Ми сори, няма да бързат заради щенията на някого. Работата върви според сложността и обстоятелствата по случая. Сега ако лъснат и още компромати от разкриптиране на устройствата от чуждите служби, още по-добре. Но и без тях са зарити от доказателства.
Виж целия пост
Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва
- Публикувана: 3 фев. 2026, 00:22 ч.
- Последно мнение: 19 окт. 2026, 22:21 ч.
# 67 276
19 окт. 2026, 19:44 ч.
Много отзивчив Калушев, ми тя що не го пита кой ги е убил?! Егати егоизма, човекът погинал, а тя го занимава с нейните проблеми.
Виж целия пост
една друга, която си носи снимката на калушев в чантата и му се моли за помощ и той се отзовавал.
# 67 277
19 окт. 2026, 20:03 ч.
от Ралица:
Когато някой не може да понесе различните!
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
Виж целия пост
Когато някой не може да понесе различните!
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
Скрит текст:
Ще ви разкажа за три много любими филми на шестимата и на мен. Толкова обичам тези филми, че съм ги гледала десетки пъти, но разбира се, най-много обичах да ги гледам с тях.
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
И така — екранът беше голям, обстановката толкова предразполагаща, а компанията толкова приятна, че това са едни от най-хубавите ми спомени.
И всеки път се изумявах как филм, който съм гледала неведнъж преди това, в тяхно присъствие го усещах и преживявах по нов, по-дълбок и смислен начин.
И разбира се, Ники… който неизменно плачеше на филмите. Този силният, суров викинг винаги си намираше сцена, на която да изтъркаля няколко крокодилски сълзи и после удовлетворено да заяви:
„Колко е удовлетворяващо да си поплаче човек на киновечер!“
Филмите са „Форест Гъмп“, „Зеленият път“ и „Предай нататък“.
Кой беше най-любим? Може би нямаше такъв. Всички бяха любими на всички. Най-силни емоции у Ники може би предизвикваше „Зеленият път“, а най-голямо възхищение — Форест Гъмп - защото Форест е изключителен именно без да се опитва да бъде такъв.
Светът го смята за глупав, недоразвит, наивен. А той просто върви през живота, без да играе роли и без да се опитва да впечатлява когото и да било. Обича истински. Остава верен. Спазва обещанията си. Не предава себе си нито хората, които обича.
И някак между другото постига онова, което „умните“, „нормалните“ и образованите около него преследват с огромни усилия и често дори не успяват да постигнат.
До него е красивата, умна и привидно много по-нормална Джени — вечно търсеща, вечно бягаща и дълбоко неудовлетворена. Светът би посочил нея като „нормалната“ и него като „дефектния“.
А кой от двамата всъщност е свободен? От девет месеца слушам как „нормалният“ свят обяснява шестима изключително необикновени хора. И понеже не успява да ги побере в собствените си представи, ги намества в диагнози, етикети и ги слага в някакви абсурдни рамки.
Странни. Манипулирани. Секта. Гуру. Зависими. Опасни.
Колко по-лесно е да сложиш име на нещо, отколкото да положиш усилие да го разбереш.
А после е „Зеленият път“.
Джон Кофи. Огромен, страшен на вид мъж, когото светът вече е определил като чудовище. И постепенно разбираш, че пред теб стои точно обратното. Човек с почти свръхестествено състрадание. Човек, който усеща болката на другите и я поема върху себе си. Който лекува. Който спасява. Който притежава огромна физическа сила, но истинската му сила е в добротата и чувствителността му.
Затова този филм толкова вълнуваше Ники. Защото има хора, които трудно се обясняват с обичайните рамки и критерии на социума, в който живеем. Хора, които виждат повече. Чувстват повече. Могат повече. Обичат по особен начин. Събират около себе си хора, животни, идеи, каузи. И когато такъв човек се появи пред някого, който не може да го разбере, има два избора:
Да се опита да го опознае или да го обяви за ненормален.
Но в „Зеленият път“ има и Пърси. Тук емоциите на Ники стигаха до кресчендо. Гледайки това жалко нищожество със садистично желание да вреди на другите. Жалко човече получило малко власт.
И изведнъж тази власт му позволява да унижава, да причинява болка и дори да превърне чуждата смърт в мъчение.
Пърси ме кара да мисля за нещо, което през тези девет месеца видях прекалено много пъти:
Има огромна разлика между това да говориш за една трагедия и да изпитваш удоволствие от унижението на хора, които вече не могат да се защитят, както и техните близки. Между разследването и гаврата. Между обществения интерес и воайорството. Между истината и зрелището. Мъртвият е съвършената жертва за подобно нещо.
И накрая — „Предай нататък“.
Едно дете решава, че светът може да стане по-добър. Не с революция.
А с добро. Направи нещо голямо за трима души и вместо да ти го върнат, нека всеки от тях го предаде на други трима.
Толкова наивно. Толкова непрактично в този усложнен свят и в същото време толкова естествено и красиво.
Тревър притежава нещо, което много възрастни са изгубили — способността да види света не само такъв, какъвто е, а такъв, какъвто би могъл да бъде.
И накрая това необикновено дете е убито в един съвсем обикновен акт на жестокост в момент, в който се опитва да защити някой друг от насилници.
Но това не е краят. Пред дома му започват да идват хора. Стотици светлини в тъмното. Защото можеш да прекършиш един живот.
Но не можеш да унищожиш онова, което този живот вече е събудил в другите.
За мен днес тези три филма са една история. История за необикновените хора и за света, който просто не знае какво да прави с тях. Често им се присмива.
Понякога ги обявява за луди. Решава да ги демонизира. Често се стига и до унищожаването им както е в този случай.
От девет месеца гледам как шест човешки живота се пренаписват от хора, които никога не са ги виждали.
Ники. Иво. Сашо. Пламен. Дечо. Ивей.
Аз не ги познавам от експертиза, пресконференция или телевизионно студио. Аз помня стаята на Иво.
Помня столовете и фотьойлите.
Помня големия екран. Помня разговорите след филмите. Помня смеха. И помня Ники, който бърше поредната огромна сълза, а после с абсолютна сериозност обяснява колко удовлетворяващо било да си поплачеш на киновечер.
Много хора познават историята, която беше разказана за тях. Аз познавах тях самите.
Човекът е следата, която е оставил в живота и сърцата на другите. А някои следи са толкова дълбоки, че нищо не може да ги заличи.
Може да се пренапише историята им на хартия. Но не може да се пренапише живота им в паметта на хората, които действително ги познаваха.
И може би нашето общество е добре да разбере, че различното не е опасно. Необикновеното не е болно. Неразбираемото не е зло.
Някои от нас просто сме имали щастието да срещнем хора, които не се побират в обикновените ни представи. И трагедията е, че светът често разбира стойността на такива хора едва когато тях вече ги няма.
И точно историята какви хора бяха шестимата няма да позволя да бъде пренаписана.
“Мисля, че някои хора просто се страхуват. Трудно е за хора, които са свикнали нещата да бъдат такива, каквито са — дори когато са лоши — да се променят. Те просто се отказват. А когато го направят, всички губят.“
— Тревър Маккини “Предай нататък”
“Най-вече съм уморен от това хората да бъдат жестоки един към друг.“
— Джон Кофи “Зеленият път”
Джени: „Мечтаеш ли някога кой ще бъдеш, Форест?“
Форест: „Кой ще бъда? Няма ли просто да бъда себе си?“
“А какво изобщо означава нормално?“
— майката на Форест Гъмп
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
И така — екранът беше голям, обстановката толкова предразполагаща, а компанията толкова приятна, че това са едни от най-хубавите ми спомени.
И всеки път се изумявах как филм, който съм гледала неведнъж преди това, в тяхно присъствие го усещах и преживявах по нов, по-дълбок и смислен начин.
И разбира се, Ники… който неизменно плачеше на филмите. Този силният, суров викинг винаги си намираше сцена, на която да изтъркаля няколко крокодилски сълзи и после удовлетворено да заяви:
„Колко е удовлетворяващо да си поплаче човек на киновечер!“
Филмите са „Форест Гъмп“, „Зеленият път“ и „Предай нататък“.
Кой беше най-любим? Може би нямаше такъв. Всички бяха любими на всички. Най-силни емоции у Ники може би предизвикваше „Зеленият път“, а най-голямо възхищение — Форест Гъмп - защото Форест е изключителен именно без да се опитва да бъде такъв.
Светът го смята за глупав, недоразвит, наивен. А той просто върви през живота, без да играе роли и без да се опитва да впечатлява когото и да било. Обича истински. Остава верен. Спазва обещанията си. Не предава себе си нито хората, които обича.
И някак между другото постига онова, което „умните“, „нормалните“ и образованите около него преследват с огромни усилия и често дори не успяват да постигнат.
До него е красивата, умна и привидно много по-нормална Джени — вечно търсеща, вечно бягаща и дълбоко неудовлетворена. Светът би посочил нея като „нормалната“ и него като „дефектния“.
А кой от двамата всъщност е свободен? От девет месеца слушам как „нормалният“ свят обяснява шестима изключително необикновени хора. И понеже не успява да ги побере в собствените си представи, ги намества в диагнози, етикети и ги слага в някакви абсурдни рамки.
Странни. Манипулирани. Секта. Гуру. Зависими. Опасни.
Колко по-лесно е да сложиш име на нещо, отколкото да положиш усилие да го разбереш.
А после е „Зеленият път“.
Джон Кофи. Огромен, страшен на вид мъж, когото светът вече е определил като чудовище. И постепенно разбираш, че пред теб стои точно обратното. Човек с почти свръхестествено състрадание. Човек, който усеща болката на другите и я поема върху себе си. Който лекува. Който спасява. Който притежава огромна физическа сила, но истинската му сила е в добротата и чувствителността му.
Затова този филм толкова вълнуваше Ники. Защото има хора, които трудно се обясняват с обичайните рамки и критерии на социума, в който живеем. Хора, които виждат повече. Чувстват повече. Могат повече. Обичат по особен начин. Събират около себе си хора, животни, идеи, каузи. И когато такъв човек се появи пред някого, който не може да го разбере, има два избора:
Да се опита да го опознае или да го обяви за ненормален.
Но в „Зеленият път“ има и Пърси. Тук емоциите на Ники стигаха до кресчендо. Гледайки това жалко нищожество със садистично желание да вреди на другите. Жалко човече получило малко власт.
И изведнъж тази власт му позволява да унижава, да причинява болка и дори да превърне чуждата смърт в мъчение.
Пърси ме кара да мисля за нещо, което през тези девет месеца видях прекалено много пъти:
Има огромна разлика между това да говориш за една трагедия и да изпитваш удоволствие от унижението на хора, които вече не могат да се защитят, както и техните близки. Между разследването и гаврата. Между обществения интерес и воайорството. Между истината и зрелището. Мъртвият е съвършената жертва за подобно нещо.
И накрая — „Предай нататък“.
Едно дете решава, че светът може да стане по-добър. Не с революция.
А с добро. Направи нещо голямо за трима души и вместо да ти го върнат, нека всеки от тях го предаде на други трима.
Толкова наивно. Толкова непрактично в този усложнен свят и в същото време толкова естествено и красиво.
Тревър притежава нещо, което много възрастни са изгубили — способността да види света не само такъв, какъвто е, а такъв, какъвто би могъл да бъде.
И накрая това необикновено дете е убито в един съвсем обикновен акт на жестокост в момент, в който се опитва да защити някой друг от насилници.
Но това не е краят. Пред дома му започват да идват хора. Стотици светлини в тъмното. Защото можеш да прекършиш един живот.
Но не можеш да унищожиш онова, което този живот вече е събудил в другите.
За мен днес тези три филма са една история. История за необикновените хора и за света, който просто не знае какво да прави с тях. Често им се присмива.
Понякога ги обявява за луди. Решава да ги демонизира. Често се стига и до унищожаването им както е в този случай.
От девет месеца гледам как шест човешки живота се пренаписват от хора, които никога не са ги виждали.
Ники. Иво. Сашо. Пламен. Дечо. Ивей.
Аз не ги познавам от експертиза, пресконференция или телевизионно студио. Аз помня стаята на Иво.
Помня столовете и фотьойлите.
Помня големия екран. Помня разговорите след филмите. Помня смеха. И помня Ники, който бърше поредната огромна сълза, а после с абсолютна сериозност обяснява колко удовлетворяващо било да си поплачеш на киновечер.
Много хора познават историята, която беше разказана за тях. Аз познавах тях самите.
Човекът е следата, която е оставил в живота и сърцата на другите. А някои следи са толкова дълбоки, че нищо не може да ги заличи.
Може да се пренапише историята им на хартия. Но не може да се пренапише живота им в паметта на хората, които действително ги познаваха.
И може би нашето общество е добре да разбере, че различното не е опасно. Необикновеното не е болно. Неразбираемото не е зло.
Някои от нас просто сме имали щастието да срещнем хора, които не се побират в обикновените ни представи. И трагедията е, че светът често разбира стойността на такива хора едва когато тях вече ги няма.
И точно историята какви хора бяха шестимата няма да позволя да бъде пренаписана.
“Мисля, че някои хора просто се страхуват. Трудно е за хора, които са свикнали нещата да бъдат такива, каквито са — дори когато са лоши — да се променят. Те просто се отказват. А когато го направят, всички губят.“
— Тревър Маккини “Предай нататък”
“Най-вече съм уморен от това хората да бъдат жестоки един към друг.“
— Джон Кофи “Зеленият път”
Джени: „Мечтаеш ли някога кой ще бъдеш, Форест?“
Форест: „Кой ще бъда? Няма ли просто да бъда себе си?“
“А какво изобщо означава нормално?“
— майката на Форест Гъмп
# 67 278
19 окт. 2026, 20:19 ч.
Поредната фантазия на една жена. Доколкото си спомням тя разказваше преди, как с Николай гледали филми. Сигурно са си мъкнели столове в на калушев стаята🤣🤣 изобщо не й вярвам. Не вярвам и да е имало киновечери в стаята на шефа. В интерес на истината ми е жал за нея, тя наистина се приема вече за майка викинг. Предполагам, че цялата й значимост е изчезнала, затова са всички тези постове за сина викинг, който винаги някак мимоходом го споменава. И винаги с такива истории, които са в противоположност на казанато и винаги след брифинги. Много искам да извадят повече инфо от времето, когато тя е ходила. Колко често, за колко е оставала и имало ли е различност от времето, когато не е била там. Защото РЙо каза, че според записите тези не са имали никаква рейнджърска дейност. Размотавали са се. Това е много празен живот, според мен
Виж целия пост
# 67 279
19 окт. 2026, 20:26 ч.
Друго си е да се цуцнеш в стаята на ламата да гледаш три филма от миналия век. Вместо НЗ да ходи с момичета по моловете да гледа нови филми и да яде дюнери, той търкаля сълзи до майка си, която му е гостенка в архаичната хижа да яде сарми и да му носи ненужни наметки.
Тая жена няма срам. Че и сравнява Кофи с ламата.
Виж целия пост
Тая жена няма срам. Че и сравнява Кофи с ламата.
# 67 280
19 окт. 2026, 20:37 ч.
Не си спомням, а не ми се и ровичка, как бяха установили / в експертизата /, че тримата нямали право да се качват на втория етаж?
Виж целия пост
# 67 281
19 окт. 2026, 20:37 ч.
Дет се вика, ако ще и опера да са гледали или слушали, с Мария Калас, все тая.
Що нищо не коментира Ралица за момичето, нали е съветвала баща му, що не коментира Леон - какво е правел там. Що не коментира от какво се е издържал Николай на 23 години - от подаяния ли? Каква професия е имал (гмуркане е хоби). Къде е завършил. Колко пъти си е в ходил вкъщи, след като се е прибрал от Мексико. Ей такива неща. Тя продължава да си пише безумно баналните и скучни захаросани глупости, които ги върти от девет месеца все едни и същи. Ми на кого му пука, като синът ти е убит от тоя, на когото си го подарила, когато е бил малко детенце. С куршум в главата.
Виж целия пост
Що нищо не коментира Ралица за момичето, нали е съветвала баща му, що не коментира Леон - какво е правел там. Що не коментира от какво се е издържал Николай на 23 години - от подаяния ли? Каква професия е имал (гмуркане е хоби). Къде е завършил. Колко пъти си е в ходил вкъщи, след като се е прибрал от Мексико. Ей такива неща. Тя продължава да си пише безумно баналните и скучни захаросани глупости, които ги върти от девет месеца все едни и същи. Ми на кого му пука, като синът ти е убит от тоя, на когото си го подарила, когато е бил малко детенце. С куршум в главата.
# 67 282
19 окт. 2026, 20:38 ч.
Ралица определено вече си измисля, е тя ще си украсява колкото иска ,защото доказателства, че не са гледали филми няма и да са гледали пак няма( пропуснала е Смело сърце - любимият филм на силния и безстрашен викинг -Ники) , ноо доказателства за други филми и сценки има , филмите за възрастни примерно. Колко мило , колко сладко - само при Ламата се гледат филми, слугите нямат тази привилегия и то само ако Ламата разреши и то само определени филми, сакън децата да не видят любовна сценка между мъж и жена. Ох , добре , че е ИИ , че тази жена и името си не може да напише правилно и някакви лелки и вярват , че и извира от мозъка всичко това.
Виж целия пост
# 67 283
19 окт. 2026, 20:43 ч.
На Ралица са точно фантазия писанията. Сълзливи и драматични до болка.
Всеки що-годе интелигентен човек знае, че никой не е перфектен или само добър. Всеки си има и "тъмна" страна.
Ралица с това обожествяване на образите им си играе лоша шега, защото дори за ученик е ясно, че преувеличава и си измисля.
Не помня в експертизата как и къде се обяснява, че тримата мъже са нямали достъп до етажа на ламата, но предполагам, че това е информация от Деян и/или София.
Виж целия пост
Всеки що-годе интелигентен човек знае, че никой не е перфектен или само добър. Всеки си има и "тъмна" страна.
Ралица с това обожествяване на образите им си играе лоша шега, защото дори за ученик е ясно, че преувеличава и си измисля.
Не помня в експертизата как и къде се обяснява, че тримата мъже са нямали достъп до етажа на ламата, но предполагам, че това е информация от Деян и/или София.
# 67 284
19 окт. 2026, 20:45 ч.
На разказите на София за групата вярвам повече. И вкусът им за филми описваше по друг начин. Представям си Ралица как е поискала от ИИ да избере три филма за чудаци с добри сърца и да извади подходящите цитати.
Виж целия пост
# 67 285
19 окт. 2026, 20:50 ч.
Аз пък се сещам от записките как филми се гледат само с Иво и ми става лошо. Ра няма нужда да се напъва, достатъчно гротескно е всичко вече.
Виж целия пост
# 67 286
19 окт. 2026, 20:50 ч.
Доста посредствен вкус за кино има този лама. И в кинознанието е инфантилен - застинал в някакви блокбъстъри от преди 20-30 години. Че даже и по няколко пъти ги гледа. Сакън да не научи момчетата на нещо съвременно и актуално.
"колко е удовлетворяващо да си поплачеш на киновечер" - кой подяволите говори така? И то 20 годишен младеж и то след форест гъмп, моля ти се 😆 а, да, сетих се кой. Интелектуално и емоционално недоразвита жертва на култ, изпразнена от самоличност. Тулку GPT. На която единственият досег с хора извън култа е през екрана на телевизора, когато ламата благоволи да пусне някой филм. Тия ревове на клиширани блокбъстъри са си симптом на инфантилизъм и някакви потиснати емоции.
Виж целия пост
от Ралица:
Когато някой не може да понесе различните!
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
Когато някой не може да понесе различните!
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
Скрит текст:
Ще ви разкажа за три много любими филми на шестимата и на мен. Толкова обичам тези филми, че съм ги гледала десетки пъти, но разбира се, най-много обичах да ги гледам с тях.
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
И така — екранът беше голям, обстановката толкова предразполагаща, а компанията толкова приятна, че това са едни от най-хубавите ми спомени.
И всеки път се изумявах как филм, който съм гледала неведнъж преди това, в тяхно присъствие го усещах и преживявах по нов, по-дълбок и смислен начин.
И разбира се, Ники… който неизменно плачеше на филмите. Този силният, суров викинг винаги си намираше сцена, на която да изтъркаля няколко крокодилски сълзи и после удовлетворено да заяви:
„Колко е удовлетворяващо да си поплаче човек на киновечер!“
Филмите са „Форест Гъмп“, „Зеленият път“ и „Предай нататък“.
Кой беше най-любим? Може би нямаше такъв. Всички бяха любими на всички. Най-силни емоции у Ники може би предизвикваше „Зеленият път“, а най-голямо възхищение — Форест Гъмп - защото Форест е изключителен именно без да се опитва да бъде такъв.
Светът го смята за глупав, недоразвит, наивен. А той просто върви през живота, без да играе роли и без да се опитва да впечатлява когото и да било. Обича истински. Остава верен. Спазва обещанията си. Не предава себе си нито хората, които обича.
И някак между другото постига онова, което „умните“, „нормалните“ и образованите около него преследват с огромни усилия и често дори не успяват да постигнат.
До него е красивата, умна и привидно много по-нормална Джени — вечно търсеща, вечно бягаща и дълбоко неудовлетворена. Светът би посочил нея като „нормалната“ и него като „дефектния“.
А кой от двамата всъщност е свободен? От девет месеца слушам как „нормалният“ свят обяснява шестима изключително необикновени хора. И понеже не успява да ги побере в собствените си представи, ги намества в диагнози, етикети и ги слага в някакви абсурдни рамки.
Странни. Манипулирани. Секта. Гуру. Зависими. Опасни.
Колко по-лесно е да сложиш име на нещо, отколкото да положиш усилие да го разбереш.
А после е „Зеленият път“.
Джон Кофи. Огромен, страшен на вид мъж, когото светът вече е определил като чудовище. И постепенно разбираш, че пред теб стои точно обратното. Човек с почти свръхестествено състрадание. Човек, който усеща болката на другите и я поема върху себе си. Който лекува. Който спасява. Който притежава огромна физическа сила, но истинската му сила е в добротата и чувствителността му.
Затова този филм толкова вълнуваше Ники. Защото има хора, които трудно се обясняват с обичайните рамки и критерии на социума, в който живеем. Хора, които виждат повече. Чувстват повече. Могат повече. Обичат по особен начин. Събират около себе си хора, животни, идеи, каузи. И когато такъв човек се появи пред някого, който не може да го разбере, има два избора:
Да се опита да го опознае или да го обяви за ненормален.
Но в „Зеленият път“ има и Пърси. Тук емоциите на Ники стигаха до кресчендо. Гледайки това жалко нищожество със садистично желание да вреди на другите. Жалко човече получило малко власт.
И изведнъж тази власт му позволява да унижава, да причинява болка и дори да превърне чуждата смърт в мъчение.
Пърси ме кара да мисля за нещо, което през тези девет месеца видях прекалено много пъти:
Има огромна разлика между това да говориш за една трагедия и да изпитваш удоволствие от унижението на хора, които вече не могат да се защитят, както и техните близки. Между разследването и гаврата. Между обществения интерес и воайорството. Между истината и зрелището. Мъртвият е съвършената жертва за подобно нещо.
И накрая — „Предай нататък“.
Едно дете решава, че светът може да стане по-добър. Не с революция.
А с добро. Направи нещо голямо за трима души и вместо да ти го върнат, нека всеки от тях го предаде на други трима.
Толкова наивно. Толкова непрактично в този усложнен свят и в същото време толкова естествено и красиво.
Тревър притежава нещо, което много възрастни са изгубили — способността да види света не само такъв, какъвто е, а такъв, какъвто би могъл да бъде.
И накрая това необикновено дете е убито в един съвсем обикновен акт на жестокост в момент, в който се опитва да защити някой друг от насилници.
Но това не е краят. Пред дома му започват да идват хора. Стотици светлини в тъмното. Защото можеш да прекършиш един живот.
Но не можеш да унищожиш онова, което този живот вече е събудил в другите.
За мен днес тези три филма са една история. История за необикновените хора и за света, който просто не знае какво да прави с тях. Често им се присмива.
Понякога ги обявява за луди. Решава да ги демонизира. Често се стига и до унищожаването им както е в този случай.
От девет месеца гледам как шест човешки живота се пренаписват от хора, които никога не са ги виждали.
Ники. Иво. Сашо. Пламен. Дечо. Ивей.
Аз не ги познавам от експертиза, пресконференция или телевизионно студио. Аз помня стаята на Иво.
Помня столовете и фотьойлите.
Помня големия екран. Помня разговорите след филмите. Помня смеха. И помня Ники, който бърше поредната огромна сълза, а после с абсолютна сериозност обяснява колко удовлетворяващо било да си поплачеш на киновечер.
Много хора познават историята, която беше разказана за тях. Аз познавах тях самите.
Човекът е следата, която е оставил в живота и сърцата на другите. А някои следи са толкова дълбоки, че нищо не може да ги заличи.
Може да се пренапише историята им на хартия. Но не може да се пренапише живота им в паметта на хората, които действително ги познаваха.
И може би нашето общество е добре да разбере, че различното не е опасно. Необикновеното не е болно. Неразбираемото не е зло.
Някои от нас просто сме имали щастието да срещнем хора, които не се побират в обикновените ни представи. И трагедията е, че светът често разбира стойността на такива хора едва когато тях вече ги няма.
И точно историята какви хора бяха шестимата няма да позволя да бъде пренаписана.
“Мисля, че някои хора просто се страхуват. Трудно е за хора, които са свикнали нещата да бъдат такива, каквито са — дори когато са лоши — да се променят. Те просто се отказват. А когато го направят, всички губят.“
— Тревър Маккини “Предай нататък”
“Най-вече съм уморен от това хората да бъдат жестоки един към друг.“
— Джон Кофи “Зеленият път”
Джени: „Мечтаеш ли някога кой ще бъдеш, Форест?“
Форест: „Кой ще бъда? Няма ли просто да бъда себе си?“
“А какво изобщо означава нормално?“
— майката на Форест Гъмп
Всеки грабваше столове и фотьойли и ги носехме в стаята на Иво, където се случваха уютните киновечери. Нищо че на последния брифинг ни беше обяснено, че Пламен, Дечо и Ивей нямали право да се качват на втория етаж!!! 🤣
И така — екранът беше голям, обстановката толкова предразполагаща, а компанията толкова приятна, че това са едни от най-хубавите ми спомени.
И всеки път се изумявах как филм, който съм гледала неведнъж преди това, в тяхно присъствие го усещах и преживявах по нов, по-дълбок и смислен начин.
И разбира се, Ники… който неизменно плачеше на филмите. Този силният, суров викинг винаги си намираше сцена, на която да изтъркаля няколко крокодилски сълзи и после удовлетворено да заяви:
„Колко е удовлетворяващо да си поплаче човек на киновечер!“
Филмите са „Форест Гъмп“, „Зеленият път“ и „Предай нататък“.
Кой беше най-любим? Може би нямаше такъв. Всички бяха любими на всички. Най-силни емоции у Ники може би предизвикваше „Зеленият път“, а най-голямо възхищение — Форест Гъмп - защото Форест е изключителен именно без да се опитва да бъде такъв.
Светът го смята за глупав, недоразвит, наивен. А той просто върви през живота, без да играе роли и без да се опитва да впечатлява когото и да било. Обича истински. Остава верен. Спазва обещанията си. Не предава себе си нито хората, които обича.
И някак между другото постига онова, което „умните“, „нормалните“ и образованите около него преследват с огромни усилия и често дори не успяват да постигнат.
До него е красивата, умна и привидно много по-нормална Джени — вечно търсеща, вечно бягаща и дълбоко неудовлетворена. Светът би посочил нея като „нормалната“ и него като „дефектния“.
А кой от двамата всъщност е свободен? От девет месеца слушам как „нормалният“ свят обяснява шестима изключително необикновени хора. И понеже не успява да ги побере в собствените си представи, ги намества в диагнози, етикети и ги слага в някакви абсурдни рамки.
Странни. Манипулирани. Секта. Гуру. Зависими. Опасни.
Колко по-лесно е да сложиш име на нещо, отколкото да положиш усилие да го разбереш.
А после е „Зеленият път“.
Джон Кофи. Огромен, страшен на вид мъж, когото светът вече е определил като чудовище. И постепенно разбираш, че пред теб стои точно обратното. Човек с почти свръхестествено състрадание. Човек, който усеща болката на другите и я поема върху себе си. Който лекува. Който спасява. Който притежава огромна физическа сила, но истинската му сила е в добротата и чувствителността му.
Затова този филм толкова вълнуваше Ники. Защото има хора, които трудно се обясняват с обичайните рамки и критерии на социума, в който живеем. Хора, които виждат повече. Чувстват повече. Могат повече. Обичат по особен начин. Събират около себе си хора, животни, идеи, каузи. И когато такъв човек се появи пред някого, който не може да го разбере, има два избора:
Да се опита да го опознае или да го обяви за ненормален.
Но в „Зеленият път“ има и Пърси. Тук емоциите на Ники стигаха до кресчендо. Гледайки това жалко нищожество със садистично желание да вреди на другите. Жалко човече получило малко власт.
И изведнъж тази власт му позволява да унижава, да причинява болка и дори да превърне чуждата смърт в мъчение.
Пърси ме кара да мисля за нещо, което през тези девет месеца видях прекалено много пъти:
Има огромна разлика между това да говориш за една трагедия и да изпитваш удоволствие от унижението на хора, които вече не могат да се защитят, както и техните близки. Между разследването и гаврата. Между обществения интерес и воайорството. Между истината и зрелището. Мъртвият е съвършената жертва за подобно нещо.
И накрая — „Предай нататък“.
Едно дете решава, че светът може да стане по-добър. Не с революция.
А с добро. Направи нещо голямо за трима души и вместо да ти го върнат, нека всеки от тях го предаде на други трима.
Толкова наивно. Толкова непрактично в този усложнен свят и в същото време толкова естествено и красиво.
Тревър притежава нещо, което много възрастни са изгубили — способността да види света не само такъв, какъвто е, а такъв, какъвто би могъл да бъде.
И накрая това необикновено дете е убито в един съвсем обикновен акт на жестокост в момент, в който се опитва да защити някой друг от насилници.
Но това не е краят. Пред дома му започват да идват хора. Стотици светлини в тъмното. Защото можеш да прекършиш един живот.
Но не можеш да унищожиш онова, което този живот вече е събудил в другите.
За мен днес тези три филма са една история. История за необикновените хора и за света, който просто не знае какво да прави с тях. Често им се присмива.
Понякога ги обявява за луди. Решава да ги демонизира. Често се стига и до унищожаването им както е в този случай.
От девет месеца гледам как шест човешки живота се пренаписват от хора, които никога не са ги виждали.
Ники. Иво. Сашо. Пламен. Дечо. Ивей.
Аз не ги познавам от експертиза, пресконференция или телевизионно студио. Аз помня стаята на Иво.
Помня столовете и фотьойлите.
Помня големия екран. Помня разговорите след филмите. Помня смеха. И помня Ники, който бърше поредната огромна сълза, а после с абсолютна сериозност обяснява колко удовлетворяващо било да си поплачеш на киновечер.
Много хора познават историята, която беше разказана за тях. Аз познавах тях самите.
Човекът е следата, която е оставил в живота и сърцата на другите. А някои следи са толкова дълбоки, че нищо не може да ги заличи.
Може да се пренапише историята им на хартия. Но не може да се пренапише живота им в паметта на хората, които действително ги познаваха.
И може би нашето общество е добре да разбере, че различното не е опасно. Необикновеното не е болно. Неразбираемото не е зло.
Някои от нас просто сме имали щастието да срещнем хора, които не се побират в обикновените ни представи. И трагедията е, че светът често разбира стойността на такива хора едва когато тях вече ги няма.
И точно историята какви хора бяха шестимата няма да позволя да бъде пренаписана.
“Мисля, че някои хора просто се страхуват. Трудно е за хора, които са свикнали нещата да бъдат такива, каквито са — дори когато са лоши — да се променят. Те просто се отказват. А когато го направят, всички губят.“
— Тревър Маккини “Предай нататък”
“Най-вече съм уморен от това хората да бъдат жестоки един към друг.“
— Джон Кофи “Зеленият път”
Джени: „Мечтаеш ли някога кой ще бъдеш, Форест?“
Форест: „Кой ще бъда? Няма ли просто да бъда себе си?“
“А какво изобщо означава нормално?“
— майката на Форест Гъмп
"колко е удовлетворяващо да си поплачеш на киновечер" - кой подяволите говори така? И то 20 годишен младеж и то след форест гъмп, моля ти се 😆 а, да, сетих се кой. Интелектуално и емоционално недоразвита жертва на култ, изпразнена от самоличност. Тулку GPT. На която единственият досег с хора извън култа е през екрана на телевизора, когато ламата благоволи да пусне някой филм. Тия ревове на клиширани блокбъстъри са си симптом на инфантилизъм и някакви потиснати емоции.
# 67 287
19 окт. 2026, 20:51 ч.
СА май каза скоро след пресконференцията, че преди година Ивей сам е решил да слезе на първия етаж.
Виж целия пост
# 67 288
19 окт. 2026, 21:00 ч.
Точно. Всеки от филмите е хубав сам по себе си, но трите заедно са една сладникава и доста банална селекция. Явно ѝ е толкова важно да се докара пред оредяващата публика, че вече и достоверност не търси. Рейнджърът-тулку на 20 години виси между мама и лама и подсмърча на Форест Гъмп. Добре. И пушките са само за пейнтбол, знаем.
Виж целия пост
Представям си Ралица как е поискала от ИИ да избере три филма за чудаци с добри сърца и да извади подходящите цитати.
# 67 289
19 окт. 2026, 21:05 ч.
valya61, понеже последните няколко поста на Ралица ти ги пускаш тук, какво мислиш за този?
Нищо не казваш, не споделяш мнение, само оставяш какво е писала.
Виж целия пост
Нищо не казваш, не споделяш мнение, само оставяш какво е писала.
Препоръчани теми