Родих сина си (второ дете) на 35 г. Още през бременността имах някакъв проблем, когато бях бременна с дъщеря си я чаках с нетърпение и я обичах още преди да се е родила. Този път бях напълно безчувствена. Имах чувството, че всичко се случва с друг човек, а аз сякаш гледах отстрани. Когато родих сина ми не почувствах нищо. Не усещах нищо. Емоционално бях равна и безчувствена. Това ме изпълваше с някаква огромна вина и страх, че липсата на емоционална връзка с детето ще му навреди. Това е най-ужасното нещо, което една майка може да изпитва - да не може да усети детето си.И дори по-лошо, почти налудни мисли по отношение на детето. Може да е било следродилна депресия, не знам. До такава степен изпитвах вина, срам и страх, че не смеех да гледам бебето си в очите...Никой не ме приемаше на сериозно. Едно, че не на всеки можех да споделя, а на тези които го правех чувах "я стига глупости..", "въобразяваш си"... Бащина фигура имаше чисто формално, т.е. бащата беше там, но абсолютно неагажиран, абсолютно отсъстващ като грижа, като отношение, като разбиране...В този момент най-силното ми желание беше да намеря НЯКОЙ , който да спаси сина ми от мен! И да замести липсата на мъжа фигура за него. Защото се страхувах, че липсата на емоционална връзка с детето ще му нанесе непоправими трами! Естествено в училище се почна с проблеми, водене по психолози...компенсирах собствената си безпомощност търсейки какви ли не външни начини да помогна- логопед, психолог...какво ли не. През цялото това време се чувствах абсолютно безпомощна, сама, ужасно виновна, ужасно травмирана, защото разбирах, че нанасям травма, но нищо не можех да направя, нямаше как да създам в себе си чувства, които липсваха, аз бях в абсолютен емоционален ступор. В един момент дори се опитах да си тръгна...просто да премахна себе си като травмиращ фактор. Дори са ми минавали мисли за самоубийство. И в един момент осъзнах, че няма кой, няма кой да го спаси, че колкото мога, каквато такава, колкото толкова, аз трябва да поема цялата отговорност защото никой освен мен нищо не виждаше и нищо не разбираше и никой не можеше да вземе отговорността. Ако в този момент съм познавала Калушев или някоя подобна група, аз съм щяла да дам сина си. Слава на Бог постепенно нещата започнаха да се променят...синът ми сега е голям и се справя добре, но аз знам, че ще носи травми и ще среща трудности. В личностен план. А моята вина винаги ще стои стаена там някъде. Затова аз мога да разбера тези родители. Няма как да ги съдя, защото ЗНАМ, изпитвала съм го и няма по-ужасно нещо за една майка от това. Затова не ги плюте, не ги съдете, защото не знаете какво е! И дано не разбирате. Единствено не съм съгласна с майката на Валери да го обвинява. Тя е част от проблема му и няма моралното право точно тя да обвинява. От друга страна и чувството на вина не помага, пречи. Такъв родител се опитва да компенсира, да изкупва вината си с финансови средства. Чувства не може да си самопороди, но пари може да дава. Като компенсация. С което пък още повече вреди на това дете и го проваля.
