В момента чета... 96

„Обичаш толкова силно и храниш толкова много надежди, а после се оказваш с празни ръце. С деца, които вече нямат нужда от теб. Със съпруг, който вече не те иска. Нищо не е останало освен теб – сама – и празното пространство.“

***
„Детето е гост в твоя дом – нахрани го, изучи го и го пусни.“ Индианска мъдрост
***

„Всичко, което не ви казах“ беше книгата, която със стопроцентова сигурност щях да пропусна. Дали заради нелепо розовата ѝ корица или заради липсата на отзиви за нея и хайп… Щастлива съм обаче, че повлияна от руската детска психоложка Валентина Паевская, чийто телеграм канал следя и която я препоръча там, това не се случи.

Имам в библиотеката си от доста време „Малки пожари навсякъде“, но всъщност „Всичко, което не ви казах“ е първата книга от Селест Инг, която чета и я препоръчвам горещо на всички родители на тийнейджъри. Сигурна съм, че в историята на привидно щастливото семейство Лий всеки ще открие по зрънце от нещо, което да съотнесе със себе си, а трагичната съдба на Лидия едва ли ще остави някого безразличен..

Действието се развива в малък американски град, а времето е краят на 70-те години.
Една сутрин от дома си изчезва шестнайсетгодишната Лидия, а след няколко дни е намерена мъртва. Разследването работи отначало по три версии: самоубийство, убийство и нещастен случай. В крайна сметка версиите за външна намеса (убийство) и нещастен случай категорично отпадат. Съкрушените родители на момичето не приемат, че дъщеря им сама е посегнала на живота си,  за нейната смърт трябва да има виновен. По-големият брат на Лидия – Нед, обвинява за смъртта ѝ нейния ухажор - съседското момчеДжак –  с когото двамата имат дългогодишна вражда, макар че зад неразбирателството между двамата се оказва, че се крият съвсем други емоции…

Смъртта на Лидия практически разрушава задружното семейство. Но дали е било задружно семейството в действителност или всичко е било само привидно, а дисфункционалността е мимикрирала под друга форма? В ретроспекция научаваме за предисторията на родителите на Лидия – Мерилин – типичното момиче от провинциална Америка, амбицирано да завладее света и американеца от китайски произход Джеймс. Двамата се женят по любов и напук на расовите предразсъдъци и неприемането. Всъщност именно неприемането на различните по раса е тънката червена нишка, която минава през цялото повествование.

Главната тема в книгата обаче е за болните отношения и за самотата вътре в семейството. Всяко от трите деца в семейството е самотно и нещастно, с живот, отровен от стремежа да се отговори на високите очаквания спрямо него. Тези очаквания са най-големи към Лидия, която е и най-обичаното дете. Но любов ли е чувството, което притиска, изисква, задушава и в крайна сметка тласка към смъртта едно дете?
Не по-малко пагубно е и безразличието към другите две деца.. особено към най-малката -  Хана, за която често майката не се сеща да постави дори и прибори на масата… И трите деца в семейството са жертви, но третото дете е най-игнорираното. Докато Лидия, любимката, бива наричана Лиди, Лидс, Гълъбче, Сърчице, Ангелче, то интровертната и впечатлителна Хана никога не бива неречена по друг начин освен „Хана“.

Всеки един от членовете на семейство Лий носи бремето на самотата в голямото семейство. Всеки от тях е самотен било поради неразбиране, било заради неосъществени мечти или поради невъзможност да правиш това, което искаш.

Книгата е доста мрачна и тежка. Още от самото начало, буквално от първото изречение,  е предизвестено, че краят няма да е щастлив. Действието е динамично, ретроспекциите не са дразнещи, а интересни,  героите са оригинални и пълнокръвни.

Засегнатите теми са много. Не само за самотата и неприемането, но и за еманципацията (тема малко встрани от мен, признавам си), за това до колко добре познаваме децата си и как лесно може са се стигне до ситуация : Тя беше толкова весела и жизнерадостна. Те имаше толкова много приятелки, беше толкова „популярна“, а се оказва, че всичко това е било лъжа и привидност..

Отделно искам да подчертая и колко ми хареса стила на Селест Инг! Изчистен, директен, брилянтен! Някои писатели притежават дарбата на 500+ страници да не кажат нищо, а тя на малко над 200 стр. успява да каже толкова много! В интерес на истината в началото малко ме дразнеше сегашното време, но свикнах бързо. Това е може би единствената забележка към романа.

Изобщо, препоръчвам тази книга! Да, ще ви разбие сърцето на парченца, но дава материал за размисли. И макар че никоя книгата не може да даде абсолютно точен съвет или готова рецепта за „правилен“ или за „щастлив“ живот, „Всичко, което не ви казах“ напомня за важността на всяка стъпка и всеки избор, който правим.

Чудесно четиво, замесено от древни пустинни митове (покрай амулета на номадската кралица Тин Хинан), пренесено в наше време. Пътешествие от Ситито на Лондон до онзи скален сфинкс над призрачно туарегско селце нейде в Мароко. Нещо като фентъзи с контрастно вмъкнати елементи от съвременната история и бит на пустинните племена: керваните за търговски обмен през морето от пясък и редки скални отломки, реални някога и вече приказни днес, ала също и военните конфликти за тая окаяна мъртво-призрачна земя, криеща в недрата си уран и нефт. Там, където един свободен народ (всъщност, няколко племена и разроени семейни кланове в тях – всяко дори със своя си диалект) ползва някои дарове на технологично днешното време, но не им робува. Обрулено от пясъка и ветрищата, пестеливо приема живота си, такъв – какъвто е. И ведно с реални отживелици, отдава дан на извечни и унаследени морал, чест и род. Е, бизнес дамата полу-франсе, полу-англе, има да научи за пустинята и децата й, за себе си и своя род толкова много за толкова кратко време.
И финалът си е направо приказен. Заслужен, ала не сладникав. И не най-очакваният (доколкото читателят се оплита в други няколко паралелни сюжета и се води по тях без да подозира почти криминалното разрешаване на загадката на един амулет). Но не и невъзможен.