В момента чета ... 98

Завиждам на хора, които са открили и четат Дюн.

(У дома - покрай запаления млад господин - имаме бая планинарски книги, а и големите имена и саги около някои изкачвания и върхове - не са ми непознати.)
Дойде време за тази (на хартия; 2024), обясняваща и противопоставяща платените изкачвания vs самотните герои от Еверест:
Тук има добра и кратка анотация - събрана по писано от самия автор:
https://www.orangecenter.bg/everest-ood-uil-kokral-9786192500887.html
На първата 1/3-та съм и мога да кажа, че е увлекателна, болезнено документална и поражда нееднозначни размисли у диванни планинари като мен. Всъщност, към днешен ден, почти не знам някой от топ-катерачите да няма (или да не е консултант към) фирма за организиране на експедиции. Което ще рече, ако имаш пари да си платиш - Еверест не е толкова "далеч" и "високо". Заради което и напоследък по телевизиите гледаме едни кадри с трасето под върха (или Стъпката на Хилари), което прилича на магистрала в натоварен ден.
(На екран дочитам последния наличен ми Е-Ендър, Сянката на марионетките; №7, 2002.)

Имах един период, който като се захванех с някой автор и го изчитах от кора до кора - читанка, книги у дома, бибилиотека ...слава Богу, тоз период ми отмина.
Шоу е много добър, определено.

Червените орхидеи на Шанхай ми напомня на Светът на върбите от Шогун , но много по-жестока и мрачна.
Напомня ми и на Алиенде и нейната Дъщеря на съдбата / и по тази авторка се бях смяхнала по едно време/.
Изобщо много добра книга.

Завърших "Евангелие на отровното дърво ", слушах я в Storytel - 21 часа истинско удоволствие!
„Евангелие на отровното дърво“ е роман, който не просто разказва история, а те поставя вътре в нея - сред жегата, напрежението и културния сблъсък на Африка. Книгата проследява съдбата на едно американско мисионерско семейство, попаднало в Конго по време на политически и социални сътресения, но всъщност истинският фокус е много по-дълбок- как хората възприемат света, когато той не отговаря на нашите убеждения.
Най-силното в романа е гледната точка. Историята се разгръща през очите на различни членове на семейството, всяка със собствен глас, характер и вътрешен конфликт. Това прави повествованието живо и многопластово, няма една „истина“, а множество версии на реалността. Именно тук Кингсолвър показва майсторство, защото тя не съди героите си, а ги оставя да се разкриват сами.
Африка в книгата не е просто фон. Тя е почти отделен герой- красива, сурова, неразбрана. Авторката умело избягва клишетата и показва континента през детайли- миризми, звуци, ежедневие, отношения между хората. Можеш да  усетиш колко дълбоко чужд може да бъде един свят за човек, който идва с готови истини и отказва да ги постави под съмнение.
Една от основните теми е сблъсъкът между вяра и реалност. Мисионерската убеденост на бащата постепенно започва да изглежда не като сила, а като трагична слепота. Контрастът между неговата непоколебимост и променящото се разбиране на останалите членове на семейството е болезнен, но и реален.
Книгата обаче не е лека. Тя изисква търпение, както заради обема си, така и заради емоционалната тежест. Има моменти, които са сурови и дори трудни, но именно те правят историята толкова истинска и въздействаща.
В крайна сметка „Евангелие на отровното дърво“ е роман за промяната- лична, културна и историческа. Прекрасно написана книга! И също толкова прекрасно прочетена!

Да кажа и аз по последните обсъждани теми.
На Кормак Маккарти харесах "Пътят", "Кървав меридиан" ми вървеше много трудно - четох я миналата година и така и не посегнах към друга негова книга досега. Засега.
"Черна книга" беше първата и последна книга на Орхан Памук, която прочетох преди 20 години. И с този автор не се разбрахме. Може да взема някоя друга негова книга, да видим дали ще ми допадне сега. Ще видим.
На Алена Морнщайнова харесах най-много "Хана", изключително много ми въздейства. "Ноември" и "Лес в къщата" ми вървяха много по-трудно. Тежки са книгите ѝ, наистина.
Редактирам се: всъщност съм чела и "Тук няма място за старци" на Кормак Маккарти преди години, това беше първата негова книга, която прочетох. Това беше и книгата му, която най-много ме впечатли.

С Орхан Памук и аз не се разбрах, но съм се заканила да му дам втори шанс.
Прочетох си "В служба на злото" - романа, в който отношенията между Страйк и Робин са емоционална вихрушка. Обаче краят ми идва претупан и набързо смутолевени, както и в предишните 2 части. Само това ме спира да дам макс 5 звезди.
И започнах форумните фаворити - "Фаворитите" В началото съм още, но ми харесва как е изградено повествованието. Бях гледала един филм пак за всепоглъщащата мощ на спортната злоба и конкуренция във фигурното пързаляне - I, Tonya.

"Шумът на времето" от Джулиан Барнс - книга, която не просто ми въздейства, но събуди у мен спомени и мисли, заради които реших да оставя отзив тук.
Историята на великия Дмитрий Шостакович - гений, принуден да се побере в ограниченията на идеолигията, според която изкуството принадлежи на народа. Да се откаже от автентичността си, за да изпълнява партийни поръчения, да пише песни за насрещния план, които умореният стоманолеяр с лекота да си тананика на връщане към дома, защото изкуството принадлежи на народа. Неговата същност на творец обаче не е такава - той е твърде сложен и несмилаем за посредствените мижитурки, които осъществяват цензурата върху изкуството в онези години. За тях Шостакович е абстракционист, формалист и невротик, твърде песимистичен и отчаян, а музиката му е окачествена като дандания, която причинява колики в една позорна статия във вестник "Правда", която слага началото на неговия ад.
Принуден да се вмества в тясната кройка на идеологията, която забранява емблематични негови произведения, не просто за да бъде угоден, ами за да запази живота и семейството си, той прекарва целия си живот в състояние на постоянно терзание, раздразнение и отвращение от себе си, следвайки партийната линия, потъпквайки собствените си ценности и стремежи и погребвайки музиката, която няма право да сподели.
"Какво може да се опълчи срещу шума на времето? Само онази музика, която е вътре в нас - музиката на нашето съществуване, преобразена от някои хора в истинска музика. Която в хода на десетилетията, ако е достатъчно силна и истинска, за да заглуши шума на времето, се превръща в шепота на историята."
Често мисли за самоубийство и копнее за смъртта, като към края на пътя си се надява само на едно -"смъртта да освободи музиката му - да я осводи от неговия живот. И тогава, ако все още има стойност, ако още има уши да я чуят, неговата музика ще бъде... просто музика".
Когато мислим за Шостакович, веднага се сещаме за Валс номер 2, но това е типичен пример за подчинение на партийната цел, която е искала да опитоми набиращия популярност на запад джаз и да му придаде едно по-съветско звучене. Написан е през 1938 г, когато Шостакович е бил публично порицаван, забраняван и на косъм да бъде обвинен и ликвидиран, но набира широка популярност едва през 1993 като филмовата музика към "Широко затворени очи".
Но това, което ми се иска да споделя с вас, е една друга трагична и много интересна история, която се е случила тук по време на същия мракобесен и човеконенавистен режим. За нея си спомних, когато прочетох, че Шостакович, освен композитор, е бил също така волейболен и футболен съдия.
Изтъкнат спортист - тенисист и скиор е бил Асен Цакнов - виртуозен цигулар, погубен и изличен от новата власт през 1944 г, заради това, че е брат на Александър Цанков. Неговият брат Петър Цанков пък е бил пианист и композитор, също безследно изчезнал из лагерите на смъртта, а творчеството му - физически унищожено, за да не остане нищо в народната памет. И двамата братя са пример за културно изличаване - всичките им плочи и записи от радио 'София" са унищожени и претопени, а писмените им следи - напълно заличени. Имената им умишлено са премълчавани, за да не остане спомен, но все пак е останал един.
Миналата година имаше редица събития в памет на Борис Христов, едно от които беше концерт на Пламен Бейков, изявен съвременен български бас и директор на Опера Русе, на който той изпълни не особено популярни солови песни за нисък мъжки глас на Борис Христов, на някои от които автор е именно Петър Цанков, който е бил и корепетитор на Борис Христов. Нотите на композициите му са безследно изчезнали, а малкото, които са оцелели, са били в частните колекции на негови колеги и приятели.
Нищо почти не знаем за тези творци - жертви на комунистическия режим, но в последните 30 години се полагат усилия да се даде гласност и да се намерят документи, като резултатите са твърде оскъдни.
Интересен факт е, че двамата братя Петър и Асен Цанкови са от интелектуалците, които се застъпват за идеята Борис Христов за получи държавна стипендия за специализация в чужбина, издействана от Борис III през 1942 г.
Тези факти идват до нас, благодарение на Цанко Цанков, виолончелист и професор в НМА, който е син на Асен Цанков и чрез спомените си запазва част от културата на стара София и съхранява паметта за своите близки.
Дълго се получи, но пък е много свързано с идеята на книгата, освен това е интересно, а тук сме четящи хора, така че си позволявам отклонението.
А книгата я оценявам с 5 звезди и я препоръчвам.

Райна, благодаря за интересния ти пост! 💐
Започнала съм "Червен изгрев" на Пиърс Браун. Отдавна нямат тираж книгите, намерих си ги втора ръка. Прочела съм почти половината книга и засега ми харесва - мисля че ще допадне на любителите на антиутопии.
В сторител слушам "Метаморфозата" на Кафка, но съм още в началото.

На мен не ми хареса - започна много силно и с всяка следваща книга се обезличава. Имах ги (издадените на български) и ги оставих по къщички, защото нямах намерение да ги препрочитам.

Очаквах силна история (в смисъл сюжет - който се развива, има кулминация и финал и е подчинен на обща идея), а не имитация на римляни в далечното бъдеще. Нямам някакъв специален афинитет към Римската империя, че да ми е интересно да чета измислени историческо-военни фентъзи романи.

Третата книга за Д. е много добра - надхвърли очакванията ми (и не може да се сравнява с втората - многократно по-интересна).

pppqqq, така и не разбрах кои са тези книги за Д. Моля за пояснение! 🤗

Остават ми последни около 100 страници от "Кървав меридиан" на Кормак Маккарти.
Библейската символика е изключително силна, а при синематичния стил на Маккарти сцените се виждат като на голям екран- сцени от евангелията, препратки към Моисей, Езекиел, Откровенията на Йоана, но в ужасяващ контекст. Ако Маккарти не беше гениален стилист, подобна книга би била невъзможна за четене.
Всичките кланета и зверства, които, апропо, са исторически факт, не са самоцел.  "Кървав Меридиан" поставя отговор на вечния  въпрос за теодицеята-как е възможно да смирим идеята за милосърден и всемогъщ Бог със злото в света.
Маккарти преминава отвъд Абрахамовите религии (юдаиизъм, християнство, ислям), и детонира ядрен отговор на въпроса за теодицеята със символиката на гностицизма. Всяка глава в книгата има предзаглавия, за да предупреди дори невнимателния читател що иска да каже автора. Полемиката е невъзможна- той наистина цели точно това, и съдията Холдън е без съмнение един от най-големите литературни чудовища.

Книгата е тежка, потискаща, ужасяваща, но гениално написана, построена със замисъл, и е абсолютен шедьовър.
За почитателите на Стивън Кинг абсолютно задължителна. Не се учудвам, че е една от любимите му.

Изтощи ме и напрегна, както ме изтощи и напрегна "Тъмната кула", която намирам за велика, и вероятно повлияна от "Кървав Меридиан" донякъде.

Уикенда ще си почина от тежки теми, и извадих любимия Стайнбек и "Пътешествия с Чарли",  която не съм чела още, въпреки че я имам от години. Всяка книга си иска идеалното време за нея.

Кафка също ми е в списъка за близките месеци. Не съм чела нищо, но съм си приготвила "Замъкът", "Процесът" и "Метаморфози".
Другият петък ще пътувам, и ще нося с мен втория том на Войната на Маковете.

Писах подробно в темата, даже някой ме попита откъде ги свалям (от Ocean of pdf).
Ето страницата в Уикипедия: https://en.wikipedia.org/wiki/Vampire_Hunter_D_(novel)

Доста почетох в последно време, но попадам на ужасна плява от съвременни автори. За някои книги нищо хубаво не мога да кажа. По някаква причина пак си причиних Бьогле, явно съм забравила колко не съм харесала предишните му книги. Прочетох "Пътника без лице" и този път вече ще го запомня. Французин пише за шотландска полицайка, която си изфантазира разследване да ходи да гони Михаля в Германия. Преразказ с елементи на разсъждение на приказките на братя Грим. Когато някой няма какво да каже, почва да "заема" чужди идеи.
За оправяне на вкуса прочетох "Пътят" на Кормак Маккарти. Напълни ми душата, но и ме натъжи. Така си представям да завърши западната цивилизация, ако не  съхраним човешкото в себе си. Сега ще имам нужда от три месеца хумористични книги, за да се неутрализират сивотата и жестокостта на пустия свят от "Пътят".

Вчера по нощите приключих "Зъл мрак, угаснали звезди" (Стивън Кинг ).
Какво да кажа...истинско и неподправено петзвездно удоволствие!

След дълги години не-четене на Кинг (не ме питайте "Защо?" - не мога да отговоря) направих едно чудесно завръщане към него със сборника "Зъл мрак, угаснали звезди". Четири новели, типично Кинговски и коя от коя по-хубави! Четири новели, в които тънката червена нишка е интерпретацията, която Кинг дава на мотива за престъплението и наказанието.

В първия разказ - изключително мрачния „1922“ - се разказва историята на един фермер в забутано селце в пустошта на Небраска, който убива жена си, след като не успява да постигне компромис с нея относно това какво да правят със стоте акра земя, които тя е наследила след смъртта на баща си. Това не е спойлер. От първото изречение знаем кой е убиецът, коя е жертвата и какъв е мотивът за престъплението. В това отношение няма интрига. Тук има просто зловещо описание и опит да се разкаже всичко в ярки и запомнящи се подробности. И да се разкаже какво ще стане по-нататък...

Въпреки зловещите моменти на "1922", за мен като жена най-тежка беше втората новела - "Големия шофьор". Абсолютно брутална история за цената, която симпатичната авторка на уютни криминални истории Тес плаща след като решава да послуша съвета на почти непозната жена и да мине с колата си по кратък път. Път, който, разбира се, се оказва удобно безлюден...

Третата история -"Изгодна сделка" е историята на банковия служител Стрийтър, който случайно среща амбулантния търговец Ялвод, предлагащ една-единствена стока: "Удължения". Какви "удължения" ще попитате вие, както се запитах и аз.. Ами всякакви видове удължения. Кой от каквото има нужда. Ако сте жена и искате да имате незабавно дълга коса - воала! Ялвод ще ви предложи удължения за коса. Ако имате кредит и ви притискат сроковете - Ялвод ще ви предложи удължаване на срока. Стрийтър има нужда от друг вид удължение, но дали е готов да плати цената? Защото всяко нещо на този свят има цена, а удълженията на Ялвод не са никак евтини....

"Щастлив брак" е историята на стандартното американско семейство Андерсън. Запознайте се: Боб - невзрачен оплешивяващ счетоводител със странично хоби нумизматика и ръководител на бойскаутска организация, Дарси - обикновена домакиня и активна участничка във всякакви литературни и други местни клубове. Децата им, вече отраснали, са поели по своя път. Всичко върви прекрасно за семейството - традиционни седмични вечери в ресторант, почивки във Флорида и т.н., докато една вечер Дарси не се спъва в картонена кутия в гаража и случайно не разбира, че освен че е страстен нумизмат, съпругът ѝ Боб има и друго ужасяващо хоби....

За пореден път се убеждавам, че Кинг е не просто дяволски (ялводски ) талантлив писател, но и изключително тънък психолог, който умее да прозре в душите на хората и да докосне скрити и неочаквани струни в тях. Героите му тук са напълно обикновени хора, попаднали в необикновени и неочаквани ситуации.
Опитва се да опише какво биха сторили обикновени хора, поставени в крайно критично положение. Хора като мен и вас. Хора, които срещаме всеки ден. Бих ли постъпила аз ако бях на мястото на Дарси Андерсън от последната новела "Щастлив брак"? Бога ми, да! Хиляда пъти да! Да не дава Господ ..хаха.. А бихте ли постъпили вие като Тес от "Големия шофьор"? На този въпрос трябва да отговорите вие ... А аз се предписвам повече Кинг за тази година!

Миж, съгласна съм с всяка дума! Този сборник е от любимите ми на Кинг! Много ми допадна и "Ако има кръв", сполучливи и мрачни истории. Майстор е Краля, спор няма.

Публикувам тук това събитие, може някой да има интерес. Много ми хареса "Шепотът на пчелите", която прочетох преди години.
https://www.bta.bg/bg/news/lik/1094019-meksikanskata-pisatelka-s … hepotat-na-pcheli