Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Седмицата беше напрегната и не успях да следя с нужното внимание всичко около случая в Петрохан.
   
 
   

       Но успях да изгледам последния брифинг на прокуратурата.
   
 
   

       И признавам — този случай не просто не е спрял да ме интересува, а продължава дълбоко да ме тревожи.
   
 
   

       Надявам се и обществото да не го остави да потъне в обичайното българско забравяне,
   
 
   

       защото тук не говорим просто за поредната криминална история, а за случай, в който въпросите стават все повече, а отговорите — все по-малко.
   
 
 
 
   

       След този брифинг останах с усещането не за напредък в разследването,
   
 
   

       а за нещо далеч по-обезпокоително — за публична постановка,
   
 
   

       в която неудобните въпроси не просто не получават отговор, а изобщо не са допускани.
   
 
   
 
      Това само по себе си вече е симптом. 
   
 
   

       Когато една институция започне да говори без право на насрещен въпрос, тя престава да информира и започва да внушава.
   
 
 
 
   

       Чухме, че повече от месец след откриването на телата все още не може да се посочи точният момент на смъртта.
   
 
   

       Чухме, че следи от външна намеса засега не са открити, но и че реалното издирване на такива следи ще чака снегът да се стопи.
   
 
   

       А дори за следно интелигентни хора трябва да е ясно, че по снега остават следи, дори да са затрупани от следващ навалял сняг...
   
 
 
 
   

       Чухме за дарения, за пари, за 44 сметки, за вътрешни порядки, за бъдещи експертизи от всякакъв вид — теологични, сексологични, психологически, социални.
   
 
   
 
      С други думи, вместо да се придвижим към фактическа яснота, бяхме залети с нов слой интерпретации, внушения и странични линии, които удобно размиват същината. 
   
 
 
 
   

       А същината е друга.
   
 
 
 
   

       Един от най-смислените въпроси, които чух по темата през последните дни,
   
 
   

       беше зададен от Иван Христанов:
       вдиган ли е хеликоптерът Augusta, и има ли данни за други полети в района? 
   
 
   

       Въпрос, който не звучи екзотично, а напълно логично, ако човек си спомни за концентричните кръгове в снега край мястото,
   
 
   

       които приличат на следи от въздушен поток.
   
 
   

       Още по-странно е, че именно до така наречената „мъртва зона“ на камерите пред хижата — мястото,
   
 
   

       от което публично бе съобщено, че са намерени телата — липсва запис.
   
 
   

       Само оттам. В държава, в която камерите обикновено „не виждат“ точно когато трябва, подобно съвпадение не може да не породи съмнение.
   
 
 
 
   

       И това е само една нишка от много по-голямото объркване.
   
 
 
 
   

       Вместо да се търси отговор на несъответствията в първоначалните изявления, днес вече се създава друго впечатление — че самите загинали постепенно се преместват в ролята не толкова на жертви, колкото на обект на подозрение. Шестима убити, а внушението е такова, сякаш шестима души са под някаква посмъртна проверка на морала, психиката, вярата, финансите и личния им живот. Първоначалната версия, че Калушев е убил тримата на Петрохан, видимо не издържа и се срина под тежестта на собствените си противоречия. Но вместо институциите да обяснят защо са тръгнали толкова категорично в тази посока, днес фокусът се измества към дарения, сметки, дронове и експертизи, които рискуват да превърнат цялата картина в безкраен административен и медиен лабиринт.
   
 
 
 
   

       Точно това ме тревожи най-много — че се създава усещането за разследване чрез натрупване. Експертиза след експертиза, версия след версия, нови внушения, нови детайли, нови „специалисти“, нови говорители. Толкова много шум, че накрая никой да не може да проследи кое е доказан факт, кое е интерпретация и кое е удобно отклоняване на вниманието. И всичко това, разбира се, държавно. Подредено. Официално. Тежко. С институционален печат. Докато обществото постепенно се умори и изгуби нишката.
   
 
 
 
   

       А нишката всъщност не е толкова сложна. Тя минава през няколко пределно ясни въпроса.
   
 
 
 
   

       Къде са проектилите?
   
 
   

       Как се обясняват балистичните несъответствия, за които вече се говори публично?
   
 
   

       Има ли следи от насилие по тялото на 15-годишния Александър Макулев?
   
 
   

       Имало ли е изобщо веществени доказателства от типа, за който в началото се хвърляха тежки внушения?
   
 
   

       Как се е движил кемперът, без да бъде засечен от камерите? Въпреки че разстоянието между Бели извор и Враца предполага движение със средна скорост над 150 км/ч?
   
 
   

       Кои са хората от джиповете и АТВ-тата, засечени в района часове преди пожара?
   
 
   

       Как така свидетелски разкази и визуални данни не съвпадат?
   
 
   

       И защо толкова много важни елементи около времето, движението и присъствието на хора в района остават потънали в неяснота?
   
 
 
 
   

       Към това вече се добавя и един съвсем човешки, но важен въпрос: защо журналистите, които чакаха, не получиха дори минималното уважение да зададат въпросите си? Защо? Ако институцията е сигурна в своята версия, ако разполага с последователна логика, ако няма какво да крие, именно въпросите са нейният шанс да внесе яснота. Когато обаче въпросите се блокират, остава усещането, че нещо не се защитава с факти, а се пази от факти.
   
 
 
 
   

       Не искам да твърдя версия, която не е доказана. Не искам да заменям едни внушения с други. Но като човек, който следи случая, не мога да се отърся от усещането, че всичко до този момент е дълбоко о(раз)мазано. Не просто неясно, а разнесено така, че важните линии да се изгубят. И точно затова този случай не трябва да бъде оставян. Не трябва да бъде удавен в експертизи, в студийни коментари, в подбрани течове, в театрални брифинги и в контролирано мълчание.
   
 
 
 
   

       Защото когато една трагедия започне да се превръща в комуникационна операция, общественият дълг е да стане още по-внимателно, а не по-мълчаливо.
   
 
 
 
   

       Надявам се този случай да не бъде забравен.   
 
   

       Надявам се да не бъде пренаписан чрез шум.
   
 
   

       И най-вече се надявам, че въпреки всичко ще дойде момент, в който няма да слушаме внушения, а ще чуем истината — ясна, точна и доказана.