В момента чета... 96

Прочетох "Приятелят" на Фрида Макфадън.
Тази ми хареса, успя да ме заблуди
Макар че един от използваните елементи се повтаря с последната четена от мен книга - "Тайната на пациента".

И аз съм на вълна Фрида. Прочетох “Никога не ме лъжи” и ми хареса, че не предвидих докрай развръзката.
Сега започнах друга нейна: “Затворникът”

"Никога не ме лъжи" ми беше първата среща с авторката и ми допадна. Аз все се опъвам на много хитови автори, но накрая се предадох и прочетох "Прислужницата". И тя ми хареса, почнах втората "Тайната на прислужницата", но пак е с подобен сюжет. Така ли е и третата?

Да , само Сватбата на прислужница е една идея по различна, но е много кратка и не съм особено впечатлена

Обадиха ми се от библиотеката, че са върнали "Затворникът" и ме чака, така че и тя е в списъка

Няколко човека сравниха “Прислужницата“ на Ф. Макфадън с „Последната госпожа Периш“ на Лив Константин.
Ами... Въпреки лекото сходство на сюжетите, не виждам особени прилики. Главните героини са съвсем различни и са водени от напълно противоположни мотиви. А и стилът на авторките е много различен. Макфадън пише по-увлекателно, без да претендира за някакви литературни висоти, естествено. Докато Лив Константин пишат по-скучно. Уж историята е интересна, уж искам да разбера какво ще стане накрая, но е разказано толкова скучно, плоско и монотонно, че няколко пъти бях на косъм да оставя книгата. Още повече че под псевдонима се крият две авторки, би трябвало тандемът да доведе до повече динамика и свежест.

Започнах "Звездните деца" на Делфин дьо Виган. Неусетно прочетох 100 страници... Единствено ме е яд, че ме мога в оригинал да я прочета, защото преводачът не се е постарал много.

Хмм.. и аз забелязах, че стилът е малко спънат. Същото е положението и със "Силна е нощта". Преводачката и на двете книги е една от съща - Росица Ташева.
Интересно ще е някой, който е чел книгите на Виган в оригинал да сподели дали проблемът е в превода или просто стилът на авторката е такъв.

Прочетох "Прекършени криле" - Седжал Бадани.
Разкошна семейна история, липсва захаросаност, действителността понякога е ужасяваща. Цял живот хората носим спомените си от детството, спрямо случките в нашия живот изграждаме характера си. Белезите от детството са до последния ни дъх.
Ако прекалено дълго сме били нещастни и потиснати, можем ли един ден да сме щастливи и да го имаме това право? Ако насилието е единственото, което познаваме, дали в някакъв момент и ние ще го проявим? Дали някога ще може да се  залепи счупен живот?

Аз винаги слушам книгите на Фрида докато правя нещо друго. "Никога не ме лъжи" е от по-добрите й. За сметка на това едва успях да завърша "Катастрофата".  Беше ми скучна, предсказуема, и прескачах цели параграфи.

Започнах "Никога не трепвай" на Кинг и ще я зарязвам само на 13%. Изобщо не мога да навляза в нея. Знам, че Кинг има твърдите си почитатели, но повечето от новите му книги не ме привличат. Изключението е "Институтът".

В момента чета "Тайната история" на Донна Тарт и се наслаждавам на всяка минута. Последната година ми се четяха доста мистерии и трилъри, не бях мърдала много, та сега Фрида ми е още по-смехотворна, като сравнявам с Донна, 2-3 нива владеене на английски език разлика. Става докато се върши нещо друго, а и все пак е супер продавана, така че няма как който се интересува от актуалните книги да я пропусне

От тази година най-ясно ми се е отпечатала в ума "The Last House on Needless Street", видях я от на Стивън Кинг сайта. Намерих това на български https://www.shadowdance.info/magazine/books/last-house-on-needless-street/ Доста нетипична за жанра книга и много красив стил на писане. Ако човек си пада по разказвачи, на които не може да се вярва, то най-вероятно ще му допадне. (Относно Кинг, подкепям. Според мен е изключителен в изтъкаването на реалистични и многопластови герои, както и времевата рамка на историята, но лесно може да е отегчителен или да липсва страх фактора, не ми е от топ любимците)

"Никога не ме лъжи" е най-слабата на Фрида, според мен "Приятелят" беше най-близко до добра, първата от сагата с прислужницата ми допадна повече също, със забележка, че нямам проблем с предвидими обрати.

Връщам се на "Болката идва по-късно", успях да я прочета до края, въпреки че е мъчително занимание и ме оставя със смесени чувства - от една страна Антония Апостолова е написала задълбочен и зрял съвременен роман, в който, без да се натрапват, личат ерудицията и умението ù да си служи с думите, интелекта да анализира, съпоставя и да прави изводи, но от друга всичкото това не прави книгата приятна за четене, а точно напротив. Тежка и бавна е, монотонна и равна. Въпреки че идеята е да ни преведе през емоционалния свят на един баща, който е понесъл разочарования, загуби и провали,  емоционалността е като преминала през центрофуга - толкова осмисляна, наблюдавана, обяснявана и анализирана, че е изгубила всякакъв дух и е останала само шепа баласт, който тежи, но не вълнува. От един момент натам всяка страница започва да тежи като камък и честно казано се съмнявам, че читателите, дочели цялата книга, ще са особено много и всъщност нищо не биха загубили, защото всичките над 500 страници не казват нещо повече от това, което казват и първите 100.
Отделно от това има нещо много смущаващо, за мен поне, и то е пълното разголване на героите, не само откъм вътрешен свят, ами и като тела, представени чрез възможно най-отблъскващите им характеристики - миризмите, секретите, звуците, дори сексуалното привличане и общуване е описано по възможно най-нелицеприятен начин и то така подробно, както никой баща не би го описал на сина си, на когото всъщност пише писмо, докато читателят е заставен да чете пълни гнусотии. Със сигурност книгата има своите качества и не се съмнявам, че ще бъде високо оценена от критиката, но ако оценката на любителите читатели включва и начина, по който ни кара се чувстваме, докато я четем, от мен 3 звезди и без препоръка на общо основание.
За разообразие взимам разказите на Шърли Джаксън с надеждата да ми създадат съвсем различно настроение.

На мен досега Приятелят най- много ми хареса от Фрида. Колежката ми беше много предвидима, а Учителят дори глуповата някак. За една седмица съм прочела 3-4 нейни, а дори вече ги забравям. Прислужницата за мен беше предвидима също.
За мен Фрида пише чик лити в трилър жанра. Но пък аз си харесвам всякакви чик лит понякога 😂

“Колежката” предполагам преведена е доста по- добре звучаща, щом не споменавате костенурки. В оригинал са общо взето постоянно. Забелязала съм понякога как преводачите понякога вдигат нивото на иначе лошия стил, четвърто крило например преведена заучеше доста по- малко зле, бяха се постарали и например повтарящата се през ред toxic я заменяха с няколко различни думи Иначе и чиклити си имат място в ежедневието понякога, факт. Не може само да се полагат усилия при четене, понякога искаме почивка и неангажиращо четиво

Аз направо не искам да се сещам за тази книга, точно заради костенурките Но, не беше чак толкова лоша, малко по-добре от "Прислужницата".