Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Иво!

Емотиконки ще се опитам да не слагам, защото знам, че хич не обичаше да се използват, но не обещавам! Все пак напоследък беше пуснал контрола и използваше и ти емотиконки.

Какво ли не казаха за теб, в какво ли не те обвиниха, какъв ли не те изкараха. Чакам само и за глобалното затопляне да ти сложат кръста. Имам познат, който има поговорка, която често казва: “Няма ненаказано добро на този свят!”

Тези, жалките с обвиненията за педофилия и сектантство, които се опитаха да яхнат предизборната вълна и ходеха наляво и надясно и повръщаха обвинения срещу теб — някак си вълната, която искаха да хванат, ги отнесе извън парламента. Тук няма как да не сложа емотиконка, Иво ще ме извиниш 😉 Има и едни жалки рогати, които се преживяват като някакви разследващи писачи, но нещо пишат с много правописни грешки, а и е ясно кой им е информаторът вече… та те те изкараха таен оракул 🤣🤣🤣 и си имал лаборатория за дрога, за да можеш да упойваш тези, които не можеш да хипнотизираш. И за милионите ти много пишат 🤣🤣🤣 с правописни грешки отново, както и за тефтерчето ти — тук смехът е наистина много голям. Ти и тефтерче! 🤣 Ако не знаеш, и Топлофикация си щял да приватизираш, а и някакви писания, които не са с твоя почерк, разбира се, се размятат по разни жълти медии. Знам, че ако беше тук, щяхме много, ама наистина много да се посмеем. Човешкото невежество, за което толкова пъти сме си говорили, след вашата смърт се превърна в норма и си мисля, че се оказахме в мрака не само на невежество, а и на страхотна злоба, лошотия и бих казала чисто полудяване. Сигурно си наясно и че ти си гръмнал Сашо и Ники — тук не знам има ли адекватни емотиконки изобщо и не знам смях ли, плач ли или нещо друго е подходящо да бъде изразено. Засипаха те с тонове и тонове помия, но се оказа, че има и много хора в тази държава, които не са се простили със здравия си разум и заобичаха и теб, и всички тях много. Знам какво ще кажеш сега, но… по-добре късно, отколкото никога!

Сега ще сменя тона и начина на изразяване.

Иво ми е разказвал, че е бил много смотано и загубено дете. Което, разбира се, не е така, той просто беше много самокритичен. От разказите на майка му, а и на него самия, е бил различен, изключително умен и знаещ много повече от връстниците си и от самите си учители. Разказвал ми е как е прекарвал в Националната библиотека по цял ден в четене още като малък. Търсел е знание, различно от общоприетото, още от ранна детска възраст, просто защото общоприетото не е било достатъчно като информация за този буден и любопитен ум, който е търсил отговори на истински и смислени въпроси за живота и неговия смисъл.

Иво беше изумителен във всяко едно отношение. Ако го видиш на улицата, ще го подминеш, без да забележиш нищо специално. И това аз лично смятам, че беше негово изключително умение и качество. Много често и много хора са го подценявали и не са знаели кой всъщност седи насреща — каква вселена от интелект и знания в какви ли не области са насреща в лицето на един съвсем обикновено изглеждащ човек. Какви способности имаше да помага и го правеше постоянно. Буквално постоянно — животът му беше изцяло насочен към помагане — на всеки с всичко възможно. Който беше поискал помощ, я беше получил. Може би не така, както е очаквал, но със сигурност беше получил това, от което има нужда и заслужава. Иво даваше безценния подарък на истината на всеки, не онази, която искаш да чуеш, а онази истинската, голата истина, от която боли, но която в свят на лъжи и илюзии е най-ценното съкровище, най-безценният подарък, който можеш да получиш. Който можеше да го понесе — можеше, който не можеше — продължаваше да се затрупва с мрака на лъжи и илюзии и да върви по път без душа.

Веднъж ми разказа, че като млад е отишъл при Ванга. Каза ми, че като е стигнал там и като е видял тълпите с болни и отчаяни хора, се е обърнал и си е тръгнал. Обяснението му беше, че се е засрамил от себе си, че отива, а реално няма сериозен проблем и че толкова болка е видял и усетил в хората, чакащи, че не можел да допусне да вземе реда на някой човек с лигавщини и прищевки, за да му се гледа на него.

Често ми казваше, че е най-добре да очаквам от всеки човек, че ще се поддаде на слабостите си, а не на усилието да развие силните си страни, и така няма да съм разочарована. Аз го конфронтирах в първите години на общуването ни, че трябва да имаме вяра в хората и че той самият именно това прави — помага на всеки с всичко. Той се усмихваше и замълчаваше. Онзи негов поглед, който ти показва, че знае толкова много, че е по-добре да замълчи. Енциклопедичните му знания неведнъж са ме оставяли с отворена уста. И не само мен, а много хора. Питала съм и съм се интересувала от всевъзможни теми и неведнъж съм провокирала с какви ли не въпроси, и винаги съм получавала точни, ясни и задълбочени отговори. Но нещото, което истински ме изумяваше и будеше страхотно възхищение, беше, че ако не знаеше нещо, директно го казваше, без да се прави на интересен, без да отбутва темата — просто казваше: “Не знам, но ще проверя”, и доста често и заедно сме проверявали и търсили информация. Неведнъж ми е казвал: “Ти си по-добра от мен в това, така че дай си мнението.” Което винаги ме разсмиваше от сърце, защото не аз — никой не беше по-добър от него в каквото и да било. Давам пример — подкачаше ме, че интуицията ми работела безпогрешно и даже била по-добра от неговата, което, разбира се, беше пълен абсурд и двамата го знаехме, но обичаше да провокира човека, да натиска бутоните на егото му, както и не се притесняваше да каже, че е сбъркал за нещо или че някой знае по-добре от него.

Именно това качество на честност и искреност — да бъдеш истински във всяка ситуация — Ники ценеше много в Иво и неведнъж ми го е казвал. Че човекът без преструвки, без увъртане, директен и истински, е Иво и това, че може да се учи от него, е най-безценното нещо в живота му. Честността за Ники беше начин на живот, откакто проговори, и да се учи от човек като Иво за него беше сбъдната мечта. Както самият Иво ми е казвал: “Когато поема ангажимент към някого да му помогна, го правя много осъзнато и никога половинчато. Щом съм поел ангажимент, ще направя абсолютно всичко възможно и ще помогна на този човек, без значение какво ми коства и какво другите виждат и разбират”, и го правеше. И колкото и трудно за възприемане и необяснимо да е за нас всички останали след тази трагедия, той и в нея е направил това — помогнал е и помага на всеки един, с който е бил в контакт и на който се е опитвал да помогне. Без значение дали го разбираме или не, без значение, че може да ни изглежда по друг начин. За него кой какво ще си помисли или изобщо кой какво мисли за него беше без никакво значение, имаше значение истината и помощта. Точка. И както обичаше да казва: “Който разбрал, разбрал.”

Познанията на Иво за човешката психика и ум бяха отвъд всичко, което някой може да си представи. Разговорите ми с него на тази тема ме обогатиха като терапевт до степен, в която бях способна да помагам на хора, на път да влязат в психиатрична клиника, не само да не влязат, но и да възстановят психическото си състояние напълно и да водят нормален живот и да се грижат за децата и семействата си. Стотиците разговори в неговата стая на тази тема за мен са богатство, което не се равнява дори и на 20 години харвардско обучение.

Да общуваш с човек, който знае за теб повече, отколкото ти знаеш за себе си, е много интересно и провокативно нещо. Седиш, говориш, мислиш си, че знаеш това, за което говориш, мислиш си, че си в контрол над себе си и мислите и чувствата си, и в един момент те поглежда, казва ти нещо кратко и оставаш в тотално изумление от усещанията и осъзнаванията, че този човек срещу теб сякаш има скенер, вграден в него, и вижда през теб, отвъд собствените ти заблуди и многото брони, които дори без да разбереш си слагал върху себе си година след година. Безпощадно честен и открит, Иво винаги ти казваше нещата такива, каквито са. Като те изкритикуваше, светът се разпадаше на парчета за дни, понякога за месеци, когато те похвалеше, ти поникваха крила и усещането ти беше, че си способен на всичко. Който е общувал с Иво, добре знае за какво говоря. И както винаги съм казвала и на него също неведнъж, най-благодарна съм му била винаги за критиките. Тези обратни връзки, които ми е давал, са неговото изключително състрадание и доброта към мен — благодарение на тях аз бях способна да се освободя от ограничения, убеждения и един куп ненужни неща и да развия поне малко себе си в посока на честност, достойнство и сила. Аз успях съвсем малко, нищожно малко да се възползвам от безценните уроци на критиката му. Да те хвалят е лесно и можеш да го получиш навсякъде, можеш и сам да си се хвалиш и да си се самозаблуждаваш колко си прав, знаещ, можещ и да си тънеш в заблудата на това как нищо не разбираш всъщност и не знаеш изобщо за какво го живееш този живот.

Тук ще поговоря малко и за прословутото завещание, което на мен ми е съвсем ясно, че са намерили и най-вероятно унищожили, защото то по никакъв начин не се връзва с тяхната версия. Ясно ми беше, че са го намерили още на първия ми разпит, като ме подпитваха видимо с надеждата, че не знам нищо и ще може да се потули всичко за неговото наличие. Още преди години, не помня колко, Иво ми каза, че не трябва да се тревожа за Ники изобщо и че всичко, което той има, ще остане за него. Че вече е направил завещание и всичко, което притежава, остава на Ники. Останах изумена от казаното, както и се притесних, че ми го казва, а той ме хвана за рамото, погледна ме право в очите и ми каза: “Наистина няма за какво да се тревожиш, той е осигурен.” Аз не плача пред хора. От дете емоциите си ги държа за себе си. Дори се бях научила още като малка да прехапвам бузата си, за да спра сълзите. И се получаваше. Правя го и до ден днешен. Тогава тръгнаха сълзи и отново се прехапах. Той ме прегърна (нещо, което никога не правеше, освен когато се виждахме след дълги периоди на невиждане и когато се изпращахме, но това бяха прегръдки поздрави) и ми каза: “Няма нужда да се прехапваш до кръв. Сълзите не са слабост.” След това ми е говорил още 2–3 пъти за завещанието си. Преди около 3 години ме извика в стаята си и ми обяви, че вече в завещанието му фигурира и Сашо и разделя нещата поравно на двамата. Чувствах се неудобно, че ми казва всички тези неща и сякаш ми се обяснява, и му казах, че не е моя работа дори да ги знам тези неща и че ще направи това, което смята за редно. Той обаче ми заяви безцеремонно, точно в негов стил, че няма какво да се правим на възпитани и да си пазим личното пространство и че аз трябва да съм наясно с тези неща, защото той иска аз да знам. Казах му, че много се радвам на решението му да включи и Сашо в завещанието си и че това е правилното нещо. Последният ни разговор по темата беше преди няколко месеца, когато влязох в стаята му и сейфът беше отворен, и той си прибираше някакви документи в него, и ме извика и ми каза: “Ето тук е завещанието, виж го.” Аз се почувствах отново много неудобно и му казах, че няма какво да го гледам и каквото е решил, това е правилното. Това, което ми каза тогава, беше следното: “Поел съм ангажимент да ги вадя тези деца от матрицата и няма как да ги оставя да мислят за пари и покрив над главата си, така че да знаеш, че за единия е хижата, за другия къщата на морето и ще могат да продължат да помагат, без да мислят как да си плащат наема.”

За Иво мога да говоря още много и книга да напиша, няма да съм описала адекватно това изключително човешко същество. Аспектите на неговата личност са толкова разнообразни, че е трудно от обикновените ни и ограничени човешки умове да осмислим как е възможно всичко това като качества и възможности да бъде събрано само в един-единствен ум, само в едно-единствено тяло. И разбира се, когато не можем да разберем и обхванем нещо с възприятията си, често го отричаме или дори започваме да го оплюваме. Как може някой да отглежда чужди деца, без да е педофил, как може някой да си даде всичкото имане на някакви деца, които не са негови биологични, как може някой да живее само с мъже, без да е гей, как може някой да притежава оръжие и да не е паравоенен, как може будист да има оръжие — нали той е някакъв там религиозен добър човек и уж помага, защо му е пистолет, как може да имаш къщи и имоти и да си живял на различни места по света и да не си милионер, как можеш да си добър и състрадателен, пък да казваш на хората истината право в очите и на тях да не им харесва, как можеш да обичаш, без да го афишираш, и какво всъщност значи да обичаш… все въпроси, на които обикновеният ум не може да намери отговори и затова блокира и отрича и обвинява. Иво ми е казвал веднъж: “В този свят различните и светлите хора не могат да виреят дълго и в следващите години занапред ще започнат да мрат като мухи, за огромно съжаление, защото нещата наистина много се влошават в този свят.”

Имам безценни спомени с него много, но ще ви споделя един. Бях отишла горе, пак с подаръци, беше много весело, всички бяха щастливи. Ники и Ивей бяха наготвили един куп вкусотии и Иво каза: “Хайде да сядаме на масата да хапнем.” Всички насядахме и продължихме да си говорим и да се смеем. Ники беше толкова щастлив, че реши, че имаме нужда и от музика и ни пусна от неговите ужасяващи ирландски песни, които бяха доста трудни за понасяне от всички, но търпеливо изчакахме няколко да минат, преди Иво да обяви: “Я дайте да отворим и една бутилка вино и да пуснем на Ралица музика, която наистина ще ѝ хареса.” Разбира се, Ники се възпротиви на смяната на музиката и обяви, че като отявлени викинги ние с него харесваме тази музика 🙂 Дечо скочи и донесе бутилка вино, а упорството на Ники беше заглушено от Enya “Only Time”, която Иво пусна. И точно в този миг времето спря за мен. Тази песен ме доведе до състояние на такъв покой и щастие и една тъга, дълбока, истинска и чиста, която е трудно да опиша. Тъга, че този вълшебен миг е просто миг и ще отмине, колкото и да се опитвам да го задържа, няма да мога, колкото и в пълнота да го изживея, той все пак ще отмине и ще остане само спомен. Музиката вибрираше във всяка клетка на съществото ми и чувствах всичко живо и истинско както никога досега. Огледах масата — Ники притихнал от възраженията си и гледащ ме с обич, хванал в едната си ръка джолан, а в другата чаша с вино, Дечо изправен, усмихнат и наливащ в чашата на Пламен, който гледа Дечо и му казва нещо, Ивей усмихнат до уши, подаващ хляб на Сашо, Сашето захапал едно парче от вкусната баница на Ивей, клатещ глава в съгласие… обърнах се към Иво, който седеше от дясната ми страна на неговото място и той ме гледаше с толкова топлина, че очите ми се насълзиха. Той знаеше какво чувствам, той винаги знаеше… знаеше и чудесно как ще ми подейства тази музика. Задържахме погледи и му благодарих без думи. Този миг, тази песен и това преживяване на искрено щастие с всички тях, което Иво ми подари, е нещо, за което винаги ще съм му благодарна.

Много дълги часове сме говорили за Ники и Сашо. Обсъждали сме характерите им, развитието им, силните и слабите им страни и как да им се помогне да се справят в живота и в този свят. Видимо много се гордееше и с двамата. За Ники е казвал толкова хубави неща, че никога не ми омръзваше да го слушам, защото Иво много рядко хвалеше и винаги с уговорката, че няма да му казвам на Ники, за да не се самозабрави, тъй като Ники беше човек на крайностите и именно тези негови крайности често обсъждахме с Иво. Всичко беше или черно, или бяло за Ники. И Сашо… този благ и добър Сашо, който толкова ни се искаше с Иво да има една щипка от силния и суров характер на Ники. И този моят син, как ни се искаше с Иво да придобие една щипка от дипломатичността на Сашо. Неусетно минаваха много часове в обсъждане на прекрасните две деца, за които всички даваха и мило, и драго. Тези две толкова специални деца, които бяха надеждата на всички ни и най-вече на Иво за някаква промяна в този жалък свят, в който живеем. Обичта и себеотрицанието, с които Иво и всички останали отглеждаха Ники и Сашо, по никакъв начин не може да бъде описана и затова и няма да си правя труда изобщо да се опитвам. Както Иво неведнъж ми е казвал: “Акъл и знание на прасетата не можеш да налееш, нито си струва да се дава знание на някой, който нищо няма да разбере така или иначе.”

Как е умрял Иво! Преди да обсъждам това, ще кажа, че този “злодей” и не знам там още какъв и всичко, както започнаха да ни разказват още на 2-ри февруари за него и полиция, и медии, твърдяха незнайно как още преди да бъде открит, че е най-черният сред черните престъпници. Наистина е много интересно защо не беше издирван, след като е толкова опасен индивид??? Защо не беше пуснат за национално издирване, защо не му се разпространи снимката, защо не се разпространи снимката на кемпера? Все пак с него имаше един младеж и едно 15-годишно дете и някак си още в първия ден и час Прокуратурата, разследващите и медиите знаеха някак си, че той е “злодеят”. Защо не го търсиха? Или може би са го търсили, но скришом. Питаха ли в Мерцедес какво показва джипиесът на това возило и къде се намира? Нали са разследващи все пак, толкова ли беше трудно някой разследващ да стопли, че последният пост на Иво във Фейсбук е на Ботев и да вземат да го потърсят около Околчица? Нали са големи специалисти разследващите, как можаха да не се сетят за този развой на събитията и да вземат да спасят “горките” деца от лапите на “злодея педофил”? Дали пък в Страсбург няма да им направи силно впечатление колко недобра работа е свършена от разследващите в издирването (ако изобщо е имало такова) и да им се потърси отговорност! И така, Иво тръгва със Сашо и товарят много багаж на кемпера! Какво ли планира Иво с толкова багаж? Нали ще убива тези деца все пак или ще ги заставя да се самоубият. Не, не, това няма да може да го обрисува като истинския “злодей” и “черен оракул” — по-добре да ги убие. Та какво точно е планирал с този багаж, не става ясно, но кой знае, може и някога някой да ни разясни. А може и само да продължим да слушаме мантрата: НЯМА ВЪНШНА НАМЕСА! Интересно кое ли първо е решил Иво да застреля от двете деца? Но нека помислим първо защо толкова дни е чакал, все пак според разследващите става въпрос за ритуално сектантско нещо. Явно може би нещо се е разколебал и интересно какво ли ги е правил тези деца толкова дни без храна, без вода, само с едно пакетче фъстъци, което даже си е останало непокътнато. А и с изключени телефони. Толкова дни без интернет въпреки добре оборудвания кемпер и сателит. Много интересно как така никой от тях не си включи телефона и защо! Друго доста необяснимо нещо е защо кемперът не е работил от пристигането му на 2-ри на Околчица. Но явно е било защото е искал да ги умори от студ и от глад, преди да ги застреля. Да, най-вероятно това е причината. И тъй като не е бил съвсем сигурен какво да прави, той нали все пак е бил явно някакъв “психопат” и е взел някакво упойващо вещество, не е ясно защо — за да се успокоява ли, или може би по други причини, и през всичкото това време интересно Ники и Сашо какво са правили. Ники, силен като бик, който не може да издържи без храна и 2 часа, е седял и е чакал ритуалното нещо Иво да го измисли и той да се съгласи с него. И така, не знам, но нека поразсъждаваме — може би е гръмнал първо Сашо, не, не, най-вероятно Ники, че Ники, какъвто е силен и непримирим, може и да окаже съпротива, като тръгне Иво да убива Сашо. Да, нека е първо Ники. Гръмва го с револвера си Колт, но, о чудо, Ники е толкова силен, че този мощен револвер не успява да си свърши добре работата и да пръсне главата на Ники на парченца, както би трябвало, ами даже куршумът засяда в тилната му кост. Пардон, двата проектила засядат в черепа на сина ми. Изумително. Нали е стрелял този Иво от упор между очите на Ники. Как се случи тази засечка, не е ясно, но може би някой ще ни каже след сексолого-, психолого-, психопатските експертизи, които чакаме. Този случай от край до край е с прецеденти все пак и без аналог. И май пропуснахме да поразсъждаваме върху охлузванията по краката на Ники. Преди или след като го е убил, го е удрял, влачил и допирал крайниците му до нещо горещо. Ами това са дребни подробности все пак, нека преминем към убиването на Сашо. Детето в молитвена поза или май е по-добре да го върже някъде в коридора на кемпера и да поседи така на колене, толкова добре да поседи, че да му падне кожата на коленете от седене. В някакъв момент, може би защото Сашо се е молил да не го убива, Иво е решил да му набие един тупаник и да му посини окото, за да мълчи, и в края на краищата го гръмва и него. И изненадата и тук е, че от упор с това оръжие и главата на Сашо остава цяла, а не се разпръсква на парчета. Има входна и изходна рана и лицето му си е напълно запазено, и ясно се виждат кръвонасяданията в областта на десния клепач. И вече спокоен сяда и решава да се гръмне и той. И той като Пламен и Ивей десничар, но се гърми отдолу и отляво и неговата глава остава на мястото си. Дали не са се разбрали още преди тръгването от Петрохан да се самоубиват с леви ръце, нали са “сектанти” и “черни оракули”, може би така са се разбрали. Този Колт нещо май обаче е фалшив, не си е свършил работата изобщо добре, защото и на Иво главата си е на мястото. И така, на следващия ден един овчар минава и намира кемпера, а нашата родна Милиция през това време си бърка в носа и се чуди как да мачка нас, близките, и да ни стресира, сякаш сме направили някакво престъпление.

Е, Иво, какво мога да кажа освен, че ужасно, ама наистина ужасно съжалявам, че не бях с вас. За да не ми се налага да го живея този нелеп абсурд, тази безумна профанщина, тази абсолютна несправедливост. Толкова много съжалявам, че ти се е наложило да преживееш всичко това, знам колко ги обичаше всичките, как се грижеше не само за децата, а и за всеки един от тях. Знам и че не ти пука този свят какво мисли за теб и за вас, но на мен ми пука, много ми пука, защото аз останах тук без вас, защото всичко от А до Я е лъжа и защото ти ме научи на честност, достойнство и справедливост и не мога да понеса всичкото, което се изсипва върху твоята памет и на всички тях. Не мога да понеса болката, която с тези лъжи се причинява на всички близки, не мога. Затова толкова много ми се иска да съм с вас, където и да сте. И го обмислях неведнъж… Не ми харесва, че не мога да говоря с теб очи в очи, а само в сънища, но и на това съм благодарна. Благодарността е нещото, което изпитвам към теб до степен, която не мога и не искам да изразявам, но ти знаеш, ти винаги си знаел. Това, че ме научи какво значи да не допускам да бъда жертва и да ме мачкат, влиза в употреба много добре. Този ти урок го усвоих идеално. Пътят с душа се върви не от жертви и хора със съмнения, а от силни и достойни хора, хора без страх. Примерът, който си ми давал и всички вие ми давахте, дори и в смъртта си не ми позволяват да се отпусна и да се предам. Затова продължавам напред с високо вдигната глава и ще действам така, както си ме учил.

Благодаря ти за всичко. Безкрай. От онзи безкрайния безкрай, в който няма нито начало, нито край. 🙏💛🙏