Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Съвсем друг пост бях планирала, който обаче ще трябва да изчака въпреки, че беше синхроничен на последният ми пост за Дечо и творчеството му. Творческия пост ще остане за друг ден, защото четейки през последните дни постове и коментари съм провокирана да напиша следното:
КОГАТО ЕДНА ТРАГЕДИЯ, ЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В КОЛЕКТИВНА ТРАВМА ИНСТИТУЦИИТЕ НАИСТИНА ДЪЛЖАТ НЕ ПРОСТО ОТГОВОРИ - ТЕ ДЪЛЖАТ ИЗВИНЕНИЯ И НА БЛИЗКИТЕ И НА ОБЩЕСТВОТО! 
Тази трагедия отдавна вече се превърна в морален тест за нашето общество. Защото има граница, след която човек вече не е длъжен да познава жертвите, за да види жестокостта. Да види истинското варварство, което беше употребено върху шест мъртви български граждани, които нямат никакъв шанс да се защитят. Жестокост, която няма никакво цивилизовано обяснение и която беше упражнена от най-високо ниво в лицето на управляващи, депутати, политици, представители на органите на реда и какви ли не медии.
Вече не е необходимо да си бил техен приятел. Не е необходимо да си бил в дома им. Не е необходимо да знаеш как са се смеели, как са живели, какви мечти са имали. Достатъчно е да наблюдаваш какво се случи след смъртта им. Версии, квалификации, психологически портрети, „експертизи“, внушения, религиозни интерпретации, сензации, етикети и публични присъди преди още телата да бъдат погребани. Дори преди тримата на Околчица да бъдат открити. Преди досъдебното производство да е приключило. А то все още не е!!!
Видях много адекватен коментар за експеримента на Милграм. И искам да разясня малко за него, за тези, които не знаят.
През 60-те години психологът Стенли Милграм провежда един от най-известните и смущаващи експерименти в социалната психология.
Участниците вярват, че участват в изследване върху ученето и паметта. На тях им е възложена ролята на „учител“, който трябва да подава електрически шок на друг човек при всеки грешен отговор.
С всяка следваща грешка напрежението трябва да се увеличава. Другият човек всъщност е актьор и реални електрически удари няма. Но участникът не знае това.
Той чува протести. Молби експериментът да бъде прекратен.
В един момент – писъци. А след определена степен – никакъв отговор.
До него обаче стои човекът в бяла престилка – авторитетът. И когато участникът се поколебае, му се казва да продължи.
Резултатът е потресаващ.
В класическия вариант на експеримента 65% от участниците стигат до максималното обозначено напрежение от 450 волта, въпреки че мнозина проявяват силно напрежение, колебание и очевиден вътрешен конфликт.
Експериментът показва колко драматично може да се промени поведението на обикновения човек, когато отговорността сякаш е прехвърлена върху някой по-висш авторитет.
„Той знае.“
„Той нарежда.“
„Той носи отговорността.“
„Аз просто изпълнявам.“
Големите несправедливости се изграждат от много малки откази от лична отговорност.
„Аз само изпълнявах.“
„Аз само прочетох каквото ми дадоха.“
„Аз само написах материала.“
„Аз само повторих официалната информация.“
„Аз само дадох експертното си мнение.“
„Аз само споделих.“
„Аз само изпълних заповедта.“
И някъде между всички тези „аз само…“ се ражда система, в която вече никой не се чувства лично отговорен.
Не е необходимо човек да бъде чудовище, за да стане част от нещо жестоко. Понякога е достатъчно да приеме, че някой друг мисли вместо него. Да преповтори една клевета.  Да повярва, че длъжността освобождава от съвест. Че авторитетът отменя личната отговорност. Че щом „така е наредено“, повече няма нужда да си задава най-простия човешки въпрос:
„Това, което правя, правилно ли е?“
И затова Петрохан–Околчица е изпитание за моралния компас на всеки човек, който по някакъв начин участва в тази история.
За разследващия.
За прокурора.
За експерта.
За журналиста.
За политика.
За човека пред телевизора.
Дори за онзи, който пише поредния коментар за шестима мъртви души, които вече не могат да му отговорят.
И когато един ден всичко това приключи, въпросът няма да бъде само:
„Кой какво направи?“
Ще има и един много по-неудобен въпрос:
„Колко хора виждаха какво се случва, знаеха, че нещо е дълбоко нередно — и въпреки това продължиха”
Но има и други хора.
Хора, които никога не са познавали шестимата и въпреки това оставят цвете на паметната им плоча. Пишат постове, задават въпроси, подкрепят близките на загиналите.
Хора, които ми пишат, че преди да отворят поредната новина за случая, вече се подготвят психически каква нова жестокост ще прочетат.
Защото обществото не губи моралния си компас тогава, когато в него има несправедливост. Несправедливост винаги е имало. Обществото губи моралния си компас, когато започне да я наблюдава безразлично.
Затова вашите коментари имат значение.
Всеки човек, който отказва да участва в публичен линч, има значение. Всеки журналист, който задава неудобен въпрос, има значение. Всеки експерт, който казва „не знам“, вместо да произнесе присъда извън собствената си компетентност, има значение. Всеки човек, който запазва способността си да мисли самостоятелно, има значение.
Петрохан–Околчица вече е история и за нас, живите. За това докъде сме готови да позволим да бъде унищожено човешкото достойнство.
На всички вас, които никога не познавахте шестимата, но отказахте да ги превърнете просто в шест имена от криминалната хроника – благодаря.
Вие доказвате, че човечността не изисква да познаваш човека. Изисква единствено да не преставаш да бъдеш човек.
Благодаря ви! 🙏💛