Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Вижда пожара/пушека.

Гледах по камерите, обаче в 10:40 пожар не виждам. Камо ли пушек. Пожарът е изгаснал вече.

Деян никъде във видеата, които предоставиха не вика никой по име, както е описано в изтеклите части от показанията му.
Или не са предоставени тези части от записите, или е лъгал в показанията си.
Но за какво му е да лъже за това, че ги е викал по име? Освен, ако с това твърдение не оправдава докосването на нечие тяло?
Нали са му взимали натривки. Дано оповестят резултатите от тях.
Ако пък ги е викал по име наистина, но не са предоставили тези части от видеата, защо са ги скрили от хората? Може би ги е викал по име не където 'трябва'?

anonymiss,
по същите причини, поради които не виждаме как са убити/самоубити - викал ги е отпред,където камера е изгоряла и при влизане в хижата (там камери няма).

По спомени, Деян е викал имента на 3-мата липсващи в хижата (ИК, АМ и НЗ) с цел да им помогне, ако са живи, но  ранени.

РА е започнала да плаща на литературни критици да правят анализ на постовете и във ФБ.

Е за какво събира толкова пари от шараните? Нека да плаща.

За съжаление детето е убито и това не може да се промени. Всяко дете е ценно, особено в България. Само че, за огромно мое съжаление, загиват много деца в България и аз искам за всяка смърт да има разследване и доказан извършител. Защото ако не е ИК, един убиец на деца се разхожда на свобода. От Околчица няма н-и-щ-о. Искам всяко престъпление в България да се разследва и наказва по закон, не ме интересува кой "си го е заслужил" според леля Стефка. Колко беше сумата, с която разполага правораздаването в България? Огромна е (точната сума е някъде по-напред в темата).

от фейса:

Indipendenza Libertas Democratia
 ·
Анализът на Ралица е изключително остър и същевременно дълбоко обезпокоителен, защото разкрива механизмите, по които общественото говорене може да бъде използвано за изкривяване на истината. Това, което описва тя не е просто критика към конкретни личности, а констатация за един по-общ феномен – как в липсата на официална информация, базирана на факти и доказателства се настанява хаосът на спекулациите и как всяка следваща "експертна" теза, колкото и абсурдна да е, свиква публиката с мисълта, че всичко е възможно и нищо не е сигурно.
В този брилянтен анализ проличават няколко ключови нива на проблема:
1. Заместването на фактите с наративи – Когато хора с публична роля (журналисти, психолози, свидетели) излизат с категорични твърдения, които не само че не са подкрепени от доказателства, но и си противоречат във времето (както посочва за Димитър Стоянов, когото много хора ценяха и уважаваха преди Петрохан), те не просто грешат – те създават паралелна реалност. В нея истината става въпрос на убеждение, а не на проверка.
2. Дехуманизацията като инструмент в коментарите на Диана Дамянова и други, които поставят под съмнение човешките истории (като тази за кучето Петра) или заклеймяват мъртвите, вършат мерзостта да превърнат трагедията на шестима души в сюжет, в който вече няма място за съпричастност, а само за присъда. Това е класически механизъм за манипулация – когато жертвата бъде обявена за "виновна" или "ненормална", обществото спира да изпитва съмнение към официалната версия.
3. Свидетелят като разказвач на чужд живот в случаят с Атанас Русев е особено показателен. Когато човек, който от години няма контакт с Иво Калушев и останалите, заема позицията на техен "интерпретатор" пред медиите, това не е просто некоректно – то е форма на присвояване на чужда идентичност. Особено когато покойникът не може да възрази. Това, което споменава Ралица – че Иво е казвал за него "до каквото се докосне, разрушава" – придобива тежестта на пророчество, което сега се сбъдва върху собствената му памет.
4. Трагикомичният абсурд на "експертните" версии на Милен Мирчев Иванов с тезата за Ники като убиец в кемпера, обърканите географски и фармакологични "познания" на психолога Тодоров, и накрая определението на Димитър Стоянов, че Иво е "работил Бог" – всичко това не са просто грешки. Те са симптоми на една среда, в която е по-важно да бъдеш "интересен" и да предложиш нова "въртяща се тема", отколкото да бъдеш обективен и отговорен.
Паралелът с "Туин Пийкс" не е случаен – той уцелва самата същност на случващото се. В сериала на Линч злото не е чудовище с ясни очертания, а нещо, което прониква в ежедневието, в отношенията, в институциите. То се крие в това, което хората избират да не видят, или в това, което им е по-удобно да повярват като истина. "Совите не са това, което са" е точно предупреждението, че най-опасните неща изглеждат познати и обикновени – точно както абсурдните "експертни" изказвания вече започват да звучат нормално.
Може би най-ценното в текста на Ралица е, че не остава само в критиката, а настоява за връщане към реалните хора, към техния живот, техния труд и човешките връзки, които са били реални, преди да станат част от тази медийна гротеска. Иво е бил човек, който спасява хора в пещери, който отказва да бъде наричан герой, който е имал приятели, които са искали да дадат показания, но не са били изслушани.
Истината по този случай, както и по всеки друг, не е в някой от тези противоречиви сценарии. Тя е в документите, в доказателствата, в системното разследване – и най-вече в правото на близките да бъдат изслушани и уважени. Докато медийното пространство продължава да бъде арена на самопровъзгласили се "следователи", които сменят версиите си според сезона, истинският въпрос остава непроменен: на кого всъщност служат всички тези изказвания? Кой печели от объркването и от това обществото да спре да търси реални отговори?
Може би именно там – в този въпрос – се крие най-дълбокият смисъл на този анализ. Не става дума само за един случай. Става дума за това как се гради общественото съгласие, когато истината е неудобна. И за това колко е важно да има хора, които – дори и в този спектакъл – продължават да помнят, че зад всяка "версия" стоят човешки съдби, които не са сюжет, а живот.