Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

В последните дни, когато отварям социалните мрежи или новините, виждам все повече хаос, несигурност, крайни мнения и оценки по всякакви теми. Виждам страх. Виждам и колко трудно се оказва понякога човек просто да застане изправен и да каже ясно: „Това е позицията ми. В това вярвам. Зад това заставам.“
А тези, които все пак го правят — които застават твърдо и уверено зад убежденията си — обикновено биват оплювани.
И точно в такива моменти толкова много ми липсват силните, смелите и достойните — Ники, Иво, Сашо, Ивей, Пламен и Дечо.
Хора, които не правеха компромис със съвестта си. Не се снишаваха, когато ставаше трудно. Не си търсеха удобни извинения. Не се отказваха. Не подминаваха несправедливостта, защото не ги засяга лично. И не ги беше страх да бъдат много неща едновременно — силни и чувствителни, смели и мислещи, борбени и добри, рационални и духовни. Просто защото някой някъде е решил, че човек трябва да се побере в една удобна кутийка.
Непрекъснато хора ме питат как се справям. Как имам сили за тази борба. Как след целия ад на загубата на Ники и на всички тях все още стоя изправена и намирам сили да се боря и срещу нечуваната неправда след смъртта им — срещу безобразията и лъжите, които продължават да се говорят за шестима души, които вече не могат да отговорят.
Ще ви кажа как.
Всеки път, когато стане непоносимо тежко и усещам, че започвам да пропадам, си мисля през какво са преминали те.
За многото проверки през последните години — проверки, които не установяваха нарушения. За натиска, на който са били подложени и за който често не са ми казвали, за да не ме тревожат, но за който са споделяли с други хора. Мисля си какво им е било да продължават. Да отстояват себе си, принципите си, начина си на живот и това, което са смятали за правилно, въпреки натиска.
И тогава си казвам:
“Няма какво да се лигавиш и самосъжаляваш. Стягай се и продължавай!”
В първите два месеца ставах и лягах с една-единствена мисъл:
„И сам войнът е войн.“
Повтарях си я непрекъснато. Денем. Нощем. Понякога се улавях, че я повтарям дори насън.
И сам войнът е войн.
Тази мисъл ме пренасяше през дните и нощите. През погребенията. През разпитите. През институциите. През документите. През медиите. През лъжите. През всичко онова, през което никога не съм си представяла, че човек може да бъде принуден да премине.
И през тези месеци започнах да си задавам един въпрос много по-често:
Каква всъщност е цената на това да се снишиш и замълчиш?  Да замълчиш, когато знаеш, че нещо е нередно. Да се скриеш, защото те е страх. Да си намериш разумно звучащо оправдание защо точно сега не е моментът да постъпиш смело. Да оставиш някой друг да говори, някой друг да се противопоставя, някой друг да понесе последствията. Да оставиш всякакви хора да лъжат и да говорят небивалици, за хора които ти познаваш.
Според мен цената е огромна. Понякога просто не я плащаме веднага. Но идва момент, в който човек остава сам със себе си. И тогава няма публика, няма социални мрежи, няма удобни обяснения. Има само един въпрос:
„Когато трябваше да избера — какъв човек избрах да бъда?“
Смелостта не означава да не изпитваш страх. Означава страхът да не взема решенията вместо теб. Дори не съм се замисляла какво да избера, това не е седяло като въпрос изобщо пред мен. Просто защото аз нямам друг избор като майка на Ники - безстрашния, смелия и честния - смелото сърце Ники. Като майка на Ники и приятел на всеки един от тях за мен нямаше и капка съмнение в нито един момент как трябва да действам - дали да се боря или да се сниша и да се скрия.
Те бяха едни най-достойните, смели, борбени и честни хора, които съм познавала. И не мога да си позволя нищо по-малко от това да се боря за тяхното достойнство и за правото им да не бъдат превръщани след смъртта си в каквото е удобно някому.
От февруари насам не съм взела нито едно успокоително. Това е нещо, което редовно ме питат различни хора. Не не съм взимала успокоителни. Не защото съм някакъв свръхчовек. Не съм. Съвсем обикновен човек съм. Просто имах безкрайно добри учители по самообладание и сила!
През тези месеци се наложи аз да помагам на много техни близки и приятели, които бяха в тотално психологическо и емоционално разпадане — не само от загубата им и начина, по който бяха отнети от нас, но и от безумието, което последва след смъртта им. И успявах да го правя по една проста причина:
Те ме бяха научили какво значи да изоставиш себе си когато друг е в нужда и трябва да му помогнеш. Отказах да ме води страха и ме водеше примерът им. Водеше ме знанието кои бяха те. Какво правеха. Колко полезни бяха. На колко хора са помогнали. И най-вече ме водеше обичта ми към всеки един от тях.
През последните дни съзнанието ми постоянно се връща към разговори с Ники, Иво и Ивей. Да те тримата бяха моите учители по сила, смелост и достойнство.  За принципите. За това какво означава да отстояваш онова, което на дълбоко вътрешно ниво знаеш, че е правилно. За това как се живее в несигурни времена, без да загубиш вътрешния си баланс. И за страха. Говорили сме много за страха. За това колко лесно се натиска този „бутон“ у хората. И колко различно започваме да мислим и действаме, когато страхът поеме управлението. Колко по-лесно се отказваме от собствената си преценка. Колко по-лесно търсим някой, който да ни каже какво да мислим, кого да обвиняваме, от какво да се страхуваме и къде да търсим спасение.
И точно тези разговори останаха като безценна навигация през месеците на кошмар след тяхната смърт.
На всички мои безкрайно търпеливи клиенти, които ме чакат толкова време да подновя срещите ни, както и на всички нови хора, които ми пишат и искат да работят с мен — искам да кажа, че в момента работя върху две програми.
Ще напиша тук само за тази, на която дадох приоритет и тя е за страха и неговата противоположност — смелостта. Мисля, че ни е необходима точно сега, в тези толкова хаотични времена, в които живеем. Съвсем скоро ще я завърша. Засягам в нея следните теми:
Как да живеем с несигурността, когато не знаем какво ще стане.
Как да различаваме реалната опасност от страха, който сами подхранваме.
Как тревожността променя мисленето и решенията ни.
Как да не позволяваме постоянният поток от заплахи, новини и крайни послания да управлява нервната ни система.
Как да запазим способността си да мислим, когато около нас всички се държат крайно и истерично.
Как да останем вътрешно стабилни, когато външният свят не е.
И как да бъдем смели, без да бъдем безразсъдни, но и да не позволим да ни ръководи страха и тревожността.
Смелостта не е липса на страх.
Смелостта е способността да останеш верен на себе си, на разума си, на съвестта си и на човечността си — дори когато те е страх.
По предложение на много от вас обмислям преди самата програма да направя и една отделна онлайн среща — два или три часа разговор и дискусия точно по тези теми. Тази дискусия планирам да се случи съвсем скоро и тези, които имат интерес могат да ми пишат на лично.
Не знаем какво ще се случи утре.
Не знаем какви времена ни предстоят.
Не избираме всички битки, които животът ще постави пред нас.
Понякога дори не избираме цената, която ще трябва да платим.
Но винаги остава един избор, който никой не може да направи вместо нас:
Дали страхът ще ни пречупи, или смелостта ще ни помогне да останем това, което сме.
Иво от 2020г ме стимулираше да започна да правя картини, които да изразяват идеята Не на Страха! Дори през творчеството да се помага на хората да не се поддават на тази толкова разрушителна емоция. Ники ме стимулираше да работя и приемам всеки с тревожност и страхови състояния - млади и стари - защото беше убеден, че съм способна да помогна на всички да излезнат от капана на страха и защото смяташе, че е важно хората да се опомнят и спрат да се страхуват от какво ли не.
Завършвам с цитат от филма Смело сърце💛⚔️💪💩
“Всеки човек умира, но не всеки човек истински живее.“
— Уилям Уолъс