Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Сашо!

💛💛💛💛💛💛💛💛💛💛💛💛💛

Колкото и сърца да сложа тук, все ще са крайно недостатъчни.

Сашо е доброта и състрадание. Сашо е вътрешна и външна красота. Сашо е ярка, изключително ярка звезда, която огряваше този свят за кратките му 15 години, преди да бъде жестоко отнет животът му. Сашо е малкият Буда. Осъзнат и буден по рождение, с кристално ясен поглед, мисъл и сърце, докосващ дълбоко всеки, с който влизаше в контакт.

Ники ще трябва да ме извини, но в този пост поне веднъж ще го нарека Сашето, защото женската и майчината ми природа имат нужда от това. Сашето беше човешкият облик на любовта. Не онази, която ни се налага в обществото, във филмите и в изкривените възприятия на този объркан свят. Любов чиста, непокътната от объркването на предразсъдъци и изкривени убеждения — любов истинска към всеки и всичко. Обич към хората, животните, природата… към всичко. Чистота на възприятията, чистота на думите и изказа, чистота на емоциите, чистота в действията… Сашо беше олицетворение на истинска любов.

Ники ми разказваше веднъж как, докато пътували, Ники се обърнал към задната седалка да търси нещо и не можал да се сети името на това, което търси. Само казал на Сашо: “Дай ми от багажника…”, и после се разсеял и се заговорил с Иво, който шофирал. И когато се обръща отново след някакво време, какво да види? Сашо седи с какво ли не в ръцете си в опит да предвиди какво търси Ники и да му го даде. Ники често ми казваше, че Сашо разтопява сърца ежедневно.

Иво ми е казвал неведнъж, че Сашо е слънце и най-доброто същество възможно. Дори казваше, че толкова доброта има в него, че някак си трябва да успеят да му помогнат и твърдост да придобие, защото в този свят без твърдост е направо невъзможно да се оцелява. Иво казваше и още: “Една щипка от твърдостта и суровостта на Ники му трябват на Сашо.”

И Ники, и Иво често ми говореха за дипломатическите способности на Сашо. Шегуваха се с него, че ако реши като порасне да стане дипломат, ще е най-добрият в света. Нямаше никакъв шанс да не се намеси в някое обсъждане на филм, в което да не сме на едно мнение, и той да не започне да обяснява как всички имаме право и на всеки мнението се зачита.

Сашо се опитваше да ме научи да пия чай. Аз съм от онези хора, които в детството са карани да пият чай, когато са болни, и съответно съм натрупала едно нежелание да пия чай, тъй като го свързвам с болест. Иво ми казваше да не се лигавя и просто да си слагам повече мед в чая и да го пия. Не ми се получи, но Сашето упорито игнорираше нежеланието ми да пия чай и винаги, когато ме посрещаше, ми сипваше чай. Отпивах глътка-две и го зарязвах някъде. Той беше търпелив. Като се появявах отново в полезрението му, той ми казваше, че е направил нов чай, взимаше ми чашата и я пълнеше отново. Не се отказваше изобщо.

Наскоро се бяха сдобили с машина за варене на ориз и Сашо само ме чакаше да се появя горе, защото и аз, и той обичаме много ориз, както и Ивей, и веднага правеше ориз. Седели сме първите пъти да разглеждаме ориза много задълбочено — колко е съвършен и как не се слепват оризчетата, и колко е пухкав. Доставяше ми удоволствие да го оставям да се възхищава на ориза и да ми говори надълго и нашироко за него и да го разглежда. Чувствах се в тези моменти отново дете. В детските очи и възприятия успяваме да изживяваме нещо в такава пълнота, та макар и това да е един прост варен ориз. Сядахме и го ядяхме с клечки. До ден днешен, като видя хубави клечки за суши, искам да купя поредните и да им занеса на Сашо и на Ивей да си имат. Съвсем наскоро видях изключителни клечки и понечих да ги купя, преди да ме залее леденият душ на припомнянето, че тях вече ги няма.

Сашо много ми се радваше на дрехите, които имам. Харесваше много едни дънки с везани цветя, както и много се радваше на дизайните на тениските, които правех. Дизайните на Иво, разбира се, бяха най-добрите, но дипломата Сашо всеки път ми казваше, че и моите изображения са изключителни. Последния път, когато бях горе, той беше с една нова тениска и ми разказа с голям ентусиазъм, че той я е направил сам, само с малко помощ за изображението от Иво, защото, както каза: “Изкуственият интелект мен не ме слуша така добре, както Иво.” И двамата се разсмяхме на това му изказване.

Благодарение на Иво Сашо и Ники бяха извън съвременната лудост на света — електрониката, социалните мрежи и подобни. И не защото бяха ограничавани по някакъв начин от тях — нищо подобно, а просто защото Иво им беше осигурил истински свят, свят, който е толкова истински и смислен, толкова пълен с преживявания, че нито Ники, нито Сашо имаха нужда да бягат във виртуалния свят на кратки глупави рийлове. Те имаха пещери за изследване, парапланери, с които да летят, планини, които да изследват, поляни, от които да събират билки, вълшебна гора, пълна с диви животни, две прекрасни кучета и котка, за които да се грижат, моторни шейни, които да карат, и електрически мотори, с които да бродят по планинските пътища, пейнтбол пушки и пейнтбол игрище, в което да се забавляват, имаха дори детски пушки и пистолети — нърфове, и редовно имаше игра — престрелка по коридорите на хижата, и вечно се търсеха гумените патрони, защото се губеха. Имаха легота, имаха музикално студио и всеки един имаше негова лична китара — електрически китари, пиано, барабани, хармоники, флейти. Имаха изключително добре оборудвано доджо (зала за бойни спортове). Имаха ателие за глина с професионална пещ за изпичането на творенията им. Имаха библиотека, на която много национални библиотеки биха завидели. Имаха работилница с всичко необходимо да поправят и майсторят каквото си поискат, имаха всякакви пособия за дървообработване, имаха и Плейстейшън, който беше най-малко използваното нещо от тях, както и телефоните им. Имаха басейн и трамплин за скачане, имаха сауна.

Миналото лято със Сашо обичахме да прекарваме време отвън на терасата до огромния надуваем басейн — в разговори и спасяване на мухички, пчелички и всякакви насекоми, паднали във водата на басейна. Това занимание го имахме и с Ники преди години, когато бяхме в Мексико. Седене с часове в басейна, в разговори и вадене на давещите се насекоми и пускането им на свобода.

Веднъж някой от гостите им беше донесъл цвете в саксия и от тази саксия наизлязоха и се разбягаха няколко хлебарки. Сашо получи задачата да намери всички хлебарки и да ги пусне на свобода извън хижата. Отне му почти месец, но се справи — търсеше и ловеше хлебарки и ги пускаше на свобода. Същото се случваше и с мишките в кухнята. Имаше капани навсякъде и когато хващаха някой горски мишок, Сашо отиваше в гората, докато му рецитираше мантри, и го освобождаваше.

Веднъж седях в хола на хижата — беше лято и много мухи бяха успели да влязат вътре. Седях и си ги ловях и ги пусках навън. Сашо се присъедини и беше очарован от ловкостта ми. Разказах му как в детството ми на село това е било любимо занимание на мен и приятелите ми и съм стигала до залавянето на три мухи наведнъж. Иво се присъедини и се съгласи с мен, че наистина в нашето детство сме го правели, и тримата започнахме да ловим мухи и да ги пускаме навън. Сашо беше очарован, но каза, че в стаята му има една голяма муха от много дни и нея ще си я остави там, защото си я възприема за домашен любимец и си живеят заедно много добре. Даже излиза внимателно от стаята, за да не излезе и тя с него и да се загуби по коридорите на хижата. Такъв беше Сашо — обич! 💛

Един безценен последен спомен имам с него. Тази гума, която не знам как се казва. Новата моторна играчка, която Иво им беше осигурил, и разследващите бяха толкова жестоки да ни пуснат видеа да гледаме последните щастливи и спокойни часове на Сашо в игра с Один и след това как кара в снега тази моторна гума. Та моят безценен последен спомен е от последното ми гостуване — как седяхме близо два часа със Сашо, Иво и Ники в коридора на първия етаж на хижата и те се учеха да карат това чудо. Сашо беше най-добър в управлението на това мощно нещо. С такава лекота го караше, че дори на мен ми се прииска да се пробвам, въпреки че изобщо не обичам подобни неща. Иво се разсмя и ми каза да забравя и че ако искам да карам нещо, ми дава да покарам един обикновен електрически скутер само. Колкото и лесно да ми изглеждаше карането на тази гума, всъщност хич не е и освен всичко друго е страшно мощна, и той е направил грешка да поръча именно нея, а не нещо по-просто като тези, с които се придвижват някои хора из София. Сашо обаче беше изключителен в управлението ѝ. Иво отказваше да ги пусне навън с това нещо и каза, че поне две седмици още ще се кара в коридора на хижата, където могат да се опират в стените за равновесие и където не могат да вдигат максималната скорост (това всички знаехме, че се отнася за щурия ми син). Ники успя да се пребие три пъти, разбира се, защото щом се скриеше от погледите ни в една от чупките на коридора, натискаше газта и не се придържаше към стените, както би трябвало. Връщаше се ухилен до уши и казваше, че само малко е натиснал газта. Иво ме погледна и каза: “Няма оправия с твоя син. Колкото и пъти да се пребие, все не му е достатъчно. За него забраната да излиза с това чудо няма да е месец, а два месеца и тези дни ще поръчам едно по-обикновено и безопасно от тези, за да съм спокоен.” Сашо обаче сякаш плуваше в пространството с тази гума, беше се научил да завива с такава лекота, а видимо не беше лесно, като гледах как Иво и Ники изобщо не успяваха да направят завой. И така, в смях, сладки приказки и наблюдаване как се учат да шофират тази гума, минаха два безценни часа. Истинска наслада беше да наблюдавам Сашо и лекотата, с която управляваше тази гума, и милото му отношение към останалите, на които не им се отдаваше толкова добре. Всеки път, в който някой от нас изразеше колко добре шофира, беше посрещнат с обяснения, че той просто е най-лекият и сигурно заради това, той просто има най-много свободно време да се упражнява и затова, и какви ли не други обяснения, които да подкрепят и поощрят другите, опитващи се да управляват това нещо. С Иво се споглеждахме при всеки негов опит да омаловажи своя успех, а Ники само ме предупреждаваше със строг поглед да не се разтапям прекалено и да лигавя Сашо, защото ме познаваше добре и че ми се искаше почти неспирно да му кажа колко е чудесен, колко го обичам, как се справя най-добре и да го нагушкам едно хубаво. Иво също знаеше какво ми идва да направя и имаше толкова мекота и разбиране в очите му, и само ми повтаряше: “Такъв си е нашият Сашо!” Този спомен пазя и ще пазя винаги до последния си дъх. На тях тримата, на тези прекрасни два часа в коридора на хижата, на смеха, на закачките, на обичта, която струеше от всички към Сашо и към всички — един към друг. Обич, която няма как да бъде обяснена. Споделен миг, който остава във вечността като преживяване, струващо си всичко, струващо си само и единствено за един такъв миг да живееш. Преживяване, което, когато откриха кемпера, беше единственият образ в съзнанието ми ден и нощ. Дни наред не виждах друго, не чувствах друго освен тези споделени два часа в коридора на хижата. Аз съм най-големият щастливец, че ги имах тези два часа. И затова ще съм вечно благодарна. Преди да приключи това безценно преживяване и когато Ники изчезна, за да върши нещо, и останахме само аз, Иво и Сашо, Иво ми даде знак, че е безопасно да изразя чувствата си и аз знаех, че е моментът, в който спокойно мога да си нагушкам Сашето, без Ники да ми бучи, че го лигавя. Иво знаеше какво чувствам, разбира се. И той си тръгна към стаята и аз попитах Сашо мога ли да го гушна и той само това чакаше. Метна се към мен и останахме така дълго. Винаги правех така. Той беше много любвеобилен и гушлив и знаех, че много често иска да се гушнем, но не казва нищо, и затова аз винаги го питах дали ще ми позволи да го гушна и той огряваше в усмивка на момента и се хвърляше в мен или се сгушваше нежно. Милият, обичлив Сашо.

Да гледам видеата с тази гума, които пуснаха разследващите, беше агония за мен. Гледах ги преди няколко дни. Чак сега събрах сили. В началото, когато ги пуснаха и виждах репортажи на Сашо по всякакви медии, играещ си с Дурин, все едно някой ме разкъсваше отвътре на парчета. Как беше възможно това? Защо пускаха в публичното пространство живота им? Та това е недопустимо? Даваха на цяла България да бъде воайор на последните часове на нашите близки — защо го правеха? Мислеха ли изобщо за нас, майките, които гледаме синовете си в последните им часове, но и коментарите на невменяеми и бездушни хора, които тълкуват поведението им по някакъв абсурден начин? Гледах Сашо как хвърля снежни топки и слушах гласа на някаква малоумна жена, която обяснява: “Ето как това момче се прави на момиче…” и изключих звука и останах да гледам милия ми Сашо как играе с Один. Не можех да продължа да гледам. Беше прекалено жестоко. Беше нечестно да гледам играта му дори аз, която съм тяхна близка, какво остава за целия народ. Просто не беше честно. Събрах сили преди дни и изгледах от край до край трите часа записи. Ще коментирам само карането на Сашо на тази гума в снега. Колко умело успяваше да кара дори в условията на сняг. Милият Сашо беше задобрял още повече от последния път, в който го наблюдавах. Толкова гордост и болка изпитах, обич, безмерна обич към него.

И сега да преминем към тежката част. Как е умрял Сашо. Жестокостта на медиите и разследващите стигна до издевателството да ни кажат, че е умрял в молитвена поза. Там аз лично изпитах такъв гняв, на какъвто не знаех, че съм способна изобщо. Как може да се разкриват такива чувствителни данни изобщо публично и, разбира се, бяха с внушението, че убиецът е Иво. Нека очерним хубаво мъртвите вече хора. Да ги дехуманизираме максимално, за да може по-бързо да се затвори случаят. А никой тогава не каза, че Сашо е имал охлузвания по коленете, че има кръвонасядания по десния клепач. Не говориха ни и ни предупреждаваха, че ще се намери семенна течност в него! Тази семенна течност, която я търсиха къде ли не и не успяха да я намерят в нито едно от телата на шестимата, но никой не каза нищо по темата. Само аз обявих това и се наложи да го повтарям, защото никоя медия не пожела да го коментира, но преди това много медии ни говориха, че ще се търсят семенни течности в телата на Сашо и Ники. Нека сега да помислим, след многото лъжи и премълчани реални факти, дали Сашо се е молил за пощада или ръцете му са били сплетени, защото са били вързани??? Защо коленете му са с охлузвания и свалена кожа? Защо окото му е насинено? Къде е бил Сашо толкова дни? Търсила ли го е родната полиция изобщо?

Още на 10 февруари в статия на Нова от 14:16 ч. ни беше обяснено, че по данни от аутопсиите изглежда се касае за две убийства и едно самоубийство и изстрелите са произведени от личното оръжие на Иво — револвер Колт. Интересен факт е как кемперът беше открит на 8-ми, статията е от 10-ти на обяд и се цитират данни от аутопсиите, а експертизите от аутопсиите, които ни бяха дадени, са с дата 26 февруари. Интересно как още на 10 февруари национални медии имат информация от експертизи и дори заключения за извършителя (защото налаганата версия е една-единствена от ден едно и това е, че Иво е ужасният сектант злодей и е убедил всички да се самоубиват и явно не е успял да убеди децата и затова ги е убил). При Сашо входната рана е в областта на лявото слепоочие, изходната рана от куршума е в областта на дясното слепоочие. Ако Сашо е бил застрелян с револвер Колт, не би трябвало да има глава изобщо. Това оръжие е изключително мощно. Всеки може да си направи труда и да види видеа с показни стрелби с револвер Колт.

Толкова много съжалявам, Сашо, за този тежък край, който си имал на тази земя. Знам, че те е било страх, знам го, защото го чувствах с цялото си същество. Оставили са те последен и там се е отключил страхът, защото всички вече са били мъртви и ти си бил свидетел на това и съвсем сам. Страшно много съжалявам, толкова много… Не мога да върна времето, не мога да те защитя, щом те не са успели, едва ли и аз бих могла, но мога с женската и майчината сила, която имам, да прокълна извършителя, поръчителя и всички съучастници, както и всеки участник в очернянето на твоята памет и паметта на хората, които толкова те обичаха и се грижеха за теб. Знам, че ти си простил, знам, че сте всички заедно и това е единствената ми утеха.

Благодаря ти за всяка секунда, прекарана заедно. Всеки миг с теб беше безценен и ме учеше на чиста и истинска обич. Благодаря ти, че ми даде толкова прегръдки, толкова усмивки и толкова чистота на възприятията. С всяко общуване с теб сякаш започвах да възприемам по-чисто и по-ясно света. Благодаря ти!
Не просто ще те нося в сърцето си — ти си част от моето сърце и душа и за това ще съм ти вечно благодарна.

Обичам те, Сашо! Безкрай! 💛