В момента чета ... 99

За „планините” и артефактите, оставени от „прастарите” там. За „Некрономикон”-а. Няма да изреждам. Ако все пак, не сте посягали към него, да знаете, че извънземните, демоните, чудовищата, архиобитателите на сегашната ни планета – не са като онези от „Кендимен”, „Екзорсиста”, „Обладаването” (изреждам напосоки; и следващите), не са и точно ужасиите от наукообразните повествования на Егеланд, Къстлър, те вдъхновяват Стивън Кинг. Те са „бащите”, протообразите на всички тях, след създадените от Лъвкрафт. И са населени в създадена от него езотерична територия, където той цитира сам себе си в препратки към герои, случки, писмени архиви – от неговите си писания.
Повече от десетилетие не съм се срещал с тях. Удоволствието ми беше като от намерена в някой шкаф стара VHS-касета с водещ едногласов дублаж и страшен филм, който съм позабравил – без да съм спирал да обичам.
Да, добре, от днешна гледна точка (читателска) 5-6-7 творби наред може да звучат малко познато, малко поостарели, малко недостатъчно облечени в наука и конспиративни хипотези. Или на моменти – някак мудни (не като в съвременен екшън трилър от екрана). Ала в никакъв случай не са по-малко четивни, въздействащи и предизвикващи настръхване (ако четеш нощем след мача от 02:00 от Световното на насочена лед-лампа от 2.5 вата). Специално „планините” обаче – разположени в Антарктика – където и днес нищо не е ясно (въпреки 20-те държави с учени сезонно там), а поп-сайънс ТВ каналите регулярно ни уведомяват, че някой си видял нещо си и се изумил или смахнал… изглеждат съвсем автентично (експедиции от 30-те години на мин.век): ледена няма пустощ, криеща надеждите ни, че не сме сами в Космоса. Ала пък изнервящо и страховито предлаща вариант, където „онези”, древните, не са наши приятели.
Да знаете, че бележките под линия на преводача (или редактора) са необходими – даже да ви се струва, че някои неща „си ги знаете”. Това прави четенето почти като от документални дневници (или писма до близките), липсват само наблюденията на космонавтите от МКС днес.

В момента, извън книгите, в Украина войната тече години. Технологията измести пехотата и ежедневно четем за дронове, за нови оръжия. Докъде би стигнала тази надпревара и колко повече могат да полудеят хора, държави и диктатори. А понякога (пример с конфликта в Иран и Протока и сделките на президент Флинтстоун за нов негов ред) „Чие дело е правото” няма еднозначен отговор. Такава атмосфера създава Глуховски там някъде край Граничния пост при една отровена река с последния и́ неразрушен ЖП-мост. От едната страна – пътят към Московията (дето пак ресторантите работят и има нов император); някъде невидимо зад токсичната мъгла над релсите – посока към останалата бивша Русия (но уж не съществуваща). И едни хорица (и млади, и семейства, и военни – без осезаема връзка с голямото началство), оцелели веднъж, оцеляват още, ежедневно, в името на… Лозунгите са ясни (и непроменими от десетилетия, реални и измислени), ала целта на тези от романа и страховита гротеска. Би звучала и като виц от соца:  има ги там и съседите – китайци, и домашнярката-самогон, и гледачка, и народния командир, и тинейджъра – който мечтае да стане рокзвезда в собствена вселена с телефонно чуваемата Москва, с преподаваното, че освен нея друго не е останало и с двестате поселници в Поста. Но поръчението е по военному безпрекословно: никой не „излиза” и не „влиза” без заповед и проверка. Не че това е вероятно, мъртвата, къпеща се сама в отровни изпарения, река – е естествена бариера. Докато един ден от мъглата не изгромолява влак. Истински, возещ неистински хора.
До тяхната поява историята е реалистична, липсват древни божества и секретни артефакти. С обикновени хора. И я следваш читателски без излишно философстване. Пост-апокалиптичната атмосфера е достатъчна. А сетне, в последните 50-тина страници се строяват вероятните прозрения. За избора и верността, за морала и предателството, за любовта и за самата война като съвременно библейско зло; а най-вече за цената на бъдещето (децата от финала, едва няколко, но достатъчни) и нормалния живот. С метафората (нонсенс?), която ми хрумна, четейки. Че те там (на Поста) си живееха „нормално” и след рухването на нормалния свят. Защото техният живот (по заповед и стечение на обстоятелства) е Поста и им е достатъчен.