Когато замирише на пролет
и по-дълъг става светлият ден,
душата ми сякаш е в полет
и нещо чудно случва се с мен.
Отеква вътрешният глас:
– Знай, че човек е за полет роден
и не бъди в бездушното стадо,
където те спъва проблем.
Наблюдавай в небето орела,
как самичък безгрижно лети
и бъди като птицата смела,
над вечните земни беди.
Погледни планинския връх,
как на бурите без страх устоява
и лети до последния дъх,
без да просиш мир и пощада.
Ако попаднеш в някакъв кът,
забравил душата си млада,
спомни си за слепия кърт,
как рови в земята и страда.
Помни, че и дребните мравки,
през пролетта за малко летят,
лети след почивките кратки
и не забравяй за синия път.
Когато замирише на пролет,
поглеждай към светлия кът,
бъди като птиците в полет,
без тревоги за тяло и плът.
Всичко мигом на всеки прощавай,
наранен от враждебни стрели,
но звезди от небето не сваляй,
дори от обич до кръв да боли.
Често поглеждай слънцето жарко,
как сияйно неспирно блести
не забравяй, че да лазиш е жалко
и винаги като птица бъди.
Човешкият мързел е болест,
със скучни и нерадостни дни,
затова още в ранната пролет,
към върха с усмивка тръгни..
Може ли на този вятър в басейна да стои. 
Поносима, да не кажа и приятна. 
ти ме накара рано, рано сериозно да се замисля защо не се вдига наздравица с вода. 
