Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

ОТ ДЖОУНСТАУН ДО ПЕТРОХАН

За думите, жълтите балони, мълчанието на държавата и цената на бездействието
          
        В началото на 90-те години една от десетките нови партии, възникнали в България, беше издигнала лозунга: „Да върнем съдържанието на думите в българския език“.
         Това беше готино, защото „развитият социализъм“ беше променил драстично съдържанието на много думи в езика ни.
         Вчера минах покрай „бдението“, цялото в жълто, в памет на „загиналите“ на Петрохан и Околчица.
         И си казах: отново трябва да се борим за връщането на съдържанието на думите в българския език, след като ляволибералният сленг нарича самоубийците и убийците „загинали“, а майките на убитите деца продължават да издигат в култ убиеца на собствените си деца.
         Но почти никой не подреди в истинския им смисъл и ред събитията, довели до смъртта, която хората с жълтите балони наричат „загиване на Петрохан и Околчица“.
         Държавата, след първоначалните неуспешни опити да ни информира, предпочете мълчанието.
         За служебното правителство това мълчание беше осмислено поведение. Основната му цел очевидно беше да предпази "добрата" политическа сила от петроханския скандал.
         Дълбоко мълчание, на фона на удивителна словоохотливост по редица други въпроси.
         Едва в последния ден на служебната власт дори „техният“ вътрешен министър, макар и с половин уста, призна, че става дума за убийства и самоубийства. Подобно становище, без подробности, изрази и настоящият вътрешен министър.
         Хората от бдението  твърдят, че искат истината, явно онази, която съответства на собствените им критерии за истинност. Дългото мълчание на държавата дава възможност за различни интерпретации.
         Ние, другите, искаме истината, за да не се допусне никога повече в България:
– организации със спорно предназначение да получават държавен чадър и почти държавни правомощия;
– случайно упълномощени структури, въоръжени като за война, да заграждат територии, да поставят електрически огради и да ограничават движението на граждани;
– деца да бъдат откъсвани от образователната система, а сигналите за сексуално насилие върху тях, да бъдат посрещани с безразличие;
– полиция и прокуратура да пренебрегват стотици сигнали за нередности;
– държавни институции да бъдат възпирани да извършват проверки срещу организации, ползващи се с политическа протекция.
         Особеният драматизъм на случилото се на Петрохан и Околчица е именно в това, че „неприятностите” за организацията започват едва когато политическата власт, която дълго време я е протежирала, постепенно губи позиции.
         И тогава  тук -таме започват проверки.
         Тогава  онзи самопровъзгласил се пазител на световния морал,  Антикорупционен фонд, пише гневно писмо до институциите да не закачат „святата“ организация.
        А когато новата власт отказва безпрекословно подчинение, в душите на богопомазаното НПО настъпват тежки смущения.
        Огромните квазирелигиозни убеждения, чувството за изключителност и омразата към „свинската държава“ довеждат до резултат, който подобни секти познават добре – масова смърт.
         Мащабът на нещастието, за щастие, е различен, но механизмът удивително напомня случилото се през 1978 година с религиозния култ „Народен храм“.
         Тогава над 900 души, от които повече от 300 деца, загиват в Джоунстаун, Гвиана, поглъщайки цианид, мнозина от тях, както по-късно разследването ще покаже – насилствено.
        Психологическите характеристики на гуруто Джим Джоунс поразително напомнят тези на гуруто Калушев.
        Разликата е, че изолираната в Гвиана секта все пак е посетена от конгресмена от Калифорния Лео Райън, който пристига, за да провери сигналите и за съжаление там намира смъртта си от въоръжената до зъби секта.
        
        В България никой от властите не намери за необходимо да се помръдне до Петрохан. Може би именно от страх от въоръжената до зъби секта?
         Или защото Петрохан е далечеее.
         Това сравнение е достатъчно.
         Действията на Лео Райън не успяват да предотвратят трагедията в Джоунстаун, но след нея Америка прави изводи, променя правила и засилва контрола върху подобни организации.
         В България не последва нищо.
         Няма виновни.
         Няма санкции.
         Няма отговорност.
         Има жълти балони.
         Има бдение за „загиналите“.
         Има мълчание.
         Дори не ни се налага да търсим явен или скрит смисъл в думите на властта, защото думите просто липсват.
         Но Варна ни затрупва.
         Пред учудения поглед на централната и местна /щото уж е на място/ власт израстват градове.
       Докато се пазарим за размера на подкупа, градовете растат, бетонът се излива, а процесите стават необратими.
      Къде тук ще се занимаваме с някакъв ти Петрохан.

P.S. Впрочем изборът на Околчица съвсем не е случаен. Там загиват „героите”, дори ако трябва преди това да разстрелят своите четници с изстрел в челото. Поне така явно е било  в налудната глава на великия гуру.
Диана Дамянова