата и с ограничено време.
В разговор с приятелки чух най доброто определение за “лудостта си”. Едната каза, че съм гледала сериите първо на турски без да разбирам и грам езика. После съм гледала с превод. Ама просто нямам търпение да изчакам.
Това са разхвърляните ми мисли на път за работа.
При Нези мернах нещо интересно за обсъждане. После ще се върна като прочета.
Виж целия пост
Колкото и да сме му “фенки” на Чаатай, всички тук имаме и друг живот. Това е само отдушник и място да се разсеем от напрегнато ежедневие например.
Мисля че тук сме повече от страната на реалността. Аз например го харесвам всякакъв, но това не пречи да му критикуваме външността. Всъщност с прическата от Гаддар трудно свикнах. Паласките му миналото лято не ме притесняваха. Всички видяхме, че ако иска няма да ги има. И към работата му сме критични. При него е трудно да се намери кусур в играта, но когато не го прави с цяло сърце и душа се вижда. А може да го е направил с цяло сърце и душа, но да не се е получило. Аз си мисля, че в Пътят на Емир влага много, но просто не се е получило. Точно беше почнал да придобива някакъв смисъл този сериал и те го спират.
Лудостта ми се изразява в това, че два пъти отивам в Истанбул с надежда да го видя. Вторият път подготовката беше желязна. Нези, благодаря ти! Всъщност лудостта е в това, че бих отишла пак. И когато разбрах, че е в БГ обикалях по улиците с надежда да го зърна. Ама то не може само с голи надежди. Аз съвсем осъзнато избрах другата посока, а не тази към служба миграция. Може малко да ме е яд, но пак ще ми остане като забавен спомен как обикалям в центъра в жегата и с ограничено време.
В разговор с приятелки чух най доброто определение за “лудостта си”. Едната каза, че съм гледала сериите първо на турски без да разбирам и грам езика. После съм гледала с превод. Ама просто нямам търпение да изчакам.
Това са разхвърляните ми мисли на път за работа.
При Нези мернах нещо интересно за обсъждане. После ще се върна като прочета.
При актьорите го има и моментът в кого си влюбен, в героя или в актьора, че ако е героят, тогава е още по-страшно и разочароващо. Може би тук е мястото на родителя да покаже и други занимания на детето си, когато види, че фенството става обсесия. Когато си възрастен, май е време за психолог. 
това ограничаване . . 
