В момента чета ... 99

Тя има нещастието да обитава онзи черен днес и срамежливо отбягван период (има нещо гнило в Дания) от 60-те години на мин. век, когато умствено слаборазвити жени, или такива с „леко поведение” и морал – извън добронамерено християнския скандинавски модел – са били били подлагани не само на принудително въдворяване в клиники и приюти. Но и – често без знанието им – стерилизирани, след аборти.
(Документалният бекграунд на поредното чудесно криминале на Адлер-Улсен не само е реален – с появата на прото-неофашистки формирования, които и Стиг Ларшон, като журналист, изследва преди да напише трите „Милениума” и да си отиде. Престъпления, свързани с евгеника, т.е. създаване или поне опазване на чиста раса, са извършвани и все още може да се намери документална хроника в интернет. Макар – явно – да е период, с който не само там не се гордеят, но и някак впоследствие замитат под килима. Странно ми беше, лично, когато преди 3-4 г. в нещо като преглед на скандиноара в литературата и киното – със заглавие „Сканди-трилърите като гид в северния мрак” в две части с общо над 30 страници – голям интернет портал ми цензурира пасаж, точно такъв и колкото този, който пиша сега в скобите.)
Но за книгата… Карл Мьорк не ми е в тройката на оживелите в трилъри детективи, водена от Хуле, но си ми е симпатичен и съм му фен също. Благодарение на изказа, изразните средства и начина на поднесената история от автора. Разбира се, и с превода на Ева Кънева. Опитах да игнорирам спомени какво „ще му се случи” на Ка́ле в сетнешни романи и тъй си минах през случая с него, Росе и Асад. Особен дух цари в Отдел Кю (т.е. в главата на Улсен): моето усмихнато определение е „шантав”. И загадката си я бива. И дори – за разлика от географските „по-нагоре” скандита – самата атмосфера е някак малко по-ведра, по-весела (нищо, че на нашите хора им се пече яйце под… поговорката); а всичко в разказа идва от Мьорк: чешит, който няма как да не ти хареса. Разплитането трае календарно малко време и динамиката не липсва. Финалното разплитане си струва… четенето. А възмездието – авторът е избрал вид житейски сарказъм.
Хубав роман. Който не е попадал на Юси А-У, да вземе да се срещне с него. Филмите (с Николай Лие Каас) също не са лоши – ала в четивата (струва ми се) хуморът и щуравата обстановка край нашите тримца са по-подробни.