🌊 ТОВА МОРЕ ЩЕ ПРЕЛЕЕ/Taşacak Bu Deniz 🌊Teмa 4

Изгледах серията, наистина му писва на човек от разтягане. Май и на турската публиката, ако гледаме цифрите. Но пък Еюпхан го признах, наглост до небето. Само Зерифе и Шериф са по-нагли от него.

Здравейте, момичета
Изгледах и аз със субки серията снощи и тая сутрин на свежа глава ... питам се:
Какво беше признанието на Есме пред прокурорката и Гезеп и каква е целта й?
Тайната трябваше да разкрие какво е станало преди 20 години и кой е участвал в  престъплението - търговия с дете. При Есме акцентът падна върху Шериф, тя все още не произнася имената на Зарифе и Хиджран. Явно за нея Шериф е главната заплаха, което си е така. Ама Шериф във всички проблемни ситуации действа заедно с двете змии. Есме пази и Оруч, и Илфе, търси помощ от тях, а те доколкото съзнават ролята на своето предишно мълчание, гузничко са стоварили цялата тежест на истината върху нея. И само въпросите на Гезеп подсказват, че истината на парче води до мъчителни преживявания.
Що се отнася до заявената й цел, Есме я заявява директно: "Искам хората, които причиниха това на дъщеря ми, на баща й и на мен, да не видят бял свят. Искам да гният в затворите... искам справедливост". Чудесно, най-после не саморазправа, а наказание, което е работа на съда. Но тук точно намирам пропукване в разбиранията й, които затрудняват наказанието. Есме разчита на прокурорката като жена, която ще я разбере и ще й съчувства. Е, стана - прегръдка, подкрепа, близост. И... чисто процесуално обвинението се лиши от възможности, защото формата не се интересува от чувства и състрадание.
Грешките на Есме, според мен, са вкарването на желанието за истински съд над престъпниците в своето преживяване и в своя индивидуален опит. И в продължаването на инерцията - сама да се справи, другите й трябват за защита на Елени, Адил... и да мълчат... А страданието я прави уязвима в плановете й, което и видяхме в края на серията с Хиджран.
И още един момент от разговорите на Есме с Гезеп ми направи впечатление. Гезеп й дължи мълчание за тайната, защото преди 20 години я е върнал на Шериф, вместо да я отведе при Адил. Гезеп, разбира се, сгреши тогава. Неговата грешка беше, че взе решение за чужд живот - на Есме и Адил. Никой няма право да решава какъв да бъде живота на други хора и да го  предопределя. И тогава обаче Есме не  му каза истината, че е бременна и нямаше да я каже и на Адил. Разчитала според собствените й думи на Адил да заръча на Гезеп да я скрие до излизането си от затвора. Ееее, полуистините няма как да бъдат разбрани адекватно от другия. А доверието вече е било накърнено. Още по-лошото е, че Есме не осъзнава тогавашната си грешка, изисква дължимо пак да се премълчава.
Та... изводът ми е, че Шериф ги надигра, защото действат поединично, подценяват другия, а той има комбинативно мислене и атакува по всички фронтове, познавайки слабостите им. И защото няма никакви задръжки да лъже, разбира се, изправен пред пълен провал. Нашите се движат след събитията, въпреки разни планове...

Katya, напълно съм съгласна и нямам какво да добавя.
И аз гледах вчера епизода. Есме продължава да оплита хора с тайната си, единствено за своите цели.
Всъщност и аз не разбрах, защо беше този предварителен разговор с прокурорката. Можеше направо да отиде и да даде показания и, тогава щеше да се наложи да спомене и Зарифе и Хиджран.
Мъчно ми стана и за Исо, и за обременеността на Фадиме, която не и позволява да продължи напред.
Здравословния проблем на Хиджран е интересен начин, Елени да разбере за лъжата и. И това отново ще я изправи срещу Оруч.

Това,че прокурорката прегърна Есме от съчувствие като жена си беше чист късмет за Шериф.
Баша там в подходящия момент  и в подходящото време
Същата случка можеше да се случи вътре в къщата,а не навън
И тогава комбинативното мислене на Шериф нямаше да струва 5 пари
На мен ми направи впечатление,колко лесно се манипулират хората
Достатъчно е да се кажат две-три думи и всички-от селяните до полиция и прокуратура са готови,вече са взели страна
Никой не вкарва нито разум,нито действие да стигне до истината
Ето,на това,според мен разчита Шериф
Друга мисъл имам и дано така да е построен сценарият.Въпреки отстараняване от делото,не напразно,според мен  беше показана тогата на бащана на прокурорката.Надявам се да прибегне до помощта на някой приятел,прокурор,близък колега,че да им разкаже всичко,на което стана свидетел,те да поемат делото и да се стигне до справедливо наказание за виновните?
Ако не,много трудно,Есме,Елени и Адил ще трябва да извоюват тази справедливост

NeZ, дааа. Вместо разплитане на възела, ставаме свидетели на заплитането на нови възли... Това уморява. Ще ти кажа, но ще ми помагаш като мълчиш... Това си е егоцентрично мислене, а картинката е сложна и многопластова.

Тя Есме натвори всичко досега с мълчание, и в миналото, и в настоящето. Интересно ми е как ще надхитри някой, като до тук грам способност за съставяне на планове и изпълнението им не е показала, освен, че има навика да се доверява сляпо на грешните хора и да крие. Гезеп взе правилно решение, ако искаш помощ, казваш защо, след като един път вече си предал този, от който търсиш помощ. До тук Есме е чудесен пример за дефиницията за лудост на Айнщайн - "Да правиш едно и също нещо отново и отново, и да очакваш различни резултати.“

Проблемът на Хиджран ще бъде потулен. Ще измислят някаква лъжа, например, че тръбата се е запушила след раждане, че при раждането е имала усложнения и заради това е така. За съжаление още ще дъвчат това.

Малко трудно ще излъжат Елени точно по медицинските въпроси,но да видим как ще го нагласят
По принцип,в турските сериали не се съобразяват много,много с достоверността на това,което са написали

Есме, която пази любимите си хора от убийство, в последната серия пак посегна към пушката, че и ... стреля импулсивно.
Мен като чуждестранен зрител ме жегна и още едно нейно изказване - "Докато си мислех, че дъщеря ми е в рая... тя е расла с друг език, на друг език, в друга държава... станала е чужд човек..." Това го  отдадох на държавния им канал, ама ... по-важното е, че Елени е станала човек. Щото сред своите щеше да затъне в блатото на кръвните вражди като Фадиме.

Катя и аз това си помислих
Даже,за предпочитане е, защото Елени е това,което е в момента,благодарение на възможностите в чуждата дължава,нрави,религия и свобода на мисълта
Да,расла е без любов и ласка,въпреки,че Грегори е бил достатъчно добър баща,доколкото разбрахме,но е получила възпитание и образование,което е далеч от възможностите на истинското и семейство
Би трябвало Есме да е благодарна за това

Това, че Есме каза, че е расла като чужд човек, с чужд език и с чужда държава е може би единствения път, когато тя беше права в серията. Няма значение каква е станала и какво образование е получила, фактите са си факти, а те са, че продадоха Елени. Не е задължително да е станала като Фадиме. Можеше враждата да е приключила досега, ако Адил и Есме се бяха събрали. Есме има много грешки, то реално едно 80% от кашата в момента е резултат точно от нейните грешки и навика ѝ да крие, но за детето си има право, беше ѝ откраднато.
До тук в сериала само трима имат един аршин и мерят с него еднакво спрямо себе си и другите, Адил, Гезеп и Амирум. Елени е центъра. Тя не мери, неутрална е. Всички други въртят, сучат както им изнася, включително Ширин. Колко силна беше, че ще накаже Шериф заради детето на Есме, когато беше сигурна, че не е той, а сега бързо го забрави. Оруч взе да влиза в релси, но тепърва ще го удари товарния влак, който засили с лъжата за Хиджран.
Има още куп недомислици в сценария, като тази как десет серии никой не си зададе въпроса откъде са парите на Шериф, след като Ширин му спря канчето?

По отношение на Есме. Така и не разбрах мълчанието й. Това ми изглежда повече, като да наказва Адил, за това, че тя 20 години е мислила и тъгувала сама, че дъщеря им е мъртва. Че потърси помощ от прокурор, добре. Но тя каза и на Гезеп, човек, който е по луд и от Адил, който ходи с пистолет и две гранати в джоба си постоянно. Възползва се от минала грешка на Гезеп, за да го изнудва, дори първо се помъчи да прехвърли вината за предателството на Хиджран върху него.
Иска да превърне този ад в рай, но сама нищо няма да направи. Злото е силно, защото са обединени, дори Мелина и Севджан го съзнават това. И докато Есме пази тайната, ще загуби дъщеря си и ще я отдели и от баща й, което вече се случва. Осезаемо си личи, че отношенията между Адил и Елени охладняха. Адил много добре разбра какво искаше да му каже Елени при разговора в мед. пункт с това, че е смесила мечти и реалност, затова и Адил се отдръпна, което пък даде възможност на дяволите да се настанят в живота на Елени.
В Х след епизода някъде бе пълния превод на изречението с ... и бе нещо от сорта, цитирам по памет - "Дъщеря ми израсна в чужда страна, при чужди хора, с чужда религия, с чужд език и се превърна в чужденка за нас" Да, но дъщеря й стана човек не обременен от кръвна вражда. Човек състрадателен, с професия, развил гения си. Не мога да отрека студенината на Мелина, но и я разбирам защо си иска обратно Елени.  Бе казала в разговор с Мика "Веднъж Карадениз я погреба, няма да позволя да я погребе още веднъж". И въпреки всичките й недостатъци тя много правилно каза на Есме "Ако не я бях взела аз, Шериф щеше да я вземе". Есме може много да се дуе да подскача като петел, но реално Мелина и Григори са спасили Елени от сигурна смърт.

Младия Вълк днес е писал и той за Есме. Слагам статията и се връщам и аз да я прочета.

Когато тишината стане чуваема: Дениз Байсал като Есме в „Taşacak Bu Deniz“ Епизод 21,
написан от Young Wolf.

Известният слоган на филма на Ридли Скот „Пришълецът“ „В космоса никой не може да те чуе да крещиш“ е оцелял, защото говори за нещо повече от физическия ужас на космическата изолация. Той описва състояние на съществуване, при което болката може да бъде тотална и въпреки това да остане нерегистрирана от заобикалящия я свят. Страданието може да бъде огромно, поглъщащо, дори променящо живота, и все пак да не намери свидетел, равен на силата му. Това, което прави стиха толкова натрапчив, е страхът от невидимостта: възможността агонията да остане затворена в самия себе си, нечута, непреведена и социално нереална. Тази метафора отваря необичайно плодотворен път към образа на Есме в „Taşacak Bu Deniz“. В целия сериал Есме не е описана като жена, чиято болка се проявява в драматични изявления. Напротив, тя е дефинирана от ограничаването. Нейното страдание винаги е съществувало във форма, която другите могат частично да наблюдават, но никога да не имат пълен достъп. То е присъщо в нейната сдържаност, колебанията ѝ, предпазливостта ѝ, строгата дисциплина, с която се справя в свят, който вече ѝ е отнел твърде много. Епизод 21 не въвежда тази болка; той разкрива какво се случва, когато болка, понасяна мълчаливо в продължение на двадесет години, вече не може да остане структурно скрита. Ето защо финалната поредица между Есме и Хикран е толкова важна. Силата ѝ не се крие просто в шок, конфронтация или дори разкритие. Силата ѝ се крие в разпадането на дългогодишна психологическа уредба. Години наред Есме е оцелявала, като е интернализирала това, което е трябвало да бъде непоносимо. Тя е приела бремето да носи скръбта насаме, защото говоренето твърде рано, твърде пълно или твърде открито е заплашвало да разгърнат последствия, за които тя вярваше, че могат да бъдат катастрофални: подновено кръвопролитие, по-дълбоки поколенчески щети, разрушаване на крехката стабилност, която е останала. Мълчанието за нея никога не е било пасивност. То е било стратегия за оцеляване в рамките на насилствен морален пейзаж. Но Епизод 21 разкрива ужасната цена на тази стратегия. Мълчанието защитава, но и деформира. То запазва живота, докато тихо издълбава този, който трябва да го поддържа. Да разберем Есме в този епизод означава да разберем връзката между невидимостта и издръжливостта, между майчиното лишение от собственост и психологическия слом, и между моралния самоконтрол и евентуалния отказ на тялото да го поддържа. Изключителното въздействие на сцената зависи и от Дениз Байсал, чието изпълнение придава на вътрешния свят на Есме прецизност, която само писането не би могло да постигне. Байсал не просто играе срив. Тя играе дългата история, която прави срива неизбежен. Тя превръща окончателния разрив във видима последица от години дисциплинирано емоционално погребение. Следователно, Епизод 21 е едно от най-ясните изражения на това, за което винаги е била историята на Есме: не просто загуба, а условието да продължиш да живееш в загуба, която никой социален ред около нея не е уважил адекватно.

Дисциплината на мълчанието
Едно от най-важните неща, които сериалът разбира за Есме, е, че мълчанието не е празнота. То е усилие. То е форма на постоянно вътрешно управление. Есме е прекарала двадесет години не просто в скръб, а в организиране на мъката си, така че тя да не разруши света около нея. Тя не мълчи, защото се чувства по-малко, нито защото ѝ липсва езикът, за да разбере собственото си страдание. Тя мълчи, защото разбира твърде добре последствията, които истината може да предизвика в свят, управляван от кръвна вражда, мъжко отмъщение, наследено насилие и нестабилна лоялност. Мълчанието ѝ, след като научава, че Елени е нейна дъщеря, трябва да се тълкува в този морален контекст. Трагедията не е само в това, че Есме не може веднага да си върне детето. Трагедията е в това, че дори истината за майчинството е лишена от достойнството на простото изразяване. В друга емоционална вселена, разкритието, че изгубеното дете е живо, би довело директно до събиране, до признание, до изцеление. Но „Taşacak Bu Deniz“ никога не се е интересувал да предоставя на героите си толкова лесни морални пътища. Тук истината навлиза в структура, вече отровена от историята. Да говориш не е просто да признаеш; това е риск да активираш самата система, която вече е разрушила живота ѝ веднъж. Мълчанието на Есме е изградено от страх, но не и от малодушие. Тя се страхува от възможната реакция на Адил, да, но по-съществено е, че се страхува от по-голямата машина, в която ще попадне всяко разкритие. Тя се страхува от апетита на кръвната вражда за продължаване, от начина, по който една рана възпроизвежда друга, и от възможността истина, способна да възстанови една връзка, да запали друг цикъл на загуба. Това прави нейната тайна етично болезнена, а не морално проста. Това уврежда доверието, особено с Адил, но произтича от логиката на защитата, а не от измамата. Именно това прави Есме толкова труден и възнаграждаващ персонаж за анализ. Тя не е невинна в сантиментален смисъл, но е трагична в класическия. Всеки наличен избор вреди на нещо. Ако проговори, насилието може да се разпространи. Ако мълчи, тя предава собственото си сърце и позволява на други да заемат майчиното пространство, което е трябвало да бъде нейно. Страданието ѝ не може да се сведе само до жертва, защото тя е и агент, някой, който взема невъзможни решения при невъзможни условия. И все пак решенията, които взема, са платени почти изцяло със собствения ѝ психически живот. Това е една от големите жестокости в нейната история: когато другите действат прибързано, последствията са склонни да се отразят на хората около тях. Когато Есме действа, последицата е интернализация. Тя сама поема цената, понасяйки приближаването на фалшиви майчини претенции и дори възможността да бъде тласната обратно към Шериф. Тя търпи да бъде неразбрана, съдена и дори морално предизвикана от мъжа, с когото се е свързала обича. Във всички тези случаи мълчанието ѝ функционира като защитна обвивка за другите и разяждаща среда за самата нея. Тя запазва света отвън, докато се разпада вътре в него. В този смисъл Есме е прекарала двадесет години, живеейки в психологическа версия на онази известна кинематографична празнота: място, където писъкът съществува, но все още не може да бъде чут.

Майчината рана и кражбата на обикновения живот
Болката на Есме не може да се разбира само като абстрактна скръб. Тя е специфично майчина скръб и сериалът третира това разграничение сериозно. Това, което ѝ е откраднато, не е просто дете в биологичния смисъл. Това е и цял начин на живот: обикновената, повтаряща се, небляскава интимност, чрез която майчинството всъщност се превръща в жива реалност. Ето защо видението в Епизод 21 носи такава опустошителна сила. То не е изградено около грандиозна фантазия. То е изградено около обикновения дом. Бебе, което се държи, успокоява, приспива. Дете, с което се играе. Семейство, обитаващо ежедневна нежност. Емоционалното насилие на сцената се крие именно в тази обикновеност на ежедневието. Есме не се сблъсква със загубата на абстрактен идеал; тя се сблъсква с отсъствието на живот, който би трябвало да се разгърне чрез стотици малки жестове. Приготвеният чай, приспаното дете, рутинният смях, уморените вечери, лесната фамилиарност между съпрузи, отглеждащи дъщеря заедно, това са нещата, които видението ѝ поставя. И това са нещата, които го правят непоносимо. Сериалът е достатъчно проницателен, за да разбере, че човешките същества не скърбят само за моменти на кулминационно щастие. Те скърбят за приемствеността и живота, който би се натрупал във времето. Следователно визията на Есме не е просто фантазия за притежание; това е среща с открадната продължителност. Тя гледа на години, на които никога не е било позволено да се случат. Тази кражба има дълбоки последици за нейната психология. Човек може да преживее катастрофата по-видимо, отколкото може да преживее безкрайността задгробен живот на неосъществени възможности. Есме е прекарала две десетилетия, посещавайки гроб, оплаквайки дете, което е смятала за мъртво. Този ритуал е придал на болката ѝ структура, колкото и трагична да е била. Но разкритието, че детето е живяло, променя естеството на раната. Загубата вече не е само смърт; тя се превръща в лишение. Някой не просто е отнел живота от нея. Някой е отнел самото изживяно време - майчинството. Травмата се разширява от скръб в морално възмущение. Именно това възмущение активира последната сцена. Да чуеш друга жена да нарича Елени „дъщеря“ е непоносимо не само защото е невярно, но и защото поставя езика върху кражбата. То дава нежност на този, който е заел пространството, което на Есме е било отказано. Думата става почти физически насилствена в своята интимност. Тя кондензира двадесет години лишения от притежание в една единствена звукова форма.

Виждането на откраднатия живот.
Последователността на виденията е психологически необикновена, защото не функционира като обикновена халюцинация или сантиментално освобождаване. Тя инсценира опита на ума да съгласува копнежа със знанието. Есме вижда това, което е трябвало да има, но го вижда, знаейки, че не го притежава. Резултатът не е утеха. Това е психическо претоварване. Именно тук последователността разкрива структурата на вътрешния живот на Есме. Умът ѝ създава образи на удовлетворение, но тези образи пристигат неразривно свързани с невъзможността им. Удоволствието от виждането е мигновено замърсено от осъзнаването на загубата. Ето защо изражението ѝ в сцената е толкова трудно за категоризиране. Тя се усмихва, но усмивката е ранена. Тя омеква, но само в същия миг, в който се пречупва. Психиката се бори да поддържа емоционални граници, когато се сблъсква с красота, която е била трайно отречена. Това, което сцената драматизира, не е лудост в грубия смисъл, а колапсът на емоционалното разделение. Години наред Есме е оцелявала, като е разделяла функциите: скръб тук, издръжливост там, стратегия другаде. Видението разрушава тези прегради. Минало и настояще, копнеж и ярост, нежност и траур, всичко се слива в едно и също психическо пространство. Това, което се появява, не е съгласувано твърдение, а тяло в разрив. Ето защо викът е толкова важен. Викът не е спор. Не е убеждаване. Той е това, което остава, когато езикът вече не може да носи преживяване в пълната му емоционална температура. За герой като Есме, чийто определящ начин е контролът, това движение отвъд езика е особено важно. Викът е звукът на аз, който вече не може да остане четлив в рамките на дисциплинираните кодове, които е използвал, за да оцелее. В този смисъл метафората за извънземния се завръща с по-голяма сила. В продължение на двадесет години никой не е чувал напълно нейния вик, защото той е съществувал вътрешно, превърнат в ритуал, стоицизъм, дълг и тишина. В Епизод 21 викът най-накрая става чут. Но фактът, че се появява само в точката на разрив, е сам по себе си трагичен. Есме се чува само когато вече не може да поддържа аз-а, който светът изискваше от нея.

Дениз Байсал и изпълнението на „Вътрешна катастрофа“
Нищо от това не би се получило с такава сила без изпълнението на Дениз Байсал, което е сред най-добрите в поредицата до момента. Това, което прави работата ѝ толкова впечатляваща, е, че тя разбира емоционалната архитектура на Есме. Тя никога не играе героя просто като тъжен. Тя я играе като жена, изградила цял начин на съществуване около необходимостта от сдържане. Ето защо изпълнението в Епизод 21 се усеща по-скоро заслужено, отколкото декоративно. Байсал е прекарала сериала в изграждането на герой, чието лице често носи повече, отколкото диалогът ѝ позволява. Нейната неподвижност никога не е празна. Тя има плътност. Винаги има доказателства за мисъл, памет, пресметливост, сдържана реакция. Тя е превърнала Есме в някой, чиято сдържаност става драматично изразителна сама по себе си. Това дълго натрупване позволява на финалната последователност да постигне необичайна психологическа достоверност. В сцената с видението лицето на Байсал преминава през няколко емоционални регистри, без да ги превръща в показност. Тя позволява на нежност, скръб, недоверие и зараждащ се разлом да съществуват едновременно. Изражението не е спретнато, защото психиката в този момент не е спретната. Тя намира точно нестабилната точка, в която радостта прераства в опустошение. Най-поразителното е, че избягва да опростява усмивката. По-слабото изпълнение би могло да я представи като чиста топлина или очевиден срив. Байсал прави нещо много по-трудно. Тя оставя усмивката да остане красива, като същевременно я прави непоносима. Това е усмивката на жена, която вижда за един невъзможен миг формата на откраднатото си щастие. Но това е и усмивката на някой, който знае, че това, което вижда, не може да бъде обитаемо. Емоционалното противоречие остава видимо на лицето ѝ едновременно. Тази едновременност е това, което прави момента толкова обезпокоителен и толкова трогателен. След това, когато идва писъкът, Байсал отказва мелодраматичния блясък. Силата на сцената зависи от нейната суровост. Писъкът не е естетически спретнат; той се усеща като изтръгнат директно от тялото. И в нападението срещу Хиджран тя предава не просто ярост, а натрупана морална травма. Това не е гняв, откъснат от историята. Това са двадесет години погребение, унижение и емоционален глад, пристигащи в един-единствен бурен разряд. Това, което Байсал най-накрая прави видимо, е трансформацията. Чрез нейното изпълнение разбираме какво са направили тези двадесет години на Есме. Енергичната, хумористична, обнадеждена млада жена не е изчезнала напълно; следи от нея остават, което е отчасти причината видението да боли толкова много. Но тя е преобразена от травма в някой, който оцелява чрез преглъщане, сдържане, издържане. Епизод 21 не измисля този факт. Байсал го разкрива в крайното му следствие.

Заключение: Моментът, в който Вселената я чува.
Последният пробив на Есме в Епизод 21 е важен, защото кристализира най-дълбоката истина от нейната история: тя е живяла години наред в състояние, в което болката е трябвало да бъде контролирана лично, за да може светът около нея да остане публично стабилен. Тя е била носител на непоносимо знание памет и сдържаност. Нейната трагедия е не само в това, че е загубила толкова много, но и в това, че е била принудена да го загуби тихо. Блясъкът на сюжетната линия на Есме се крие в това как тя отказва да романтизира тази тишина. Тишината не е представена единствено като благородство. Тя е показана като щета, като ерозия, като стратегия за оцеляване, която в крайна сметка заплашва самата оцеляла. Видението и атаката срещу Хикран са силни, защото разкриват пълната емоционална картина на тази тишина. Те разкриват какво се случва, когато жена, която е защитавала другите от хаос, вече не може да се защити от това, което ѝ е било сторено. И Дениз Байсал придава на това откровение човешка форма. Тя закотвя сцената в натрупаната истина. Докато Есме се пречупи, публиката разбира, че това не е излишество или мелодрама. Това е един от първите напълно честни изрази, които са били позволени на героя. Именно там метафората за „Пришълецът“ достига пълния си смисъл. „В космоса никой не може да те чуе да крещиш“ описва ужаса на болката без свидетел. Епизод 21 обръща този ужас наопаки. Есме най-накрая крещи достатъчно силно, за да я чуе вселената на сериала. Но сцената остава трагична, защото слухът идва толкова късно, след десетилетия скръб, след като цял живот вече е бил обвързан с необходимостта от издръжливост. Това, което прави Есме незабравима в този епизод, е не само мащабът на нейната скръб, но и моралната и психологическа сложност на начина, по който я е понесла. Тя е герой, чрез когото сериалът изследва какво струва да преживееш насилието, без да се освободиш от него. Нейният вик е звукът на тишина, достигаща своя предел. И в този момент „Taşacak Bu Deniz“ дава на един от най-богатите си герои ужасяващото достойнство най-накрая да бъде чут.

Фактът, че едно дете е продадено, не може да няма значение за неговия живот. Ние видяхме как Елени преживя писмото от гръцкия си баща и как тръгна да търси родителите си, отказвайки се от кариера в Харвард, преживявайки отново и отново липсата на майчина грижа. Видяхме и как бързо влезе в комуникация с хората от двете враждуващи села. И как реагира в конфликтните ситуации. Тя неведнъж каза, че чувства хората от Карадениз близки, а не чужди. В този смисъл оценката на Есме, че Елени е "станала чужд човек" не отговаря на показаното в сериала. Нито тя, нито те я чувстват и мислят като "чужд човек". Защото е преди всичко човек, готов винаги да помогне, да спаси, да прости, да съчувства, да обича. И това не се наследява по кръв, а се учи - къде от негативни, къде от позитивни примери. Аз нито за момент не чух и не видях тя някого да нарича чужд или враг, винаги търси разбирателство, интересува се от различното, другостта (пример за което е конкретния празник и постенето). Затова и името й е Светлина.
Единствения смисъл, който мога да открия в думите  на Есме за "чужд човек" е, че тя не реагира като местните. Но и не намирам, че тяхната реакция може да доведе до съвместен живот. И че всеки Друг е чужд...

Цвети, благодаря за статията!
Хубава дискусия сте направили момичета, благодаря, четох с интерес.

Аз може би съм единствената, която по-скоро разбира Есме, откоколкото я критикува.
Да, виждам грешките и, да не ги повтарям, вие много хубаво сте ги описали. Но може би съчувствието, разбирането за болката и ме карат повече да и симпатизирам, отколкото критикувам. Болката и може да се усети физически. Искрено ми е мъчно за всичко, което е прижявала. И си мисля, че най-значимия мотив, това, което и дава сила, е че детето и е живо. Оттам нататък всичко може да изтърпи. Това знание- че детето, което е мислила за мъртво и е ходила 20 години всеки ден на гроба му, е живо, и дава сила и я прави способна да изтърпи колкото и каквото е нужно. Даже временно отдалечаване с Елени, разрив с Адил. Да, тъжно и гадно е, но- Елени е жива! Всичко се пречупва през това според мен.
Ето тази снимка и сцената силно ми въздействаха и някак илюстрират иначе неподредените ми мисли.



След всичко преживяно, при това скрито в себе си 21 години сигурно е нормално за всеки човек да прави грешни стъпки. Аз не знам как бих постъпила. За нещо обаче съм сигурна- също бих тръгнала да търся пътища да осъдя престъпниците. Решението на Есме да се опре на закона беше много правилно, вероятно не го изпълни както трябва, но продължава да е правилно.
Мисля като Вал- прокурорката ще намери свой колега, който да заведе дело, а тя ще разучи всичко.

Иначе и аз като всички искам вече Елени и Адил да разберат, естествено. И освен щастието на бащата и дъщерята, ще има и поражения. Най-много ще го отнесе точно Есме. Но, както казва Хиджран- съдбата и е такава. Това го казвам с ирония, но наистина очаквам бурни реакции, особено от Адил.

Мен ме ядоса Фадиме, така разби сърцето на Исо, че направо не знам как ще продължат нататък. А той милия направо си призна, че я обича. Той нея си я ревнуваше още в началото на сериала направо като виждаше Еюпхан около нея му кипваше. Разбирам, че Фадиме има травма заради тези убийства, ама и Исо е потърпевш.