🔥 Джан Яман 🔥 Свободна тема за размисли и страсти... *тема 18

Водещ: Ще започнем. Но преди да поканя дългоочаквания актьорски състав
на „Сандокан“ на сцената, бих искал да ви представя Паола Маланга, артистичен
директор на Римския филмов фестивал.
Добре дошли на всички! Преди да поздравим актьорите, имаме специален момент,
който съм сигурен, че ще оцените.
Бих искал да поканя Лоренца тук – тя представлява Филмовата комисия на Лацио
и днес ще връчи специалната награда.
Благодаря ви, благодаря на всички! Удоволствие е да съм тук. Благодаря на Паола Маланга,
на Римския филмов фестивал и на всички, които подкрепят наградата
„Лацио – земя на киното“. Тази награда, създадена в партньорство с регион Лацио
и Филмовата комисия на Лацио в Рим, отличава международни лидери в областта
на филмовите и аудиовизуалните изкуства. Тази година имаме честта и привилегията
да я връчим на Джан Яман.
Нека прочета мотивацията – тя е много важна за нас.
Заради неговия артистичен талант, всеотдайност и способност да обединява културите
чрез ролите си. Той е пленил международната публика, популяризирайки киното
и аудиовизуалните изкуства. Историята на Сандокан живее в сърцата на всички италианци.
И благодарение на новия му телевизионен проект, той открива нови възможности за нашия регион.
Ето защо наградата „Лацио – земя на киното“ за 2025 г. отива при Джан Яман.
Благодаря ви за аплодисментите.

Джан: Здравейте на всички!
(следва фотосесия)
Джан: Ще се видим по-късно. Благодаря за наградата, благодаря.
(Разпръскват местата)
Водещ: И така, стигнахме. Добър ден отново, тук сме на пресконференцията
на Сандокан. Бих искал веднага да представя гостите, всички гости на сцената,
започвайки със сценариста Алесандро Сермонета. Актьори: Алана Блур, Ед Уестуик,
Мадлен Прайс, Алесандро Прециози и Джан Яман. Режисьори: Ян Мария Микелини
и Никола Абатанджело. И приветствам Матилде Бернабей, на първия ред, президентът
и основател на Lux Vide, и Мария Пиа Мирати, директор на Rai Fiction.
Бих искал да започна с един въпрос, а след това ще дам думата на сценариста и режисьорите.
Бих искал да поговорите малко за връзката си с романа, но и с култовия сериал,
който всъщност се е превърнал в част от живота. Живота на няколко поколения.
И така, връзката ви и с двата източника.

Алесандро Сермонета: „Работи ли? (Микрофон) Добре. И така, моето отношение
към романа. Научих се да чета на шест години и половина – от романите на Салгари.
Баща ми ми ги даде. И все още помня удоволствието, когато започнах да чета за свят,
пълен с джунгли, тигри, пирати…
И тогава открих, че има още по-огромен свят на приключения, в който открих Конрад,
Корто Малтезе. Така че може да се каже, че първоначалният ни източник на вдъхновение
беше Салгари. Но след това, по някакъв начин – и за щастие – мисля, че го променихме малко…
Не казвам „предадени“, защото не мисля, че го предадохме. Но разбира се, ще ви дам
един пример: женските героини на Салгари са изключително остарели, нали?
Любовната история между Сандокан и Мариан – само един поглед отдалеч и те вече са влюбени.
А ето, Сандокан държи нож на гърлото ѝ. Така че е много по-сложно. Много по-сложно.
Така че, огромно благодаря на Салгари, който за нас, италианците... ами, това е като баща ми.
Той е предал това на баща си и той го е надминал. Накратко, това е нашата велика
културна традиция. Знаете ли, тази, в която сериалът на Солима продължи тази традиция
през 70-те години. Знам, че през 70-те години тя беше в опасност да бъде забравена,
а този сериал я върна в светлината на прожекторите. Надяваме се, че сме успели да се
справим, да поемем щафетата... Промяна? Много. Например, едно нещо - в сравнение
с този сериал. Вероятно си спомняте, че Джеймс Брук беше игран от Адолфо Чели - той
беше джентълмен, да речем, на определена възраст. И имаме Ед, който е много по-млад
и много по-близък до истинския Джеймс Брук, тоест Дж. Д. К. Той е единственият герой
в романите на Салгари, който действително е съществувал и е оцелял: Белият Раджа
от Саравак, ловец на пирати, търсещ собственото си кралство. Между другото, той е
вдъхновил Киплинг за „Човекът, който искаше да бъде крал“. И е бил на подходящата
възраст – много амбициозен млад мъж, безмилостен ловец на пирати. Така че, да кажем,
че се доближаваме до истинската история в този случай. Така че, нито Салгари,
нито Солима (режисьор на поредицата „Сандокан“ с Кабир Беди)... а история.

Водещ: - Благодаря. И така, моля - ето въпроса, точно пред вас.

Журналистът Емануеле Зомпо (fattiitaliani.it):
Въпрос към Алесандро Прециози:
"На какво или на кого разчитахте, когато създавахте тази интерпретация?"
А към Джан Яман: "Със сигурност сте гледали известния Сандокан с Кабир Беди.
Какво ви предаде той? Какво научихте от него? Какво ви предава вашият Сандокан?“

Алесандро Прециози: Първо, добро утро на всички и благодаря ви, че сте тук.
Това е моят източник на вдъхновение и, разбира се, цялата ми младост и голямата
емоционална, географска и базирана на характери близост, която изпитвам – която
изпитвах – с Джан. Защото възможността да играеш за някого – отвъд всички
вдъхновяващи теории, които може да стоят зад продукцията – е в крайна сметка това,
което има най-голямо значение. И с Никола наистина се насладихме на това
споделено вулканично вдъхновение. От лична гледна точка – и от професионална –
цялата анимация на Дисни. Цялата ми култура като баща, който заедно с децата си
преоткри света на анимационните филми на Дисни, а след това преживя великите
роли на Джони Деп и Джим Кери, но именно по такъв начин, че да бъде достъпно
и интересно за всички. В Италия, поне, рядко имах възможност да надхвърлям
обикновеното, да надхвърлям установените норми, които понякога, предвид ролите,
които ми бяха дадени, трябваше да уважавам. Така че, за първи път, проявих
непокорство и недисциплинираност. Бях платен да правя това.

Джан Яман: Той наистина е моят Сандокан.
Опитахме се да създадем автентичен, оригинален Сандокан. И в този
първи сезон ще видим неговото вътрешно пътешествие – където той
открива как е станал Сандокан, започвайки от детството си. Така че
като актьор ми беше дадена възможността да го изиграя триизмерно,
защото започваме с детството му, където е роден с чувство за свобода.
Свобода, която го тласка да подобрява живота на другите, да подобрява
живота на майка си – и той се бори за тях – за тези, които са му скъпи.
Постепенно измерението му ще се промени – ще стане още по-триизмерно,
ще се умножи, ще се засили и той ще се превърне в спасител на хората.
Но това е много приобщаващ образ, с много приобщаващ характер.
Той приема различията, уважава различията, културните различия.
Виждаме как Сандокан се развива: той започва като обикновен пират – както
каза Ян, в духа на Робин Худ, ограбвайки богатите и давайки на бедните.
И след това – на всеки два епизода – той се развива, превръщайки се в по-добър
герой, по-добра версия на... себе си. И така ние… имахме възможността
да играем Сандокан, който се развива постоянно, непрекъснато, непрестанно.
И като актьор, ми беше дадена тази страхотна възможност да изиграя
цялата емоционална част на Сандокан. В началото се притеснявах повече
за физическата страна, но след това режисьорът, продуцентите и сценаристите
ми обясниха, че всъщност емоционалната страна на Сандокан е дори по-важна.
И наистина, когато снимах, осъзнах: освен физическите сцени, които снимах,
емоционалните сцени ме докоснаха още по-дълбоко, защото бяха интензивни.
Защото той е много алтруистичен човек, много страдащ, много аскетичен.
Така че нямаше нито една лесна сцена. И, разбира се… като човек научих
много от играта на Сандокан. А като актьор той ме направи още по-добър.
За мен беше като да получа университетска диплома.

Алесандро Сермонета: И във всеки случай, той снима бойните сцени сам,
без дубльор. Тоест, той се бие сам, той поема рисковете сам, с контузиите.

Водещ: Алана и Мадлен. По-рано беше споменато, че тези герои от 19-ти
век са били пренесени по-близо до наши дни – за да се свържат по-добре
с днешната публика. Затова исках да ви попитам... ъъъ... как женските героини,
които играете, успяват да кажат нещо ново, така да се каже, актуално за днешната
публика? Какъв тип жени са те и какво казват?

Алана: Мисля... Едно от най-красивите неща в ролята на Мариан
е това, че откриваш толкова много сила във всяка сцена. Тя е толкова силна,
контролира всички мъже около себе си с такава грация, такова умение.
В същото време създава красиво приятелство. Мисля, че приятелството
е толкова важно, особено в днешния свят. Въпреки че е много непокорна –
с Маделин – тя създава невероятна връзка, като сестринство. Беше радост
да внеса това съвременно качество в живота на една викторианска жена,
въпреки ограниченията на онова време, и да открия всичко в него – цялата свобода.

Мадлен: Да, мисля, че най-красивото нещо в начина, по който са написани
Сани и Мариан, е, че силата не е просто нещо модерно. Женската сила е нещо
универсално, вечно. И това е много близко до съвременната публика.
Универсалността на тези герои е, че въпреки че принадлежат към определен
период, виждаш себе си в тях, идентифицираш се с тях. Мисля, че това е
изключително уместно – без значение от епохата, без значение в кой исторически
период се намират, защото това са качества, които се срещат навсякъде.

Ед Уестуик: Благодаря на всички, че дойдохте днес. Не бях гледал оригинала,
нито бях чел романа. Преживях новия роман като нещо съвсем ново, като
новородено същество, нещо подобно. От момента, в който се явих на
прослушването, той оживя. Може би веднъж или два пъти в кариерата ми
това се е случвало. Такива неща се случват. Успях да намеря ключ, който
веднага пасна на ключалката. Намерих този ключ, докато подготвях касетата
за прослушването, и имах невероятен късмет. Защото този ключ - той беше точно
за тази роля. Той ми проговори веднага, веднага - сякаш беше предназначен
да бъде мой. Не знам точно защо, но има неща в живота, които остават загадка.
Можеш да се опитваш да ги анализираш колкото искаш, но тайната не се разкрива.
Колкото повече мисля за героя, толкова повече мога да се запитам: какви са
мотивите му, каква е неговата мъка, какво наистина иска? Защо носи тази
маска - маска, която носи нещо в себе си, което все още не разбирам.
И трябва да бъда честен: би трябвало да знам отговора, но не го знам.
Истинска любов ли е неговата любов? Или това, което той усеща, е манипулация,
трик, насочен към хората? Мисля, че това е, което ме държи заинтересован –
и продължава да държи интереса на публиката. Не си сигурен. Не знаеш
със сигурност. Може да е едното или другото – и това е, което го прави
толкова завладяващ герой. Какво правиш, когато получиш всичко, което искаш?
В кого се превръщаш? В известен смисъл, той има това, което иска. Разбира се,
няма да издавам точно какво се случва. Някои неща получава, други не.
Това е брилянтен герой, фантастичен сценарий, зашеметяваща продукция.
Чувствам се невероятно привилегирован, че имах възможността да играя този герой.

Журналист: Благодаря. Имам въпрос, госпожо. Франческа Д'Анджело
от пресата, имам два много кратки въпроса.
Първият е следният: темата за колониализма се появява в този сериал.
Искахте ли да я представите, защото по някакъв начин тя отразява
случващото се днес? Изправени ли сме пред нов колониализъм?
Питам и другите чуждестранни актьори. И също... Е, ще започна с това,
че наистина харесах героя Прециози. Мисля, че Прециози - без да омаловажавам
никого - засенчва всички. Така че... като казах това - наистина много го харесах.
Шапо. Не, не, наистина. Наистина е, защото той „носи“ героя.

Прециози: Това локализъм ли се нарича?

Журналист: Не-не-не-не.

Прециози: Това патриотизъм ли е?

Журналист: Достатъчно съм гадна кучка, за да не бъда такава.
Гарантирам ти го. Гарантирам ти го. Не.

Прециози: Страхотна шега, много благодаря.

Журналист: Но след като казах това, въпросът ми е следният:
Разработката на Sandokan беше много дълга и първоначално Argentero
трябваше да бъде заменен от Прециози. Какво се случи? Тоест, защо
се случи тази промяна?

Прециози: Слушай…

Журналист: Казах ти, че съм кучка.

Прециози: Аз съм точно като теб. От едната страна давам, от другата - вземам.

Журналист: Не, не. Исках да кажа, че това не е с цел да омаловажа
Прециози – напротив, мисля, че само сте се възползвали. Не, не.
Но имаше момент, в който в началото изглеждаше, че е трябвало
да бъдат Джан... не, чакайте – Джан и Argentero. После стана неясно
какво се е случило. Забавянето на продукцията беше свързано, наред с други
неща, с тази промяна в кастинга в движение. Всъщност това е моят въпрос.

Ян Микелини: Не, аз… Мисля, че беше обявено като възможност, дори
Лука да работи с нас, преди много години. Откакто ръководя този проект
с Lux, за мен винаги е имало един и единствен Янес – без значение какво
е писал Давиде Маджо, Аранзула или някой друг – винаги е бил Алесандро
Прециози. Така че не, абсолютно не.
Закъсненията в продукцията не са забавяния, а просто реализацията на проект
от този калибър и характер: с такива сценарии, толкова сложна структура,
многоезичен актьорски състав, сложна драматургия и също толкова сложна
подготовка. Уверявам ви, че изграждането дори на един-единствен галеон
не е лесна задача. Отне време и за нас това беше голям, наистина голям успех.

Защо само актьорският състав? Сценарият, режисурата, артистичният екип,
актьорите и режисьорите - всичко отне време, за да бъде филмът наистина готов.

Ян Микелини: Съгласен съм за съвършенството...

Алесандро Прециози: Относно колониализма, това е интересен въпрос. Ед?

Сермонета: Първо, за героя, който представиха. Това е огромна иновация
в сравнение със сериала на Солима. Защото самият герой е...  в тази версия е
напълно различен. Особено заради миналото му. Не искам да разкривам спойлери
сега, но ще видите. Какво е миналото му? От каква трагедия е излязъл?
Всичко това е уникалното за Алесандро: той успя да направи комедия от герой,
преживял ужасна трагедия. И вече има такава химия между него и главния герой, че...
По принцип всички разбират, че това е, в известен смисъл, филм за приятели.
Благодаря на режисьорите, които взеха този материал - сценарият не беше точно
това, което ще видите на екрана - и го доведоха до крайност.

Преминавайки към темата за колониализма: Що се отнася до колониализма,
ние не говорим, ние пишем и създаваме истории. Не за идеологическа
пропаганда, не за да оправдаем колониализма. Това е основен елемент в Салгари.
Удивително е как през 19-ти век, в разгара на колониалната епоха, Салгари –
може би защото страната му не е имала колонии или почти никакви – оспорва
английския колониализъм. Това е основен елемент. Защо? Защото Сандокан
е някой, който се бори срещу велики империи. Това е вечната борба на Давид
и Голиат. Нямаме намерение да се занимаваме... ами, да кажем, с „политика“.
Разбира се. Добрите истории – те са добри и стават класика. Защо? Защото
те винаги говорят за настоящето – дори и да се развиват в друго време.

Водещ: Господине…
Журналист (Андреа Маури, Agenzia Italia): Бих искал да задам на Джан Яман
един прост въпрос. Израснахме, гледайки „Сандокан“ с Кабир Беди, затова се чудех
дали се сравнявате с Кабир Беди. Казахте, че първоначално сте се фокусирали върху
физическата страна на Сандокан, но след това сте се развили и променили.
И така, как сега се сравнявате с Кабир Беди, който беше секссимволът на своето
поколение? Защото, както ми казаха, а и виждам, сте много красив. А Кабир Беди
беше секссимволът на цяло поколение. И така, как възприемате тези два аспекта:
професионалния и визуалния?

Джан Яман: Слушай, хората ми казват същото, но аз не знам.
За съжаление, никога не съм имал възможността да се срещна с Кабир Беди.
Може би някой ден. Дойдох в Италия преди пет години, за да играя Сандокан -
това беше причината да се преместя. Преди това не знаех кой е Сандокан,
защото е непознат в Турция. Но имах много време да осмисля, визуализирам
и размишлявам върху този герой. Роля като тази е рядкост в живота; рядко се
случва на актьор в кариерата му. И е рядкост да имаш възможността да се
подготвяш за роля толкова дълго. Имах цели пет години, за да се подготвя напълно.
Прочетох всичко, което можех, гледах всичко, свързано с героя. Работих върху
физиката си: отслабнах, тренирах и се контузвах. Научих конна езда, английски
и италиански. Трябваше да се адаптирам към нова страна - и имах ценно време
да я преживея, да свикна и да снимам на други езици. Може би ако бях играл
Сандокан преди пет години, щеше да е провал – нямаше да съм готов, всичко
щеше да е набързо. Но благодарение на това време, аз също израснах като актьор,
успях да се развия, да стана по-добра версия на себе си. Това, което тогава
възприемахме като провал – невъзможността да започна снимките – в крайна
сметка се оказа успех, в кавички. Защото на 35 години бях още по-готов за тази роля.
И се надявам, че италианската публика, а след това и световната публика, и,
надявам се, самият Кабир Беди, ще харесат начина, по който я изиграх.
Бях придружен от изключителни професионалисти и имах отличен режисьор,
който ме подкрепяше през цялото време. Те ми помогнаха да разбера едно
важно нещо: дори когато се засягат сериозни теми, Сандокан – заедно с Янес –
поддържа лек, игрив, очарователен израз, който кара зрителя да се чувства добре.
Дори сцената да е сериозна, в края на епизода остава приятен послевкус; завършваш
гледането с усмивка. И това научих. Защото аз, както Джан Яман, също трябва
да се уча. Аз също изпитвам тревожност, когато работя върху сериозни неща.
Концентрирам се толкова силно, че понякога лицето ми замръзва.
Но отдавна осъзнах: дори в страданието, трябва да можеш да се радваш, трябва да
продължаваш напред и да не се губиш. И това е невероятната способност да се усмихваш.

Водещ: Любопитно е, че героят на Сандокан успя да изкове толкова дълбока
връзка между актьора и Италия. В края на краищата, същото се случи и с Кабир Беди,
нали? Италия откри този актьор и тази връзка продължи години наред. И същото
се случва и с вас. Накратко, Сандокан се превърна в своеобразно свързващо звено
между актьора и нашата страна. Защото той е дълбоко италиански герой, въпреки всичко.
И бих искал да знам нещо за музиката. Защото изборът да се придържаме към същата
музикална тема, която вече се е превърнала в отличителен белег, е интересен.
И така, как се стигна до този избор?

Ян Микелини: Ами, нека го кажем така: от самото начало, когато с Никола бяхме
потърсени да направим Sandokana, смятахме, че е изключително важно да
поддържаме връзка с миналото – чрез музиката. Защото тя беше един вид дух
на първия Сандокан през 70-те години и остана в сърцето на италианската култура.
Това е химн, който е станал познат на всички – и дори се е предавал през поколенията:
от баби и дядовци до деца и т.н. Така че имахме възможността да използваме
оригиналната музика, която след това беше преинтерпретирана от групата Calibro 35.
Това е музика на Oliver Onions, преработена в нова тоналност.
И мисля, че това беше правилното решение.

Водещ: Има един въпрос - точно тук, отпред.
Журналист: Добро утро. Имам въпрос към Джан Яман, а след това и към режисьора.
И така, Джан, знам, че сте човек, който учи и изследва. Чел си и книгата, нали?
Емилио Салгари е бил нещо като виртуален пътешественик: той е създал близо
1300 героя, просто като е разглеждал карти и атласи. Но никога не е посещавал
частите на света, за които е писал. Какво впечатление сте получили от Салгари?
А сега, въпрос към режисьора. Най-добрият Сандокан, може би — или по-скоро,
с голяма сигурност — е този, който Салгари искаше да бъде в живота си, но който
в крайна сметка никога не стана. Какво прехвърлихте от Салгари на този Сандокан?

Джан Яман: Той несъмнено беше гений – пишеше романите си, седнал на бюрото си
в Италия. Този роман, както Ян често казва, ни вдъхнови на снимачната площадка:
ние също взехме Салгари за водач. Избрахме да снимаме сериала в Италия, както
направи Салгари – той пишеше, без да напуска страната. А Италия е зашеметяваща
страна, предлагаща толкова сурови, неизследвани места, които изглеждат екзотични.
Екипът на филма беше брилянтен в това отношение: успяха да намерят невероятни
локации точно там, в Италия. И магията на киното – един кадър може да превърне
едно място в остров, екзотичен кът, сякаш снимките се провеждат в Мадагаскар
или Тайланд. Въпреки че посетихме остров Реюнион, по-голямата част – 90% –
от сериала беше заснет в Италия. Използвахме технологиите максимално.
Самият роман се обръща към силата на въображението – тази фигуративна сила,
immaginifica, не казват ли така на италиански? – способността да се вижда отвъд това,
което всъщност е там. И ние се опитахме да запазим този хумор в нашата версия.
Да, това е италианска продукция, но ще представя Италия и в чужбина.
Тя обхваща всички възрастови групи, всички култури, всички различия.
И предлага възможността да гледате сериал с цялото семейство – седнали
на дивана: прабаби, баби, дядовци, майки, бащи, деца – всички заедно, мирно.
Според мен това е, което липсва в момента.
Останали са много малко проекти по света, които могат да се гледат от цялото
семейство – независимо от възрастта, поколението или културата. И в този смисъл
мисля, че сме в духа на Салгари.

Ян Микелини: Да, вторият въпрос. Да кажем, че ще бъда много кратък.
Джан вече отговори. Но Салгари - най-авантюристичното пътешествие, което е
предприел, е било с лодка, на вапорето, по Адриатическо море. И това е чудесно,
защото ние (италианците) сме народ от мечтатели, моряци, идеалисти, хора с богато
въображение. Точно като нашия сценарист, Сермонета. Разбира се, днес разполагаме
с най-съвременни технологии. Така че, да речем, с едно кликване - в студиата Luxvide
и Freemantle - имахме възможността, буквално с едно кликване, да прекараме,
не знам, десет часа, потопени в залеза на скала, над красив тайландски залив.
Това, мисля, е разликата.

Сермонета: Да. Трябва да кажа, че – за разлика от Салгари – аз всъщност
бях на Борнео и прекарах много време сред даяките там. Това, по някакъв начин,
е една от причините да напиша тази история по начина, по който я срещнах: защото
всъщност ги срещнах – в самата джунгла. И се върнах различен човек.
Между другото, направих документален филм за Рай и те го използваха – направиха
истинско съкровище от преживяването.

Водещ: Благодаря ви, благодаря на всички. Това е засега. Благодаря ви. Благодаря ви.