🌊 ТОВА МОРЕ ЩЕ ПРЕЛЕЕ/Taşacak Bu Deniz 🌊Teмa 3

Не е лично Еюпхан, защото този под колата е с черно кожено яке и по-голяма брада. Но има още някой с Еюпхан около колата, та може просто да е накарал някой друг, което е още по-тъпо - да има свидетели.
Да и аз си мисля, че покрай предстоящото ходене в болницата може да изскочи тайната. Явно никой няма достатъчно кураж да изплюе камъчето.
Обаче автоматичния превод такива безсмислици твори, че нищо не разбрах от плановете на Зарифе и какво обясняваше Елени на Газеп при появата на Оруч.

Най-вероятно с катастрофата ще свърши. Тъкмо се беше наканила Есме да каже на Елени, и- катастрофа.
За кръвта- Елени и Адил имат еднаква кръвна група и той го знае, още от 2 серия. Та може да не стигнат до кръвта на Есме.
Може нещо романтично да измислят- да и пее песента си, докато Елени спи или нещо друго.
ExKely, Зарифе искаше да води Елени и Оруч да ядят мляко с ориз, и рече- първо сутляш, след сутляша сватба.
Интересно защо млякото с ориз е толкова знаково в този район, помня, че и Еюпхан беше водил Фадиме на сутляш.

С на тате е. Когато паднаха от моста и бягаха от Гьокхан му направи директното кръвопреливане. Време е вече някой да стопли...

Слагам превод с руски субтитри от група във ВК. Разбира се всичко.
https://vk.com/wall-228306321_7397

Еюпхан и съучастника му са направо  за под стадото. Не знам баща му как ще приеме това, което направи сина му, че човека е на възраст. Скриха отвличането,  за да не получи удар Началника, но това едва ли ще може да се скрие, а и не трябва да му се размине. То си е опит за убийство и справедливостта на Кочари няма да го подмине.

Най-обсъжданите двойки за периода 9-15 февруари

2-то място 🤭

Не мога да разбера как Есме и Адил са на последно място 🥺
Но пък за сметка на това всички от сериала ги има тук ❤️

О, в тази седмична класация има дори Хиджран и Гезеп.
Аз Гезеп не го давам на  Хиджран, ама пита ли ме някой. Хиджран колкото  и да я избелват, греховете й са много и    то все съдбовни.

Младия Вълк отново се е погрижил  да не скучаем

Това не е достатъчно: Дениз Байсал като Есме в „Taşacak Bu Deniz“ Епизод 18
Написано от Young Wolf

Епизод 18 на „Taşacak Bu Deniz“ не е ескалация на конфликт; това е прекалибриране на моралната реалност. Епизодът не просто пита какво е преживяла Есме Фуртуна, а пита какво е направила от нея издръжливостта и дали живот, организиран около намаляване на вредата, може да оцелее в момента, в който започне да причинява вреда. Това е часът, в който определящото сдържане на добродетелта на Есме разкрива двойната си природа. Това, което някога е функционирало като защита, се превръща в механизъм за изместване; това, което някога е запазвало другите, започва да заличава аз-а. Следователно истинската тема на епизода не е романтиката, нито отмъщението, нито дори справедливостта. Това е реконструкцията на женската идентичност при условия, които наказват жените за това, че говорят, и ги наказват за това, че мълчат.

Централният аргумент на това есе е, че Епизод 18 представя суверенитета на Есме не като бунт, а като етична ревизия. Години наред нейният морален кодекс изисква свободата ѝ никога да не идва с цената на чужда гибел. Епизод 18 най-накрая разкрива скритата цена на този кодекс: той изисква Есме да се превърне в жертвата, чието страдание се третира като структурно необходимо. Когато майчинството на Есме е преназначено в социалната реалност, когато признанието пристига твърде късно и само на фрагменти, и когато любовта на Адил не може да се превърне в доверие, Есме е принудена да се изправи срещу бруталната истина: самозаличаването не е морална чистота. Това е форма на пленничество. Автобусът в края не е изход от любовта, а отказ да остане теренът, на който са се договаряли любовта, семейството и патриархалната война. Това е първото движение, в което Есме спира да оцелява като функция и започва да съществува като субект.

Етичната архитектура на Есме:
Сдържането като добродетел, сдържането като насилие. От самото начало на „Taşacak Bu Deniz“, Есме се управлява не от импулс, а от сдържаност. Това разграничение е от решаващо значение. Сдържаността често се тълкува погрешно като пасивност, особено когато е въплътена от жена в патриархална структура. Но пасивността предполага липса на свобода на действие. Сдържаността предполага наличие на свобода на действие, която е умишлено скривана. На Есме никога не е липсвало желание, смелост или яснота. Това, което тя постоянно демонстрира, е способността да подчинява желанията си на етично изчисление за последствията.

Нейната определяща реплика в Епизод 18 – „Моята свобода не трябва да бъде причина за твоето лишаване от свобода“ – не е ситуационен диалог. Това е тезата на нейната зряла възраст. Тя капсулира моралната рамка, която е оформила всяко важно решение, което е взела. Есме не възприема свободата като изолирано право. За нея свободата е релационна. Тя трябва да бъде преценена спрямо потенциала ѝ да дестабилизира другите. Освобождението, според нейната логика, никога не е чисто лично; то съществува в мрежа от взаимозависимости.

Тази ориентация е в много отношения възхитителна. Тя отразява емоционалната интелигентност и отказа да се търси самореализация за сметка на обществен колапс. В нестабилния свят на сериала, дефиниран от мъжката гордост, наследените вендети и импулсивното възмездие, предпазливостта на Есме е функционирала като баласт. Тя разбира колко бързо едно разкритие може да разпали насилие между поколенията. Тя разбира, че истината, когато е представена без подготовка, може да разбие непоправимо животи. И все пак Епизод 18 настоява за по-труден въпрос: какво се случва, когато бремето на това ограничение не е споделено?

Ограничението става етично изкривено, когато престане да разпределя отговорността. Ако един човек непрекъснато поема цената на стабилността, докато другите остават свободни да действат, самата стабилност се поддържа неравномерно. Системата остава непокътната, но само защото някой мълчаливо плаща за нейното запазване. В случая на Есме това плащане е под формата на емоционално изгнание, майчинско изместване и прогресивно стесняване на собствения ѝ живот.

В този епизод има психологически прецизно движение: сдържаността започва като добродетел и постепенно се разкрива като самонасочено насилие. Не защото Есме възнамерява да навреди на себе си, а защото нейните морални смятания са нормализирали собственото ѝ заличаване като приемлив компромис. Тя е интернализирала идеята, че ако мълчанието ѝ предотвратява катастрофа, тогава цената, която плаща, е оправдана. Но сдържането има праг. Когато един и същ човек непрекъснато потиска истината, за да защити другите, истината не изчезва. Тя се консолидира другаде. В Епизод 18 тя се консолидира в преориентацията на Елени към Хикран. Тя се консолидира в чувството за изключване на Адил. Тя се консолидира в тихото разплитане на Есме. Тишината, която някога е предотвратявала експлозията, сега улеснява изместването.

Ето защо затворът на Есме не може да се сведе до Шериф. Шериф представлява видима верига - правна, социална, брачна. Но по-дълбокият плен е вътрешен. Това е убеждението, че говоренето би причинило непоправима вреда и следователно трябва да се избягва на всяка цена. Това е вярата, че собственото ѝ щастие е предмет на договаряне, ако някой друг може да пострада от него. Тази вътрешна верига е далеч по-коварна от външната, защото се маскира като морална икономия. Тя я убеждава, че издръжливостта е сила, че липсата на претенции е достойнство, че жертвоготовността е доказателство за любов. Епизод 18 не разрушава нейния морал. Той поставя под въпрос неговата устойчивост. Системата, която Есме е изградила - мълчание в замяна на защита - спира да произвежда защита. Тя започва да произвежда загуба.

И това е критичният повратен момент. Убеждението ѝ не се разпада, защото става егоистична. Разпада се, защото осъзнава, че продължителното ограничаване няма да възстанови равновесието. То само ще задълбочи нейното изтриване. Моралната архитектура, която някога ѝ е давала сплотеност, започва да се разпада под тежестта на непредвидените си последици. Епизод 18 бележи момента, в който етичната система на Есме достига структурния си лимит. Не защото е била грешна, а защото е била непълна. Тя е обяснила страданията на всички останали, освен нейното собствено. И това изключване вече не може да бъде устойчиво.
/следва  продължение/

Мерси, Онче 🤗 Добре, че не живея по ония места - мома щях да си остана, че сутляша ми е най-омразното нещо 😆

ExKely, хаха, не бях го мислила по този начин. То и на мен сутляша ми е много омразен, както и ашурето.

Младия Вълк е многословен, както всеки път.

Майчиното изместване: Преназначаването на идентичността.
Ако етичната фрактура на Епизод 18 започва мълчаливо, тя става видима в майчинството. Това, което епизодът постига с опустошителна прецизност, е трансформацията на майчинството от лична емоция в публична позиция. То не се третира просто като биологичен факт, нито дори като емоционална връзка. Разкрива се като социална структура - титла, която предоставя легитимност, достъп, авторитет и наративна централност. Майчинството в този епизод не е просто за любов. Става въпрос за признание. Страданието на Есме не произтича от съперничество. То произтича от изместването. Има съществена разлика. Съперничеството предполага конкуренция за нещо, което може да се договаря. Изместването предполага преназначаване на нещо, което винаги е било ваше. При изместването нараняването не е, че някой друг притежава това, което желаете; а че системата е прекласифицирала вашето място.

Постепенното преориентиране на Елени към Хикран не е формулирано като предателство. То е формулирано като адаптация. Тя се опитва да се стабилизира в реалността, която ѝ е дадена. Но тази реалност е изградена върху пропускане. Лъжата, поддържана в името на защитата, е узряла в социален факт. Хикран заема ролята не защото я е завладяла, а защото Есме я е освободила мълчаливо. Тази ваканция е ключът. Есме не е загубила позицията си поради провал на любовта. Тя се е отказала от видимостта, за да предотврати вреда. Това, което Епизод 18 прави болезнено ясно, е, че мълчанието не отменя йерархията. То позволява на йерархията да се втвърди. Лъжата не е неутрална. Тя не е временен заместител, чакащ евентуална корекция. Тя генерира ред. Тя произвежда легитимност. Тя разпределя емоционални права. Като задържа истината, Есме неволно разрешава структура, в която Хикран става „майка“ чрез повторение, чрез близост, чрез социално утвърждаване. С течение на времето липсата на противоречие се превръща в одобрение.

Психологическата бруталност на тази динамика се крие в нейната асиметрия. Есме трябва да защитава крехкото равновесие около себе си, но това равновесие не не отвръща със същата защита. Не я предпазва от маргинализация. Не запазва емоционалните ѝ претенции. Не спира, докато не е готова. Вместо това, се реорганизира около мълчанието ѝ. Има особен вид мъка в това да гледаш как някой друг получава име, което не можеш да изречеш. То не може да се сведе до скръб. Скръбта предполага загуба поради злополука или съдба. Това е структурно преназначаване. Това е бавното осъзнаване на това как нечия идентичност се прехвърля под прикритието на стабилност.

И въпреки това Есме не може да протестира, без да изглежда разрушителна. Ако се намеси, тя се превръща в дестабилизатор. Ако отстоява биологичната истина, тя се превръща в заплаха за психологическата сплотеност на Елени. Моралният капан е завършен: самият акт, който би възстановил позицията ѝ, би разрушил и света, който е работила да запази. Ето защо епизодът отказва да третира ситуацията като мелодрама. Това не е триъгълник от съперничещи си чувства. Това е йерархия, поддържана от прикриване. Колкото повече Есме въплъщава сдържаност, толкова повече тя засилва собствената си невидимост.

Етичната система, разгледана в предишния раздел, сега разкрива най-опустошителното си последствие. Намаляването на вредите, когато е въведено едностранно, води до изместване, а не до мир. Катастрофата, от която Есме се страхуваше, беше отложена, а не предотвратена. На нейно място настъпи по-тиха ерозия. Инстинктивното разпознаване на емоционалното ѝ привличане към Есме от Елени сега трябва да бъде преосмислено като фантазия. Зрелостта, в тази изкривена среда, изисква от Елени да се откъсне от истината, която е усещала несъзнателно. Това, на което сме свидетели, не е просто майка, която губи близост с дъщеря си. Свидетели сме на прекласифицирането на самата майчина идентичност. Биологията остава постоянна, но наративната легитимност се променя. А наративната легитимност в този свят определя кой принадлежи.

Най-опустошителният аспект е, че изместването на Есме е представено като неин собствен етичен избор. Тя не се е борила за титлата. Тя я е отлагала. Вярвала е, че отлагането ще запази любовта. Вместо това, отлагането е разрешило заместването.

Епизод 18 разкрива това с безмилостна яснота: когато една жена постоянно се отдалечава от центъра, за да поддържа ред, центърът не остава празен. Той е зает. В това заемане се крие началото на разплатата на Есме.

Разпознаването като структурно възстановяване: Извинението на Оруч и първият момент на видимост.
Ако майчиното изместване разкрива цената на мълчанието, извинението на Оруч разкрива цената на невидимостта. Сцената е кратка в действието, но обширна в смисъла си. Тя не променя външната конфигурация на събитията. Хиджран остава в живота на Елени. Лъжата остава неизказана. Щетите остават реални. И все пак нещо фино се променя в Есме - не защото обстоятелствата се подобряват, а защото възприятието се променя.

Когато Есме се изправя срещу Оруч, тя не търси отмъщение. Тя артикулира последствията. Тя назовава веригата от причинно-следствени връзки: решението му да постави Хиджран в майчината роля, приоритизирането на запазването на семейството пред нейната истина, произтичащото от това изместване, което сега разбива връзката ѝ с дъщеря ѝ. Може би за първи път тя говори не като медиатор, а като пострадала страна. И се пречупва. Сълзите ѝ не са театрални. Те са освобождаване от натрупаната невидимост. Това, което Оруч прави в отговор, не е нито защитно, нито пренебрежително. Той се извинява.

В повечето разкази извинението функционира като повествователен завършек. То сигнализира за разрешение, изкупление или морално пренастройване. Епизод 18 се съпротивлява на това опростяване. Извинението на Оруч не отменя стореното от него. То не възстановява майчината позиция на Есме. То не поправя структурните щети от мълчанието. Неговото значение се крие другаде. То признава. Когато Есме казва, че никой никога преди не ѝ се е извинявал, тя разкрива по-дълбоката архитектура на страданието си. Болката ѝ никога не е била обработвана като нещо, изискващо поправка. Тя е била погълната от фона на по-големи конфликти. Тя е била приемливата цена на стабилността. Тя е била променливата, която се е очаквало да издържи. Нейната издръжливост е била интерпретирана като сила, а не като нараняване.

Това е моралната икономика, в която е живяла: жертвоготовност се изисква, но никога не се компенсира; лоялност се очаква, но никога не се отплаща с признание. В такава система вредата не изчезва. Тя се нормализира. Извинението на Оруч прекъсва тази нормализация. То назовава вредата вреда. Този акт е трансформиращ не защото променя резултатите, а защото възстановява субектността на Есме. Да бъдеш признат означава да бъдеш отново включен в моралното поле като личност, а не като механизъм. Години наред Есме функционира като емоционалната инфраструктура на решенията на всички останали. Тя се стабилизира. Тя поглъща. Тя пресмята. Но инфраструктурата обикновено не се разглежда. Тя се използва. Извинението казва: ти не си инфраструктура. Ти си ранен. Това разграничение е екзистенциално.

Важно е също, че това признание идва от някой, съучастник в нейното изместване. Сериалът усложнява Оруч не като го изкупва, а като го поставя в същата ограничаваща структура. Той е направил брутален избор, за да запази семейното равновесие. Той вярвал, както и Есме, че вредата може да бъде сведена до минимум чрез контролирана жертва. Неговото извинение признава, че това смятане не е абстрактно. То има тяло. Има цена. Следователно извинението се превръща във форма на структурно възстановяване. То не разрушава йерархията. Но нарушава нейната невидимост.

В този контекст признанието действа като предпоставка за суверенитет. Преди човек да може да се преоткрие, първо трябва да бъде възприеман като създаден от други. Животът на Есме е оформен от бащината власт, брачната принуда, мъжкото съперничество и наследените конфликти. За някой в ​​тази матрица, да признае вреда, означава да пробие нейната неизбежност. И въпреки това епизодът внимава да не преувеличи изкупителната сила на извинението. Признанието не освобождава Оруч. То не възстановява Елени. То предоставя нещо по-фундаментално: потвърждение, че страданието на Есме не е било въображаемо, преувеличено или незначително.

В свят, където нейната сдържаност многократно е била тълкувана като съгласие, признанието става революционно. Извинението на Оруч не връща на Есме дъщеря ѝ. То ѝ връща реалността. За първи път в епизода тя не е бойно поле. Тя не е терен за моралните войни на другите. Тя не е тихият стабилизатор. Тя е човек, чието страдание изисква артикулация. Това възстановяване на субектността подготвя почвата за финалното движение на епизода. Защото щом една жена бъде възприета не като жертва, не като символ, а като наранен субект, продължаването на ролята на терен става несъстоятелно.
/следва продължение/

Едно не мога да си отговоря
Според Есме,как точно ще се почувства Елени,когато разбере,че родната и майка едва ли не я е оставила да повярва и да се привърже към тази,която я е продала?
Мисли ли изобщо тази жена?Пък ми разправя,че била майка....
Много и се ядосвам на Есмето,наистина..
Поставя на преден план чувствата си към Адил,пред чувствата на Елени..

Още не съм изгледала епизода, но това, което мога да кажа е, че напълно разбирам какво имаш предвид. Единствените, чиято мотивация да крият истината разбирам, не уважавам, са Шериф и Зарифе.
При тях мотивацията е ясна и логична.(макар и морално неприемлива)
Те крият истината, за да не излезе наяве престъпление, страх ги е от последствията,
страх ги е да не загубят всичко.
Тяхното мълчание е егоистично, но поне е честно като логика- крият, защото са виновни.
Проблемът са останалите.
Там мотивите звучат така:
„За да не се разстрои Адил“
„За да има мир между фамилиите“
„За да не се нарани Елени“
„За да запазя семейството“
Но ако се погледне реално истината така или иначе ще излезе и колкото повече се отлага, толкова по-болезнена ще бъде.
И най-важното- Елени губи правото сама да преживее живота и истината си.
Точно тук идва моралният проблем, който те дразни, мен също. Защого особено при Есме това се усеща най-силно. Тя мисли за гнева на Адил, за собствената си връзка с него,
но не си задава истински въпроса: „Как ще се почувства Елени, когато разбере, че всички са знаели, а тя -не?“
В момента Есме действа повече като жена, която се страхува да не загуби мъжа си и спокойствието си, отколкото като майка, която поставя детето на първо място.
А, ако погледнем честно, единственият човек, който има пълното право на истината, е именно Елени.

О, аз на  Есме  съм й ядосана  още откакто Оруч  й  потвърди, че  Елени  е нейна  дъщеря и тя направи коалиция с Фуртуна да пази тайна. Това ми  заприлича на все едно Адил и Елени са недостойни да знаят  истината.  Доказа, че  за толкова години не е опознала мъжа, когото  обича. А и това, че остави  Елени да нарече  Хиджран  "мамо", жената, която я е  продала  и подстрекаваше да я  убият,  също не го разбирам.
Мълчанието на  Мелина също го разбирам,  тя  не  иска  да загуби творението си.  Оруч пък, не иска да се разкрива  участието на майка  му. Фуртунци има защо да крият, но Есме  и Илве нямат никакви разумни доводи.

Ето и последната част от статията на Младия Вълк.

Разломът в отношенията: Два морални кодекса в сблъсък.
Ако майчиното изместване разкрива цената на мълчанието, а извинението на Оруч възстановява видимостта на Есме, конфронтациите между Есме и Адил разкриват по-дълбоката несъвместимост, която се е натрупвала под любовта им от години. Епизод 18 представя конфликта им като етична безизходица. Адил и Есме не спорят дали им пука. Те не са съгласни как трябва да действа грижата. Ориентацията на Адил към кризата е директна. Той вярва в яснотата, постигната чрез решителен разрив. Когато е изправен пред опасност или нестабилност, инстинктът му е да се изправи срещу нея, да разруши неяснотата чрез действие. За него любовта изисква видимост. Тя изисква риск. Тя изисква декларация. Мълчанието не се чете като предпазливост, а като изключване. Когато Есме отказва истината, той я преживява като граница, издигната срещу него. Ако тя му се доверяваше, вярва той, тя щеше да сподели бремето. Ако тя вярваше в тях, тя нямаше да решава едностранчиво какво той може да издържи.

Есме действа в различна етична рамка. Решенията ѝ се ръководят от последиците. Тя вижда отвъд момента на разкритието и вижда последствията, които ще се разпространят навън. Тя разбира колко крехък е светът им, колко тясно преплетените семейни структури могат да се разпаднат под напрежение. За нея мълчанието не е дистанция. То е защита. То е опит да се абсорбира шокът, преди да достигне до другите. И двете позиции са вкоренени в любовта. И двете са оформени от травма. И двете се втвърдяват под стрес.

Искането на Адил за яснота се превръща, според възприятието на Есме, в безразсъдство. Защитата на Есме се превръща, според възприятието на Адил, в предателство. Те не са карат се, защото привързаността се е разтворила; карат се, защото привързаността е била интерпретирана чрез несъвместими морални граматики. Трагедията не се крие в липсата на чувство, а във факта, че самата любов не може да помири две етични системи, укрепени от години на оцеляване. Всеки вярва, че защитава връзката. Всеки се чувства наранен от защитата на другия. Епизод 18 не прави никой от тях злодей. Той разкрива границите на моралната твърдост. Без гъвкавост дори грижата става разрушителна. Без споделена граматика дори предаността се превръща в неразпознаване.

Женският суверенитет като реконструкция: Заминаването като препозициониране.
Ако епизодът беше завършил в разгара на релационния разрив, сюжетната линия щеше да остане трагична в конвенционалния смисъл - двама души, разделени от гордост и обстоятелства. Вместо това, разказът избира различно разрешение. Той се измества от конфронтация към препозициониране. Изчезването на Есме след затварянето на Шериф не е реактивно. То е умишлено. Външният антагонист е неутрализиран. Справедливостта, поне формално, е възстановена. В друга версия на тази история това би проправило пътя за помирение. Вместо това, камерата се насочва към отсъствието.

Сценарият с автобуса, напомнящ за опита за бягство от преди десетилетия, преосмисля значението на заминаването. По-ранното бягство е подхранвано от младежко неподчинение и романтична неотложност. Това е движение към споделено бъдеще срещу потискащите структури. Това заминаване не е нито импулсивно, нито романтично. То е съзерцателно. Не е насочено към някого; то е далеч от система. Години наред идентичността на Есме е била обвързана с отношенията. Тя е била определяна като съпруга под принуда, любовница в тайна, майка в укритие, медиатор в конфликт. Дори нейният етичен кодекс е бил организиран около запазването на другите. Нейното чувство за себе си е било разпределено в роли, които изискват самовъздържание.

Епизод 18 я сблъсква с непоносимо осъзнаване: оставането в тази конфигурация изисква постоянно самоотрицание. Да останеш означава да продължиш поемайки последствията без да ги осъзнава. Да останеш означава да увековечиш динамиката, в която нейното сдържане разрешава нейното изместване. Нейното заминаване не се отказва от любовта. То не заличава копнежа. Не я превръща в някой, безразличен към Адил или Елени. Това, което прави, е да прекалибрира приоритетите. Грижата не може да изисква унищожение. Защитата не може да изисква самоунищожение. Суверенитетът, въведен тук, не е театрален. Не е отмъщение. Тя не разкрива тайни публично. Тя не наказва Адил. Тя не организира символично унищожение. Затварянето на Шериф е резултат от неговите собствени действия, а не от нейното отмъщение. Адил остава физически свободен. Елени остава способна да открие истината навреме. За първи път Есме създава дистанция, без да взривява света.

В този контекст, женският суверенитет не се проявява като бунт срещу любовта. Той се проявява като отказ да бъде инструментализирана от нея. Тя може да продължи да обича Адил, без да приема динамика, в която защитните ѝ инстинкти се преосмислят като предателство. Тя може да продължи да обича Елени, без да се съгласява на постоянна невидимост в живота на дъщеря си. Нейното заминаване е меланхолично именно защото е честно. То не обещава незабавно поправяне. Не гарантира, че Адил ще разбере. Не осигурява признанието на Елени. То твърди нещо по-фундаментално: нейната идентичност не може да остане зависима от конфликти, които не е създала. Ето защо заминаването носи такава тежест. То не е независимост като спектакъл. То е независимост като структурна корекция. Тя се оттегля от ролята, която я е погълнала, не защото ѝ липсва любов, а защото отказва да продължи да функционира като стабилизатор на система, която я заличава.

Заключение: „Процъфтяване, а не оцеляване“.
Епизод 18 не предлага разрешение в конвенционалния смисъл. Той не поправя връзката между Есме и Адил, нито пък възстановява веднага мястото ѝ в живота на Елени. Вместо това предлага нещо по-тихо и по-трудно: предефиниране на това какво може да означава оцеляването.  Години наред Есме живее според морално уравнение, в което мълчанието ѝ е защита, а жертвата ѝ е доказателство за любов. Това уравнение се разпада в този епизод не защото тя изоставя етиката си, а защото осъзнава цената ѝ. Когато защитата се превърне в самозаличаване, тя престава да бъде добродетел. Когато мълчанието произвежда изместване, то вече не може да бъде защитено като ограничение. Следователно нейното заминаване не е нито драматично бягство, нито наказание. Това е прекалибриране. Тя се отдръпва не от любовта, а от структура, в която любовта изискваше нейното изчезване. Автобусът не обещава щастие. Той не гарантира помирение. Той просто маркира граница: тя вече няма да остане там, където съществуването ѝ трябва да бъде договорено от войните на други хора. Епизод 18 оставя бъдещето нерешено. Чувствата остават. Последиците остават. Но едно нещо се променя безвъзвратно. Есме вече не е дефинирана от това колко може да издържи. Тя е дефинирана от момента, в който решава, че издръжливостта вече не е достатъчна.

Хич не съм съгласна с тази словесна еквилибристика
Никой не е задължавал Есме години наред за е жена на Шериф
Тя можеше,не,беше длъжна да го предаде на властите.В момента му е съучастника не знам дали няма да се повдигне този въпрос
Тя стана съучастник на Севджан,съучастник на Шериф,Зарифе и Хаджиран
Тя взе участие във всички престъпления,като ги покри

Честно казано не мислех, че Еюпхан че направи такава глупост.

Да...когато отвлече Фадиме се зарадвах, че така бързо се размина, защото не исках да му развалят образа. Тук също си оставям вратичка, че нещо друго ще измислят сценаристите, това е много жестоко спрямо Амирума. Пък и защо Еюпхан намесва друг човек, има нещо друго там според мен, което фрагът не ни показва.
Иначе вторият фраг много ми хареса, Адил как сладко се грижеше неговата любима да живее в добри условия, а Исо беше възмутен само от мисълта, че може да предаде съпругата си.
Вие всичко основно сте го коментирали вече. Става все по-трудно на Есме да и бъде простено, когато истината излезе на яве...дано не е след още 20 години.

На мен продължава да ми е интересно. Гледам си епизодите без да превъртам със стрелката, което си е показателно за мен.

П.п. Почнах и Yeralti, обаче не можа така да ме грабне и не ми върви нещо.