Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Ще ви разкажа за три много любими филми на шестимата и на мен. Толкова обичам тези филми, че съм ги гледала десетки пъти, но разбира се, най-много обичах да ги гледам с тях.
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
И така — екранът беше голям, обстановката толкова предразполагаща, а компанията толкова приятна, че това са едни от най-хубавите ми спомени.
И всеки път се изумявах как филм, който съм гледала неведнъж преди това, в тяхно присъствие го усещах и преживявах по нов, по-дълбок и смислен начин.
И разбира се, Ники… който неизменно плачеше на филмите. Този силният, суров викинг винаги си намираше сцена, на която да изтъркаля няколко крокодилски сълзи и после удовлетворено да заяви:
„Колко е удовлетворяващо да си поплаче човек на киновечер!“
Филмите са „Форест Гъмп“, „Зеленият път“ и „Предай нататък“.
Кой беше най-любим? Може би нямаше такъв. Всички бяха любими на всички. Най-силни емоции у Ники може би предизвикваше „Зеленият път“, а най-голямо възхищение — Форест Гъмп - защото Форест е изключителен именно без да се опитва да бъде такъв.
Светът го смята за глупав, недоразвит, наивен. А той просто върви през живота, без да играе роли и без да се опитва да впечатлява когото и да било. Обича истински. Остава верен. Спазва обещанията си. Не предава себе си нито хората, които обича.
И някак между другото постига онова, което „умните“, „нормалните“  и образованите около него преследват с огромни усилия и често дори не успяват да постигнат.
До него е красивата, умна и привидно много по-нормална Джени — вечно търсеща, вечно бягаща и дълбоко неудовлетворена. Светът би посочил нея като „нормалната“ и него като „дефектния“.
А кой от двамата всъщност е свободен? От девет месеца слушам как „нормалният“ свят обяснява шестима изключително необикновени хора. И понеже не успява да ги побере в собствените си представи, ги намества в диагнози, етикети и ги слага в някакви абсурдни рамки.
Странни. Манипулирани. Секта. Гуру. Зависими. Опасни.
Колко по-лесно е да сложиш име на нещо, отколкото да положиш усилие да го разбереш.
А после е „Зеленият път“.
Джон Кофи. Огромен, страшен на вид мъж, когото светът вече е определил като чудовище. И постепенно разбираш, че пред теб стои точно обратното. Човек с почти свръхестествено състрадание. Човек, който усеща болката на другите и я поема върху себе си. Който лекува. Който спасява. Който притежава огромна физическа сила, но истинската му сила е в добротата и чувствителността му.
Затова този филм толкова вълнуваше Ники. Защото има хора, които трудно се обясняват с обичайните рамки и критерии на социума, в който живеем.  Хора, които виждат повече. Чувстват повече. Могат повече. Обичат по особен начин. Събират около себе си хора, животни, идеи, каузи. И когато такъв човек се появи пред някого, който не може да го разбере, има два избора:
Да се опита да го опознае или да го обяви за ненормален.
Но в „Зеленият път“ има и Пърси. Тук емоциите на Ники стигаха до кресчендо. Гледайки това жалко нищожество със садистично желание да вреди на другите.  Жалко човече получило малко власт.
И изведнъж тази власт му позволява да унижава, да причинява болка и дори да превърне чуждата смърт в мъчение.
Пърси ме кара да мисля за нещо, което през тези девет месеца видях прекалено много пъти:
Има огромна разлика между това да говориш за една трагедия и да изпитваш удоволствие от унижението на хора, които вече не могат да се защитят, както и техните близки. Между разследването и гаврата. Между обществения интерес и воайорството. Между истината и зрелището. Мъртвият е съвършената жертва за подобно нещо.
И накрая — „Предай нататък“.
Едно дете решава, че светът може да стане по-добър. Не с революция.
А с добро. Направи нещо голямо за трима души и вместо да ти го върнат, нека всеки от тях го предаде на други трима.
Толкова наивно. Толкова непрактично в този усложнен свят и в същото време толкова естествено и красиво.
Тревър притежава нещо, което много възрастни са изгубили — способността да види света не само такъв, какъвто е, а такъв, какъвто би могъл да бъде.
И накрая това необикновено дете е убито в един съвсем обикновен акт на жестокост в момент, в който се опитва да защити някой друг от насилници.
Но това не е краят. Пред дома му започват да идват хора. Стотици светлини в тъмното. Защото можеш да прекършиш един живот.
Но не можеш да унищожиш онова, което този живот вече е събудил в другите.
За мен днес тези три филма са една история. История за необикновените хора и за света, който просто не знае какво да прави с тях. Често им се присмива.
Понякога ги обявява за луди. Решава да ги демонизира. Често се стига и до унищожаването им както е в този случай.
От девет месеца гледам как шест човешки живота се пренаписват от хора, които никога не са ги виждали.
Ники. Иво. Сашо. Пламен. Дечо. Ивей.
Аз не ги познавам от експертиза, пресконференция или телевизионно студио. Аз помня стаята на Иво.
Помня столовете и фотьойлите.
Помня големия екран. Помня разговорите след филмите. Помня смеха. И помня Ники, който бърше поредната огромна сълза, а после с абсолютна сериозност обяснява колко удовлетворяващо било да си поплачеш на киновечер.
Много хора познават историята, която беше разказана за тях. Аз познавах тях самите.
Човекът е следата, която е оставил в живота и сърцата на другите. А някои следи са толкова дълбоки, че нищо не може да ги заличи.
Може да  се пренапише историята им на хартия. Но не може да се пренапише живота им в паметта на хората, които действително ги познаваха.
И може би нашето общество е добре да разбере, че различното не е опасно. Необикновеното не е болно. Неразбираемото не е зло.
Някои от нас просто сме имали щастието да срещнем хора, които не се побират в обикновените ни представи. И трагедията е, че светът често разбира стойността на такива хора едва когато тях вече ги няма.
И точно историята какви хора бяха шестимата  няма да позволя да бъде пренаписана.
“Мисля, че някои хора просто се страхуват. Трудно е за хора, които са свикнали нещата да бъдат такива, каквито са — дори когато са лоши — да се променят. Те просто се отказват. А когато го направят, всички губят.“
— Тревър Маккини “Предай нататък”
“Най-вече съм уморен от това хората да бъдат жестоки един към друг.“
— Джон Кофи “Зеленият път”
Джени: „Мечтаеш ли някога кой ще бъдеш, Форест?“
Форест: „Кой ще бъда? Няма ли просто да бъда себе си?“
“А какво изобщо означава нормално?“
— майката на Форест Гъмп