Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Причиних си го и го изгледах.
И след днешното интервю на Росен Йорданов имам още повече въпроси. Въпроси към начина, по който вещо лице по едно неприключило досъдебно производство си позволява публично да коментира доказателства, поведение на пострадали и свидетели, действия на родители и дори упражняването на техни законови права.
Защото тук вече не става дума за това кой кого харесва и кой с кого е съгласен. Става дума за законност, безпристрастност и права на граждани в наказателно производство.
И затова нека останем само при фактите.
Росен Йорданов е привлечен като вещо лице на 17 март 2026 г. Четири месеца по-късно – на 17 юли – ПИК публикува негово интервю за „Петрохан – Околчица“, докато той вече работи по експертизата и на брифинга ни каза, че шест месеца докато е траяла работата му по делото е запазил мълчание и не е давал интервюта.
Въпросът следователно е съвсем прост: как тези две обстоятелства се съвместяват?
И още по-важният въпрос е защо днес той отново получи национален ефир, без това очевидно противоречие да бъде поставено сериозно пред него от интервюиращия го журналист?
И тук няма как да подмина и отговорността на самата медия. Прави впечатление колко спокойно и необезпокоявано днес беше предоставен ефир на вещо лице по неприключило досъдебно производство, без да бъдат поставени редица очевидни и важни въпроси и без твърденията му да бъдат подложени на необходимата критична журналистическа проверка. За нас този контраст е особено болезнен. Когато със Стела бяхме  в същата медия, след близо двучасов предварителен разговор, в който подробно бяха уточнени темите и фактите, в ефир многократно бяхме прекъсвани и на практика не получихме възможност спокойно да изложим позицията си. Не мисля, че ролята на журналистиката е да предоставя удобна трибуна за утвърждаване на една версия, а да задава именно онези въпроси, които властта, експертите и обществото предпочитат да не чуват.
Вместо това чухме отново колко мащабна е била работата му, колко психологически направления е трябвало да изучи, колко материали е прегледал и как извършеното от екипа било сравнимо едва ли не с докторантура. Внушения, които вече силно започват да се изтъркват и звучат дори нелепо.
Но компетентността не се доказва с „повярвайте ми“. Тази фраза днес я чухме отново три пъти в това интервю!
Вещото лице не е страна по делото. Не е прокурор. Не е съд. Неговата задача е да даде професионално, независимо и безпристрастно заключение в рамките на възложената му експертиза.
И точно затова публичното коментиране на поведението на близките на загиналите буди толкова сериозни въпроси.
Днес Росен Йорданов коментира бащата на Сашо, искането му за ексхумация и дори допусна публично, че той може да бъде „подтикван“ от други хора.
Коментира и единството между семействата. Определи като „абсурдна гледка“ това, че близките на хора, които той вече нарича „убийци“, и близките на хора, които определя като „жертви“, стоят един до друг.
И нито едно вещо лице няма правомощието с телевизионни интервюта да постановява кой е „убиец“ и кой е „жертва“, още по-малко да превръща несъгласието на семействата с определена версия в предмет на психологически коментар.
Ние близките сме хора, които познавахме тези шестима човека. Семейства, приятели и близки, които девет месеца живеят с последствията от случилото се и имат право да задават въпроси, да оспорват, да искат допълнителни експертизи, да искат ексхумация, когато смятат, че тя е необходима, и да не приемат нечия версия само защото им е казано: „Повярвайте ми.“
Но най-сериозното за мен в днешното интервю беше друго.
Беше коментирано като подозрително или най-малкото необяснимо поведението на хора, които се явяват на разпити като свидетели с адвокати.
Член 56 от Конституцията на Република България гарантира правото на защита.
А чл. 122, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс казва пределно ясно:
„Свидетелят има право да се яви на разпит с адвокат.“
Следователно присъствието на адвокат не е доказателство за вина. Не е „защитно поведение“, от което трябва да се правят психологически изводи. Не е основание за обществено подозрение.
То е упражняване на право, което законът изрично дава на гражданина.
И тук ще си позволя нещо лично.
Да отидеш доброволно да даваш показания, защото искаш да помогнеш на разследването; да го направиш в момент, в който трима от най-близките ти хора все още са в неизвестност, а останалите трима са мъртви и ти отчаяно вярваш и се надяваш, че тримата с кемпера могат да бъдат намерени живи; и постепенно да осъзнаеш, че трябва да започнеш да защитаваш не само себе си, но и правата и достойнството на хората, които обичаш – това е преживяване, което не пожелавам на никого. Абсолютно на никого.
Затова – да. Ще ходим с адвокати.
Ще използваме всички законови средства, които българското и европейското право ни предоставят. Ще обжалваме, когато смятаме, че правата ни са нарушени. Ще искаме експертизи, когато имаме основания да се съмняваме. Ще искаме отводи, когато имаме основания да поставяме под въпрос безпристрастността. И когато е необходимо, ще търсим отговорност по съдебен ред. Защото това е смисълът на правовата държава.
И тук въпросът вече е към Прокуратурата.
Как е допустимо вещо лице по неприключило досъдебно производство да излиза многократно в национален ефир, да коментира свидетели и пострадали, да оценява поведението на родители, да обсъжда техни процесуални действия, да определя едни починали като „убийци“, други като „жертви“ и да представя като необяснимо упражняването на изрично гарантирано от закона право на адвокат?
Къде свършва експертизата и къде започва публичното убеждаване на обществото? Нещо, което е налично от началото на февруари.
И кой пази правата на пострадалите, когато именно хора, ангажирани от институциите по това производство, ги превръщат в обект на публични оценки?
Девет месеца ние, близките на шестимата загинали, нямаме никакво усещане за институционална защита. Напротив – твърде често сме принудени сами да защитаваме достойнството на мъртвите и собствените си права.
Днес към това се добави и публичното поставяне под съмнение на факта, че сме потърсили адвокатска защита.
Това вече не е спор за една версия.
Това е въпрос за границите на държавната власт, за професионалната безпристрастност и за правата на всеки български гражданин.
Защото днес става дума за нас.
Утре може да бъде всеки друг.
И когато упражняването на едно законово право започне да се представя като основание за подозрение, проблемът става наистина сериозен и вече е на правовата държава!
България правова държава ли е?
“Не позволяваме човекът да управлява, а разумният принцип, защото човекът управлява в свой собствен интерес и се превръща в тиранин.“
Аристотел